Разбитата корона

Тридесет и едно

Мерик беше прецакал всичко. Отново. С годините беше свикнал с това — да създава бъркотии и да живее с последствията пак и пак, — но този път усещаше необичаен порив да се реабилитира.

Кралицата едва не беше загинала, един от другарите му беше мъртъв, а друг бе смъртно ранен.

Трябваше да е там. Трябваше да я защити от Дравос и пазачите му. Трябваше да извади меча си и да прониже мръсника в сърцето още щом види.

Но тогава ти щеше да лежиш мъртъв. Ти щеше да гниеш в земята. Щеше да си герой, да, но нямаше да имаш възможност да се поперчиш с това — така че се смятай за късметлия и спри да хленчиш.

Мерик вдигна очи под шлема си. Каира и Джанеса стояха в центъра на малкия двор. Това бе спокойно място, далеч от основните помещения на двореца; място, където никой нямаше да ги безпокои. Кралицата държеше своя древен меч с две ръце и Каира я учеше. Изглежда, Джанеса беше отнесла главата на Дравос и Мерик трябваше да признае, че тя много бързо овладяваше оръжието, колкото и огромно и неподатливо да изглеждаше то.

Но на нея ѝ се налага да го овладее, нали, Райдър, защото нейната охрана, твоя милост, е безполезна като бръсната маймуна.

Ръката му стисна меча на колана и очите му отскочиха към двата входа към двора. От нападението насам беше нащрек, макар да знаеше, че е малко късно. Уалдин умираше, а другият — мамка му, как му беше проклетото име? — вече лежеше в земята. Мерик знаеше, че вината за това лежи на неговите плещи.

Гледаше как Каира показва поредица удари с една пръчка. Китката ѝ беше дебело превързана и тя се движеше сковано, но как иначе — бяха я ранили тежко, докато защитаваше кралицата. И все пак беше тук, на поста си.

Не като теб — все скимтиш за това или онова. „Тате не ме обича“, „Мама умря и аз профуках богатството си за курви и пиячка“, „Всичките ми приятели искат да ме убият“, „Този жакет не отива на тези бричове“.

Нищо чудно, че тя вече не му говореше.

Какво беше очаквал? Каира му бе дала достатъчно шансове. Даваше му възможност след възможност да докаже, че се е променил. Накрая излезе, че е по-лесно да докаже, че Мерик Райдър не е способен на промяна.

Една от вратите към двора се отвори, Мерик посегна към меча си и пристъпи напред. Щом видя Гарет, въздъхна с облекчение, но пак се стегна, когато забеляза, че капитанът не е сам.

Зад него вървяха Таник Райдър и неколцина от Драконовата стража. Те тръгнаха към кралицата, а тя отпусна меча и зачака да се приближат.

— Ваше Величество — каза Таник и падна на коляно. Хората му направиха същото.

— Лорд-маршале — отвърна Джанеса. — На какво дължа появата ви?

Гарет пристъпи напред, а Таник и рицарите се изправиха.

— Моля да ни извините, Ваше Величество. Аз съм виновен. Съобщих на лорд-маршала за опита за покушение над вас. Той настоя да ви види.

Джанеса погледна към Таник.

— Оценявам… загрижеността ви, лорд Райдър, но както виждате, аз съм добре.

— Да, Ваше Величество, но докога? — отвърна Таник. — Явно вашите охранители не са достойни за тази задача — и той красноречиво погледна към Мерик. — Трябва да настоявам да позволите на хората ми да ви пазят.

— Аз съм напълно уверена в моите стражи, лорд-маршале. Те пазят двореца и неговите обитатели от векове.

— Ваше Величество, голяма част от тях са далеч от града и този дворец не е толкова добре защитен, колкото трябва да бъде. Особено сега, когато хиляди врагове биха се зарадвали на смъртта ви. Аз настоявам.

— Моите охранители са ми напълно достатъчни, лорд Райдър.

— Но вашият старши рицар е ранен. — Посочи към Каира, която макар че стоеше гордо изправена, очевидно не беше в най-добрата си форма. — Останалите са неопитни. — Не посочи към Мерик, но намекът беше повече от ясен.

— Аз им вярвам напълно — отговори Джанеса.

— Тогава, ако Ваше Величество не възразява, бих искал да ги подложа на изпитание.

Гарет пристъпи напред.

— Таник, не сме говорили за подобно нещо.

Лорд-маршалът не му обърна внимание.

— Нека ви покажа колко лесно е за един опитен убиец да преодолее охраната ви.

Кралицата се озърна към Мерик.

Сякаш всичките му най-лоши кошмари се сбъдваха едновременно; баща му го съдеше, а кралицата го защитаваше, макар че нямаше причина да го прави.

— Лорд Райдър, уверявам ви…

— Ако позволите, Ваше Величество. Мога да му докажа, че греши — каза Мерик.

Думите сами излязоха от устата му. Нещо изпълзяваше от дъното на съзнанието му и взимаше връх. Нещо, което искаше да докаже на това копеле, баща му, че е достоен да носи фамилното име.

Джанеса го погледна, после се обърна към лорд-маршала.

— Добре. Щом го смятате за необходимо, тогава моят човек ще се бие с вас.

Таник кимна.

— Благодаря ви, Ваше Величество, но няма аз да се бия с него. — Обърна се към хората си. — Кормак, събличай се.

Мерик видя как един от рицарите отхвърли от раменете си животинската кожа и започна да сваля бронята си. Джаред, мъжът, с когото беше говорил преди няколко дни, отиде да му помогне.

Гарет се приближи до Мерик и поклати глава.

— Това е пълна глупост.

— Не се тревожи — отвърна Мерик и му подаде шлема си. — Ще се справя.

— Така ли? — попита го Гарет и започна да сваля бронята на предмишницата му. — Това е Кормак Курвенския син. Най-добрият воин на Таник.

— Знам го кой е. Вече видях какво може срещу тояга. — За миг Мерик пак чу как тоягата се стоварва отново и отново на гърба на Кормак и почти се смръщи при спомена. — Но колко го бива срещу меч и човек, който знае как да го върти? Тези рицари от Драконовата стража са живели с години в планината, където е нямало с кого да се бият, освен с козите и местните диваци. Аз съм се учил да въртя меча в школата на рода Тарнат. Аз…

— Не го подценявай — каза Гарет, преди Мерик да довърши списъка с постиженията си. — Драконовата стража са легендарни бойци. А щом баща ти ги е обучавал, със сигурност са най-добрите.

Мерик погледна към Кормак Курвенския син, който вече беше гол до кръста. Тялото му бе осеяно с белези, но изглеждаше като изсечено от камък. Кормак отвърна сурово на погледа му. Мерик бе изкарал достатъчно време по улиците, за да разбира разликата между човек, който се преструва на твърд, и истински здравото копеле.

Кормак определено беше от втория тип.

Съмнение замъгли за миг увереността му, но Мерик го прогони. Той беше обучаван от самия лорд Мачариас, знаеше шейсет и шестте Принципа на Бойните изкуства… е, може би сега не беше времето да ги преговаря всичките. Той трябваше да се докаже и беше сигурен, че ще го стори.

Гарет свали останалата част от бронята му, преди да обяви:

— Ще изпратя да донесат тренировъчни мечове.

— Няма нужда — отговори Таник. — И истински ще свършат работа. — Погледна към Мерик. — Освен ако твоят човек не възразява.

Гарет понечи да заговори, но Мерик пристъпи напред.

— Не възразява.

Той откачи колана с меча от кръста си и извади оръжието от ножницата. То натежа приятно в ръката му. Сега беше непобедим, като герой от легенда, изправил се с голи гърди пред врага, с меч в ръка.

Тогава Кормак извади оръжието си.

Държеше го с увереност, която Мерик не би могъл да покаже. По дяволите, изглеждаше почти като част от тялото му. Мерик внезапно осъзна, че неговият гол торс, макар и в нелоша форма, не е така здрав и стегнат като на противника му. Изведнъж усети как студеният въздух сякаш се просмуква в плътта му чак до костите. Възможно ли беше Кормак наистина да е по-добър с меча?

Изхвърли тези мисли от главата си, Райдър. Баща ти стои там и чака да се провалиш. Време е да му покажеш това-онова.

Мерик се озърна към Каира. Тя гледаше безстрастно. Нямаше да получи окуражаване от нея. Вероятно и тя като другите искаше да го види как се проваля.

Двамата тръгнаха към центъра на двора. Един от Драконовата стража извика:

— Давай, Курвенски сине! — но замълча, щом лорд Райдър го изгледа.

Мерик се питаше дали ще им дадат знак за начало. От невъзмутимия поглед на Кормак се досети, че вече са го дали.

Удари първи, удари бързо, удари силно, удари последен. Така го бяха учили в школата. Сега беше идеалният момент да провери дали са прави.

Мерик пристъпи напред, отскочи на пръсти и мечът му се завъртя в ослепяваща дъга. Кормак дори не примигна, само вдигна оръжието си и отби меча му настрани с такава сила, че едва не го извади от равновесие.

Мерик отскочи назад, извън обхвата му, но Кормак дори не се опита да го последва. Просто си стоеше там с ужасно отегчен вид.

Мерик започна да го обикаля, а Кормак само го гледаше, дори не вдигаше гарда си. Какво нагло копеле. Не знае ли, че има само едно място за арогантен боец в този град и то е за Мерик Райдър!

Мерик пак нападна, насочил меча ниско, към слабините му. Кормак парира. Този път Мерик не отстъпи, а удари по-високо. Кормак като че ли отгатваше ударите му още преди той самият да осъзнае какво ще стори и парира удара така, че мечът иззвънтя в ръката на Мерик.

Гневът му започна да се разгаря. Този копелдак си играеше с него. Показваше на всички, че е по-добрият. Не стига това, ами и Таник гледаше, доволен, че неговият човек е по-способен, уверен, че Мерик ще изгуби.

Винаги е твърдял, че си безполезен, и сега ще го докаже. Недей стоя така — ами му покажи, че греши.

Мерик изръмжа от ярост и отново нападна. Някъде в дъното на съзнанието му лорд Мачариас му крещеше — не си изпускай нервите, гневът ти пречи, — но на него не му пукаше. Тези задници щяха да разберат, че могат да си стоят колкото щат в планината, да чукат кози и местни грозници, но тук е големият град, където наистина знаят как да се бият.

Мечът му изсвистя в дъга. Това беше блъф и когато Кормак вдигна оръжието си, за да го отбие, Мерик смени посоката и се насочи към коляното му. Съвсем небрежно, сякаш знаеше какво е намислил, Кормак вдигна крак и отстъпи от удара.

Мерик не спря, замахна надолу, стиснал меча с две ръце. Изсумтя, когато Кормак вдигна своя и парира ниския удар. Мечовете се сключиха един в друг, Мерик натискаше своя надолу с две ръце, а Кормак държеше неговия само с една. Взираха се един в друг, Кормак беше невъзмутим, по нищо не личеше, че влага някакво усилие.

Той ти се присмива. Може да не го показва, но вътрешно ти се смее.

Мерик отново изсумтя, този път не сдържа и капка от гнева си. Мечът му се развъртя наляво-надясно в яростна атака, Мерик не помисляше за раните, които може да нанесе, но всеки удар беше посрещан още във въздуха от острието на противника му. И всеки път Кормак не си правеше труда да контраатакува, само отбиваше меча му, сякаш се упражняваше с малко дете.

— Достатъчно, Кормак — извика Таник. — Прекрати това.

Когато Мерик замахна отново, Кормак парира, но този път извъртя меча си, заклещи го под ефеса на меча на Мерик и изхвърли оръжието му през целия двор. Преди Мерик да се сети как да реагира, Кормак пристъпи напред и го халоса в носа.

Мерик падна тежко на земята, пред очите му причерня. Докато се търкаляше, усети как устата му се пълни с кръвта, която шуртеше от носа му.

Едно остро като бръснач острие надигна брадичката му и през сълзите в очите си Мерик видя, че Кормак се е надвесил над него. Той не се усмихваше победоносно, гледаше го с празен поглед и чакаше заповед от Таник.

Старецът едва ли щеше да му нареди да нанесе смъртоносен удар пред кралицата… нали? Точно сега Мерик нямаше нищо против, а и не се съмняваше, че старото копеле може да го направи.

— Впечатляващо, лорд-маршале — каза Джанеса, като се приближи до Мерик. — Мисля, че видяхме достатъчно.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна Таник. — Кормак — при мен!

Курвенския син отдръпна меча си от гърлото на Мерик и отстъпи към другите от Драконовата стража, които го гледаха развеселени.

Мерик вдигна ръка към гърлото си. Усети кръв.

Бъди благодарен, че само те одраска. Можеше да те убие.

— Не се огорчавай — каза му Таник, докато Гарет помагаше на Мерик да се изправи. — Кормак е най-добрият ми воин. Ти нямаше шанс.

Мерик не се почувства по-добре от тези думи, но и не това беше намерението на Таник.

— Вашата Драконова стража явно владее до съвършенство бойните умения, лорд-маршале — каза кралица Джанеса. — Но това не променя нищо.

— Но, Ваше Величество, стражите ви не са способни да ви защитят.

Кралица Джанеса се вгледа във внушителния рицар. Мерик намери известна утеха във факта, че Таник явно се смути пред нея.

— Все пак още съм жива, лорд-маршале. Явно все нещо са свършили.

— Но аз трябва да настоявам…

— Въпросът е приключен.

Кралицата беше повишила глас и Таник не можа да стори друго, освен да се поклони дълбоко.

— Разбира се, Ваше Величество.

И без да каже нищо повече, Таник Райдър се обърна и излезе от двора, следван от своите бойци. Кормак тръгна последен, без дори да удостои с поглед Мерик. Мерик нямаше нищо против. Не изгаряше от нетърпение да го срещне отново.

— Това беше всичко за днес — каза Джанеса на Каира. — Може да ме придружиш до покоите ми. — После погледна към Мерик. Той очакваше да види някакво разочарование в очите ѝ, но нямаше нищо такова, макар че се беше провалил… отново? — Ти трябва да се измиеш — каза му кралицата.

След това двете с Каира излязоха от двора.

Мерик не знаеше какво бе очаквал от Каира — неодобрение или съчувствие, но не получи нищо. Като че ли изобщо не я интересуваше. Гарет обаче му подаде кърпа да попие кръвта от носа си.

— Таник беше прав. Не бива да се чувстваш зле.

Мерик сви рамене.

— Ти ме предупреди.

— Опитах се, но ти не приемаш съвети от никого, нали?

Гарет не дочака отговор. Отдалечи се от Мерик и го остави да стърчи сам на двора — полугол и кървящ.

Точно сега имаше чувството, че си е получил заслуженото.