Разбитата корона

Тридесет

Откакто пристигнаха, напрежението нарастваше. Заплахата от насилие така и не намаля, но засега никой от студеноземците не бе направил опит да се доближи до Регулус и воините му.

Регулус беше научил, че в тази потискаща сграда има три племена. Все със странни имена, които не разкриваха нищо за историята или делата им. Регулус се надяваше само тези мъже да могат да се бият толкова добре, колкото твърдяха. Някак се съмняваше.

Все пак той и хората му си пазеха гърбовете, не забравяха думите на Том Блекфут. По всичко личеше, че тези наемници не обичат затани.

Събудиха се в килията си — гола стая с един прозорец, от който се разкриваше гледка към града. Както винаги, Регулус и воините му първи влязоха в огромната зала. Затани копнееха за дневна светлина и липсата ѝ правеше съня им неспокоен и кратък. От дни не бяха виждали слънцето и страдаха заради това. Хагама и Казул ставаха все по-нервни и изкарваха яда си на по-младия Аккула. Регулус неведнъж беше принуден да ги упрекне заради това. Леандран като че ли се справяше по-добре със затворничеството, макар че откакто се озоваха тук, все мълчеше. Джанто също не продумваше, но това не успокояваше Регулус. Непредсказуемият воин можеше да избухне всеки миг, а това не биваше да става — не и докато не се изправят пред истински враг.

След като излязоха от килията си, те заеха местата си на масата в ъгъла на голямата зала. Затани бяха свикнали да седят до огъня под звездите в равнината, но скоро свикнаха с обичая на студеноземците да се привеждат около маса. Когато другите наемници започнаха да идват в залата, атмосферата ставаше все по-мрачна.

Среднощните соколи бяха с черни ливреи, а водачът им беше тромав здравеняк, който изобщо не приличаше на хищна птица. Те седнаха в другия край на залата, не криеха презрението си към Регулус и воините му, макар че не смееха да го изразят гласно. Регулус ги беше преброил — почти петдесет души. Но дори най-силният от тях не можеше да се мери с най-слабия от неговите воини.

След това от мрачните си килии излезе Аленият отряд с червените туники. Те бяха по-малко от Среднощните соколи, вероятно трийсетина души, предвождани от намръщен ветеран, който събираше бялата си коса на възел на темето си. Той гледаше Регулус с явна омраза.

Накрая пристигнаха Свещените щитове — всички носеха знака на разделен на четири щит на гърдите си. Седнаха близо до затани, но само защото нямаше къде другаде. Бяха почти стотина воини и се говореше, че на други места са настанени още бойци. Водачът им беше млад, но уверен и Регулус бързо намрази арогантната му усмивка. Как му се искаше да го предизвика, но имаше споразумение със сенешал Роган и не искаше той да е този, който ще го наруши.

Залата се изпълни с шум от гласове, Регулус и воините му седяха мълчаливо. Никой не говореше за планове, за стратегия, за тактика, за какво дрънкаха толкова тогава? Регулус не харесваше студеноземците именно заради постоянната им нужда да си чешат езиците.

След малко донесоха казана със супата. Другите наемници бързо се изправиха и се наредиха на опашка, но Регулус и хората му не ги последваха. Роган с готовност се беше съгласил да задоволи техните по-особени нужди.

Двама слуги внесоха поднос със скромна купчина месо. Стовариха го грубо на масата пред затани и веднага излязоха. Регулус огледа оскъдната и не особено апетитна храна. Това бяха остатъци, доста престояли, вече събираха мухи.

— Това е боклук — каза Казул.

Хагама кимна в съгласие.

Леандран и Аккула обаче посегнаха да вземат своя дял. Джанто се облегна назад, явно изгубил апетит.

— Яжте — каза Регулус. — Трябва да пазим силите си. Скоро ще има битка. Щом врагът дойде и вкусим първата си победа, ще има достатъчно месо да се заситим.

Казул посегна неохотно и взе едно парче, по костта нямаше много месо.

— Още колко дълго ще ни държат тук? — попита Хагама. — Призлява ми от това място.

— С всички ни е така — отговори Регулус, вече губеше търпение. — Но аз вярвам, че няма да е задълго. Сега яж.

Хагама се втренчи в купчината посивяло месо, преди да си вземе парче. Ядяха бързо, без наслада. Те бяха ловци, свикнали на топла, прясно убита плът. Не бяха мършояди, освен в гладни времена. Но Регулус предполагаше, че сега времената са точно такива.

Докато ядяха, Регулус дочуваше думите на студеноземците.

„Животни“, така наричаха те затани, „зверове“ или с думи, които Регулус не беше чувал, макар да не се съмняваше, че са обидни. Не им обръщаше внимание. Неговите воини не разбираха езика им, по-добре беше да не знаят какво говорят за тях.

Когато приключиха, Регулус се облегна назад и зачака. Опитваше се да не обръща внимание на шума на наемниците и да се концентрира върху звука, който Леандран издаваше, докато изсмукваше костен мозък, но не успя. Не се заблуждаваше — той и воините му бяха в капан тук, сред сбирщина, която всеки миг можеше да ги нападне.

Утрото напредваше и студеноземците започнаха да сърбат адската си отвара. Регулус не разбираше този навик. Беше разбрал, че тази отвара е нещо като отрова, която понякога ги хвърля в ярост. Предполагаше, че има полза от това в битка, но иначе защо? Освен това тя често ги поваляше в безсъзнание или ги караше да се бият помежду си, и то без никакво умение — само с упорита ярост?

Денят напредваше и Регулус усети как безпокойството му се засилва.

— Бъдете нащрек — предупреди той хората си, когато студеноземците започнаха да се държат по-невъздържано, а неколцина даже запяха.

Воините му нямаха оръжие, но Регулус беше сигурен, че ще се справят с тези мъже.

— Какво има? — попита Леандран.

— Просто си дръжте очите отворени — отговори Регулус, когато песента стана по-шумна и агресивна.

Надигна се бавно от мястото си. Знаеше, че трябва да излязат, дори само за малко. Не можеха да ги държат тук вечно. Трябваше да намерят пазачите си, тъмничарите, или както там ги наричаха, и да излязат от това място.

Преди да е направил и две крачки, един от наемниците с туника на Аления отряд пристъпи към него.

— Къде си тръгнал? — извика той. Неколцина от другарите му го чуха, спряха разправията си и ги загледаха с интерес.

Регулус не отговори.

Онзи се наведе към него с усмивка. Още студеноземци се обърнаха към тях. Беше повече от ясно, че очакват сблъсък.

— Кажи де — рече мъжът. — Знам, че ме разбираш. Виждал съм те да говориш нашия език.

Регулус пое дъх, опитваше да запази спокойствие. Усети как воините му се размърдаха зад него.

— Не искам неприятности — каза той. — Дойдох да служа на твоята кралица.

— Моята кралица? — попита студеноземецът. — Тя не е моя кралица — аз съм от Стелморн. Дойдох тук за пари, но щом ти си решил да коленичиш пред нея, прав ти път — неколцина се засмяха.

Регулус огледа мъжа, който стискаше бутилка и се олюляваше. Как изобщо можеше да се нарича воин? Това ли му беше воинската чест? Това ли му беше достойнството? Но пък той се биеше за пари — нещо, което Регулус така и не успяваше да проумее.

Той направи още една крачка, но мъжът се изпречи на пътя му.

— Какво ви е грижа толкова за кралицата? Вие нямате ли си своя?

Регулус нямаше никакво намерение да се обяснява пред този нещастник. Усещаше как ноктите му потрепват, челюстта му се стегна. Още воини с червени туники се изправиха зад другаря си.

— Сигурно са я изяли — каза един в края на групата.

— Да, ама сигурно първо са я изчукали. Тези черни копелета само това знаят.

Регулус разбираше, че го предизвикват. Не биваше да се поддава. Ако изгубеше контрол, това щеше да застраши всичко.

— Значи си виждал много битки, а, черньо? — извика някой.

Регулус усети как стомахът му се свива. Стисна юмруци и ноктите му се забиха в дланите.

— Какво казват? — попита Казул зад него.

Напрежението нарастваше. Регулус знаеше, че трябва да направи нещо, за да угаси огъня в коремите на тези мъже, но как?

Да излезе?

Не, Регулус Гор не можеше да направи това.

— Да, виждал съм битки — повиши той глас. — Дойдох на север, за да предложа меча си на вашия крал. На човека, който освободи моя народ — студеноземците утихнаха при споменаването на покойния крал. — И макар че той е мъртъв, аз пак ще се бия редом с вас, за да защитя неговите земи. Заради честта на баща ми и заради вашата кралица.

Студеноземците се спогледаха смутени.

Преди Регулус да каже още нещо, водачът на Свещените мечове излезе напред и му се усмихна.

— Видяхте ли? — каза той на хората си. — Казах ви, че няма защо да се страхувате от тях. Те са наши съюзници.

— Съюзници — как не! — извика някой от тълпата.

— Какво казаха? — попита пак Казул, още по-неспокоен.

Водачът на Свещените щитове вдигна поглед към Регулус и му смигна.

— Прав си — каза той. — Скоро ще се бием рамо до рамо. Трябва да бъдем приятели.

— Какво казва той? — Казул се изправи, следван от Джанто.

Регулус тъкмо щеше да им каже да седнат и че този човек иска помирение, когато водачът на Свещените щитове посегна зад гърба си.

— Да пием за нашето приятелство — каза той.

— Оръжие! — изкрещя Казул и се втурна напред.

Регулус скочи на пътя му, защото студеноземецът извади не нож, а метална манерка от колана си. Той отстъпи пред налитащия Казул, но Регулус успя да спре воина, който вече се нахвърляше с оголени зъби.

Но не можа да спре Джанто.

Още при първия признак на опасност Джанто се хвърли към най-близката група наемници. Те бързо отстъпиха, когато той замахна с огромните си нокти. Регулус видя как пръсна кръв.

Преди да успее да ги успокои, сред наемниците се надигнаха гневни викове. Макар и невъоръжени и изправени пред страховитите затани от гортана, те не се поколебаха. Хвърлиха се напред и Регулус беше залят от истинска вълна от тела. Наемниците крещяха и забиваха юмруци в лицето му. Някъде отзад неговите воини изреваха яростно и се включиха в мелето.

Регулус отблъсна първия нападател и се опита да се изправи, но още двама скочиха отгоре му. Не искаше да го удря, замахнеше ли с огромните си нокти, щеше да разпори нечие гърло, а той бе дошъл тук като съюзник, не като враг. Опита се да заговори, да ги успокои, но ударите валяха отгоре му. Наемниците бяха разгневени и Регулус ясно чуваше, че и неговите хора не се сдържат в схватката. В залата кънтяха викове от болка, следвани от изпълнени с ярост крясъци.

Не биваше да оставя воините си толкова дълго на това място. Те бяха хора на дивата пустош, ловци от равнините. Беше въпрос на време натрупаното напрежение да изригне.

Един студеноземец се хвърли към него с яростен вик. Нещо проблесна в ръката му. Оръжие. Уж всички бяха невъоръжени, но този мъж бе успял да скрие нож.

Времето за помирение беше отминало.

Регулус изръмжа, отблъсна наемниците, които го притискаха към земята, и с един замах раздра лицето на мъжа с ножа — от челюстта до окото. Той изпищя, пусна оръжието си и се стовари на земята.

Като видяха другаря си така свирепо обезобразен, другите наемници се отдръпнаха. Само един се осмели да се втурне напред, но Регулус го стисна за гърлото, вдигна го високо и онзи зарита безпомощно във въздуха.

— Гортана! — изкрещя Регулус. — При мен!

Воините му веднага спряха боя и застанаха до него. Леандран дишаше тежко, Казул, Хагама и Аккула се взираха с широко отворени очи, жадуваха за още. Джанто дойде последен, от устата му капеше кръв.

Регулус огледа касапницата — мъже лежаха мъртви или умиращи, подът на голямата зала беше оплискан с кръв. Преди да нареди на хората си да отстъпят, в залата нахлуха войници със зелени куртки, градската стража. Регулус преброи трийсетима — всички носеха алебарди и бяха готови за бой.

Той можеше да нареди на хората си да нападнат, но защо? Можеха да надвият невъоръжени наемници, но съвсем друго бе да ги хвърли срещу въоръжени войници.

Джанто понечи да нападне, но Регулус го хвана за рамото и заби нокти в плътта му.

— Достатъчно. Стига ни толкова.

После пусна наемника, когото стискаше за гърлото, мъжът се стовари на земята, като с хриптене се опитваше да си поеме дъх.

Войниците ги обградиха. Регулус показа дланите си в знак за примирие, озърна се към мъртвите и ранените наоколо.

Трябваше някак да обясни това.