Разбитата корона

Десет

Тя беше на четири крака и повръщаше, от устата ѝ се бе проточила дълга струя жлъчка, която се полюляваше упорито, сякаш не искаше да се откъсне и да пльосне в легена пред нея. Дългите червени къдрици на Джанеса висяха в легена и се топяха в повърнатото, но не я беше грижа.

Искаше само да се свършва с това.

Ръката ѝ посегна към корема. Усещаше го през роклята — издута плът, която сякаш се беше втвърдила. Не след дълго и други хора освен Нордейн щяха да забележат… ако вече не бяха забелязали.

И какво щеше да стане тогава? Как щяха да го приемат в двора? Половината от придворните вече я презираха, желаеха властта ѝ, чакаха я да се провали, за да се възползват от предимството. А дали другата половина щяха да ѝ останат верни, когато се разбереше истината?

Кралицата Курва, така щяха да я наричат. Придворните щяха да се подсмихват, да клюкарстват зад гърба ѝ. Кой е бащата? Кой може да бъде — чух, че ляга с всеки, който ѝ подари червена роза или ѝ говори сладки приказки. Трябва да е младият лорд Рейлан Логар, чух, че бил доста напорист. Не, говори се, че е Леон Магрида, макар че тя отказва да се омъжи за него.

Все пак не я интересуваха придворните. Интересуваше я народът на Стийлхейвън, нейният народ.

Дали щяха да решат, че е предала доверието им? Дали щяха да изгубят вяра в нея?

Кралица Курва или девица, желанието ѝ да стори най-доброто за тях оставаше неизменно. Тя трябваше да поведе Стийлхейвън срещу тирана, който щеше да нахлуе и да опустоши града; щеше да се бие до победа — в каквото и състояние да беше.

Джанеса се надигна нестабилно от пода и седна на леглото, облекчена, че гаденето отминаваше. Как ли изглеждаше — разрошена и изпотена като тлъст пияница. Външният ѝ вид обаче беше най-малката ѝ грижа.

Какво да направи?

Дали да си намери съпруг, и то бързо? Беше решена да управлява сама, но детето в нея усложняваше нещата и сега вариантите ѝ изглеждаха доста ограничени.

Дали да се омъжи за Леон Магрида? Дали щеше да я иска сега, когато беше бременна? Или да се опита да го заблуди? Но какво ѝ ставаше? Мнението на Леон не беше от значение — баронеса Магрида би сграбчила всяка възможност да се докопа до Стоманената корона, дори като ожени сина си за евтина курва.

Не.

Това беше отчаяние. Защо изобщо обмисляше брак с мъж, когото презираше? Дори само при мисълта за това цялата настръхваше. Тя нямаше да се отдаде на друг мъж, докато Река още беше жив… някъде там.

За миг я обзе паника. Дали все още я чакаше? Дали щеше да се върне? Дали щеше да я прегърне отново? Дали щеше да я отведе оттук?

Джанеса тръсна глава.

Това бяха глупости. Друг живот, за който бе мечтала. Но вече беше невъзможен. Джанеса Мастрагал не можеше да избяга нито от Стийлхейвън, нито от страховитите си отговорности.

Тревогите, че ще роди без брак, трябваше да почакат. Армията ѝ на север беше претърпяла поражение. Хуртите щяха да са пред вратите на Стийлхейвън до няколко дни. Амон Туга идваше.

Докладваха ѝ, че е пристигнала Драконовата стража, макар че те едва ли щяха да могат да спрат десетки хиляди хурти. Целият град трябваше да се включи в борбата — народът трябваше да се обедини срещу безмилостния враг. Те имаха нужда от маяк, около който да се съберат, и Джанеса бе решена да е пътеводната им светлина.

Но ако се самосъжаляваше, нямаше да опази града.

Изправи се решително и точно тогава на вратата се почука. Знаеше, че е Нордейн. Гувернантката ѝ напоследък беше по-грижовна от всякога, но се въздържаше да дава съвети. Тя знаеше, че Джанеса сама ще открие пътя си.

Джанеса я пусна вътре. Нордейн остави малко храна до нея и се наведе да отнесе легена с повръщано. Всеки ден ѝ носеше храна, макар че Джанеса обикновено отказваше да я яде.

Нордейн изми тялото на кралицата от потта. После изплакна косата ѝ от повръщаното, преди да се заеме с тоалета ѝ. Накрая ѝ помогна да облече роклята, която кралицата носеше в тронната зала. Тя беше обикновена, аскетична като залата и трона, от който управляваше.

Накрая Джанеса излезе от покоите си, а отвън, както винаги, я чакаше нейната стража. Каира изглеждаше строга и готова да изпълни дълга си. Мерик бе по-небрежен, но се изпъна, щом видя кралицата.

Макар и още несвикнала с тях, Джанеса се чувстваше сигурна в присъствието им. Каквото и да си помислеха за нея в града или в двора, поне докато те бяха до нея, не я грозеше опасност.

Тръгнаха по коридорите към главната зала, където я чакаше Одака. Тронната зала беше празна, нямаше жива душа, а Одака изглеждаше разтревожен.

— Какво става днес? Къде са всички? — попита Джанеса.

Одака пристъпи напред.

— Преди да се заемем с обичайните дела, Ваше Величество, има нещо друго, което изисква неотложно вниманието ви. Не ви съветвам да проведете обичайната аудиенция. Въпросът е особено деликатен.

Джанеса беше объркана. Всички държавни дела, освен по военните въпроси, се уреждаха публично. Какво изискваше подобна потайност?

Одака продължи:

— Пристигна пратеник от търговската компания „Бяла луна“. Визитата му е от изключителна важност.

Джанеса определено разбираше това. Компанията беше в съюз с Лигата на банкерите — могъща организация с членове от много народи отвъд Мидралско море, която може би държеше ключа към оцеляването на града. Ако успееше да ги убеди да я подкрепят с пари, Свободните легиони щяха да се стекат под знамето ѝ.

— Сега ли трябва да се видя с него? — Джанеса не очакваше с нетърпение пазарлъците за бъдещето на града и страната ѝ, но знаеше, че се налага. Този човек щеше да преговаря единствено с нея и не би приел посредник. Това беше нейно задължение.

— Той пристигна неочаквано, Ваше Величество, и настоява да го приемете незабавно.

Този пратеник не беше крал, вероятно не беше и благородник, но щом Одака бе готов да го приеме, значи наистина беше много могъщ.

— Добре, ще говорим с него — каза Джанеса.

— Ще го доведа, Ваше Величество. Но помнете, че няма да даде лесно парите. Очаква ни дълъг и труден танц. Игра на стратегия, така да се каже. Не приемайте нищо, докато не сме напълно сигурни какво иска в замяна.

Джанеса кимна.

Одака излезе да доведе пратеника, а тя седна на трона. Мерик и Каира застанаха от двете ѝ страни. Внезапно ѝ прилоша отново, но нямаше какво да стори. Знаеше, че този човек вероятно държи ключа към оцеляването на града ѝ. Надяваше се само да не поиска твърде висока цена за него.

Одака скоро се върна начело на малка процесия. До него беше канцлерът Дуркет, който дрънкаше за историята на Скайхелм и причината, поради която тронната зала бе толкова аскетична. Джанеса не обърна никакво внимание на съветниците си, концентрира се върху човека, когото въведоха в залата.

Изглеждаше съвсем безобиден. Малко под среден на ръст, със смугла кожа. Главата му беше плътно увита с кърпа. Носеше обикновена черна роба и криеше ръце в ръкавите си. Когато се приближи, Джанеса видя, че очите му са очертани с черен туш, което му придаваше женствен вид, въпреки че тънкият мустак и брадата, които обрамчваха устата му, определено показваха, че е мъж.

Зад него вървяха четирима души, вероятно личната му охрана. Бяха с бръснати глави и еднакви червени туники и панталони, които рязко контрастираха с тъмната им кожа. Нямаха оръжия.

Спряха пред стълбите към трона и Одака обяви:

— Азаи Дравос от търговска компания „Бяла луна“.

Дравос наклони глава, но гримираните му очи се вгледаха твърдо в Джанеса.

— Моите почитания, великолепна кралице? — рече той със силен акцент. — Мога ли да кажа, че красотата ви е била силно подценена. Виждал съм кралиците на всички източни народи, но вашата красота е несравнима.

Джанеса се съмняваше в това, но все пак се усмихна.

— Ласкаете ме, Азаи Дравос. Добре дошли в моя град. Надявам се престоят ви да е приятен.

— Великолепен град! Ще ми се да можех да остана по-дълго и да се насладя на чудесата му.

Да, сигурна съм, че би искал да останеш, докато градът е под обсада. Ще е много вълнуващо.

— Поне ще можете да се насладите на двореца, нали? Канцлер Дуркет ще се погрижи вие и хората ви да бъдете настанени в най-хубавите стаи.

Азаи Дравос се усмихна, но на лицето му се появи смущение.

— За мое огромно съжаление няма да мога да остана, Ваше Величество. А сега, ако позволите, нека преминем към целта на посещението ми…

Джанеса усети как стомахът ѝ подскочи. Той поемаше инициативата, а тя трябваше да запази контрола над ситуацията. Определено искаше парите му, и то бързо, но не можеше да му позволи да диктува преговорите.

— Нищо подобно — каза тя бързо, — не искам и да чувам. Дуркет, погрижи се гостите ни да получат всички удобства, които дворецът може да предложи.

— Но…

— Не искам и да чувам — Джанеса се опита да вложи заповедна нотка в думите си и се изненада приятно от резултата. — Идвате отдалече. За каква ще ме помислят хората, ако не ви предложа гостоприемството си?

Азаи Дравос изглеждаше подразнен, но издържа на погледа ѝ и се усмихна. Беше играл тази игра много пъти.

— От името на търговска компания „Бяла луна“ ви благодаря за щедростта, Ваше Величество, и очаквам с нетърпение възможността да поговорим… съвсем скоро.

Без да изчака позволение, той отстъпи с поклон, следван от хората си. Когато излезе с Дуркет, който продължи да бръщолеви по коридора, Одака пристъпи напред и кимна одобрително.

— Много добре, Ваше Величество. Но няма да можете да го отлагате безкрайно, а и нямаме време за това. Предлагам да му дадете лична аудиенция, след като се настани. Засега той държи всички козове, знае, че сме отчаяни, и може да поиска почти всичко.

— Какво, например?

Одака поклати глава.

— Много неща: промяна на лихвата по заема или бъдещи търговски сделки, които са в полза на господарите му. Може дори да настоява да стане постоянен представител на компанията в двора ви. Ако не се срещнете насаме с него и не се опитате да му влезете под кожата, без съмнение няма да отстъпи от позициите си.

— Но какво можем да си позволим да им дадем? Прав си; няма много време за преговори и маневри, за да го накараме да сключи разумна сделка — положението не беше обещаващо. Тя трябваше да се държи като комарджия и да заложи съдбата на града си.

— Трябва да сме готови да заложим почти всичко, за да спасим града. Всяка сделка с член на Лигата на банкерите ще ни коства много. Но трябва да го направим, Ваше Величество.

— Значи нямаме избор, така ли? — каза тя, сякаш на себе си.