Разбитата корона

Двадесет и три

Мерик рядко ходеше в кръчмите в Квартала на Короната. Беше свикнал с бордеите на Северната порта, където трябваше да си изтъркаш подметките на излизане, или с вонящите на риба дупки при Доковете, където курвите имаха по-гъсти бради от мъжете. Това място тук беше като глътка свеж въздух — лакирано дърво, пукащ огън, препарирани глави на всякакъв дивеч се взираха в него, докато той се наливаше. Мерик би стигнал дори дотам да каже, че това е най-хубавата кръчма, в която е бил — стига виното да не беше толкова скъпо.

Разбира се, и компанията не беше нищо особено; защото Мерик седеше съвсем сам до бара. Той никога не беше седял сам толкова дълго. Не е здравословно да си сам; кара те да мислиш. А Мерик не беше в настроение за мислене.

Беше се направил на глупак пред баща си, макар че това не бе изненадващо; той всеки ден се правеше на глупак. Но толкова му се искаше старият Таник да се гордее с него.

Кого заблуждаваш, Райдър? Ти си пияница. Ти си суетен, мислиш само за себе си и си готов да си го завреш във всяка, която ти се усмихне. По дяволите, ти би изчукал и зората, ако можеше да станеш толкова рано. Защо някой да изпитва към теб друго, освен отвращение?

Мерик се втренчи в чашата пред себе си, после я пресуши и я стовари на бара. Огледа кръчмата, зрението му вече започваше да се размазва. Това бе най-доброто пиянство — само колкото да притъпи нещата, без да залита наоколо и да повръща.

Знаеше, че е загазил. Трябваше да е на пост, трябваше да пази кралицата, но беше тук, отново при старите си навици. Беше се опитал да остане трезвен, опита се да стори правилното нещо, но просто не се получи. Сега беше разочаровал Гарет, Каира… беше разочаровал проклетата кралица. Един дълъг списък с провали. Защо някой ще има добро мнение за него?

Нима ставаше за нещо? Не можеше да се грижи за себе си, камо ли за кралицата на Свободните държави. Гарет трябваше да го сложи на пост при кенефите, а не да пази най-важната жена в Стийлхейвън. Но той сигурно щеше да се провали и там; най-вероятно ще се овъргаля целия в лайната.

За какво го биваше изобщо? Какво можеше да свърши по-добре от другите? Нещо, което няма да кара хората да го упрекват, да го съдят и да го гледат с презрение?

Да се напие?

Да, май че това беше.

Вдигна глава и видя, че кръчмарят се взира в него. Държеше наполовина пълна бутилка в ръката си.

— Защо не — отвърна Мерик и плъзна чашата си към него. Мъжът я напълни почти до ръба. — Сипи си и ти едно.

Кръчмарят се смути.

— Не бива.

Мерик огледа празната кръчма.

— Защо? Да не очакваш прилив на посетители?

Мъжът също я огледа и сви рамене. Взе си чаша от рафта и я напълни с остатъка от бутилката. Мерик вдигна своята и се чукнаха, преди да отпият.

— За спокойните дни.

— За спокойните дни — отвърна кръчмарят. — Макар че не знам колко такива са ни останали.

— Не много, обзалагам се. Затова трябва да им се насладим.

Мъжът кимна в съгласие, но не изглеждаше напълно убеден.

— Трябваше да се махна оттук, когато имах възможност — сподели той.

— Защо не го направи?

— Имам отговорности. Хора, които разчитат на мен.

Отговорности? Мерик знаеше какво са отговорностите и вече осъзнаваше колко неприятни са всъщност. Той също имаше отговорности, с които трябваше да се заеме, но те някак му се струваха незначителни пред настоящите му неволи.

Ето пак, Райдър — винаги мислиш само за себе си. Но пък ти си най-важният човек в Стийлхейвън. Никой друг няма по-големи грижи от теб, нали?

— Имаш семейство? — попита той бързо, за да прочисти от главата си демоните на съвестта. — Жена? Хлапета?

Кръчмарят поклати глава.

— Не, нямам. Но старият ми баща е болен и не може да пътува. Трябва да остана да се грижа за него.

Старият му баща? Обзалагам се, че е мил дъртак. Обзалагам се, че винаги си е бил тук — ментор, съветник, рамо, на което да поплачеш.

— Сигурно сте близки, щом заради него висиш тук и чакаш хуртите да нахлуят. Много мило от твоя страна.

Кръчмарят го погледна смаян.

— Близки? Сигурно се шегуваш. Старото копеле е камък на шията ми. Вися тук само заради наследството. Няма да го докопам, ако го изоставя сега.

Мерик се усмихна с разбиране.

— Да пием за това, приятелю — рече той и вдигна чашата си, преди да осъзнае, че е вече празна. Кръчмарят грабна друга бутилка, отвори я и напълни двете чаши.

— Ами ти? На теб какъв ти е проблемът?

— Защо мислиш, че имам проблем? — попита Мерик.

Кръчмарят го погледна многозначително.

— Виждал съм стотици пъти такива като теб — пият сами, докато градът отива по дяволите. Сякаш не те е грижа. Предполагам, че е забъркана жена.

— Да, имал съм доста проблеми с жени — може да се каже, че още имам, — но не затова съм тук. — Погледна го, питаше се дали си струва усилието да разказва. Но понякога непознатите успяват да прогонят вътрешните ти демони не по-зле от жреци — и не се чувстваш толкова виновен след това. — Да кажем само, че и аз имам проблеми с баща си.

— Така ли? Обзалагам се, че моите са по-сериозни — каза кръчмарят.

— Приемам облога — отвърна Мерик.

— Добре тогава. Десет медни монети, че моите проблеми с баща ми са по-лоши от твоите с твоя.

— Дадено — каза Мерик и протегна ръка, а кръчмарят я стисна с готовност. — Ти си пръв.

— Ами да видим — започна замислено кръчмарят. — Не може нито да се изсере, нито да се изпикае сам, и да се храни не може. Преструва се, че забравя, но помни къде е скрил парите и няма никакво намерение да ми каже. Всичко, което притежава — къщата, мебелите, дяла от кръчмата, — всичко е обвързано и ако не правя точно каквото иска, няма да получа нищо. Как ти звучи?

— Отвратително — призна Мерик. — Но предполагам, че аз ще те бия. — Облегна се назад със самодоволно изражение. — Не бях виждал баща си от осемнадесет години — откакто взе, че се омете, — а сега се появява изневиделица. Не само, че се държи, сякаш нищо не се е случило, сякаш е излязъл само на следобедна разходка, но и имаше наглостта да изтъкне колко съм го бил разочаровал с живота, който водя. Не стига, че изостави и мен, и майка ми, ами ме упреква колко зле съм се справял оттогава.

Кръчмарят го гледаше, сякаш преценяваше думите му.

— Това ли е?

— Да. Ти какво още искаш?

— Значи никога не си чистил лайната му от пода?

Взираха се един в друг няколко мига, преди да избухнат в смях.

— Тук ме хвана — рече Мерик и бръкна в кесията си за монетите. — Ето. — Плъзна ги по тезгяха. — Наеми си прислужница.

Смяха се много, много дълго.

— Да пием за бащите — каза накрая кръчмарят и вдигна чашата си.

— За бащите — каза Мерик. — Дано не ни тежат още дълго.

Чукнаха чашите и ги пресушиха.

Мерик остави своята на тезгяха, очакваше да я напълнят отново, но кръчмарят гледаше към вратата. Някой беше влязъл в кръчмата и Мерик веднага застана нащрек. Колкото и да не искаше да го признае, извън двореца не се чувстваше в безопасност. Не биваше да идва тук, но трябваше да намери някаква разтуха. Поне за малко да се откъсне от дълга и отговорностите. Какво толкова?

Може някой убиец от Гилдията да ти забие нож в гърба, ако не внимаваш.

Обърна се бавно, почти очакваше да види здравеняк от Гилдията с нож в ръка да се приближава към него с явни намерения. Към него обаче се приближаваше някой не толкова грозен, но не по-малко опасен.

Каира се взираше в него със смръщено чело и упрек в очите. Мерик познаваше този поглед и знаеше, че той не вещае нищо добро, но вече беше изпил достатъчно вино и не го беше грижа. Просто ѝ се усмихна вяло, докато тя се приближаваше.

— Питие? — попита той и размаха чашата, сякаш примамваше куче с кокал.

Каира изтръгна чашата от ръката му и така я тресна на тезгяха, че го опръска с остатъците от виното и накара кръчмаря да отстъпи назад.

— Ти да не си откачил? — попита тя.

Странно, че питаш — от дни се чудя по този въпрос.

— Я се успокой, ако обичаш. Разпусни малко. — Посочи към столчето до него.

— Да разпусна? Ти луд ли си? Имаме свещен дълг. Кралицата ни вярва, а ти си тук и пиеш. Никога ли няма да се научиш?

Мерик се извърна към нея. Какво право имаше да идва тук и да му крещи като на дете? Беше му писнало да му казват какво да прави.

— Майната ти и на теб, и на шибаната кралица. Тъкмо щях да…

Тя го удари по главата, не толкова силно, че да причини сериозни увреждания, но достатъчно, за да го повали от стола и да го изкара от равновесие.

— Ама какво…

Тя удари отново, този път с другата ръка, и той залитна в обратната посока. Вече беше сериозно вбесен. Червената мъгла се спускаше, а виното, което бе изпил, не облекчаваше положението.

Каира опита отново, но този път той вдигна ръка, блокира нейната, залитна назад и се задържа.

— Какво правиш, жено?

— Опитвам се да ти набия малко разум в главата.

— Разум ли? Мъча се от седмици. Изпълнявам дълга си. Плащам за греховете си, а накрая баща ми се появява изневиделица и се държи, сякаш съм никой. Ти имаш ли представа…

— Имам представа. Самосъжаляваш се. Целият свят е против теб. Могат да ни убият всеки миг и не получаваме нищо в замяна. Разбирам, че идеята за отговорност е съвсем нова за теб. Разбирам, че ти е трудно заради завръщането на баща ти. Но сега има по-важни неща от твоите чувства.

— Майната ти! Какво знаеш ти, по дяволите? — изкрещя той. — Не знаеш нищо нито за мен, нито за баща ми и за каквото и да било.

Тя отново се приближи и той блокира първия удар, но вторият попадна в целта. Запрати го към тезгяха и едно от ребрата му изпука при сблъсъка си с дървото. Гневът в него пламна още по-силно.

Мерик замахна. Никога не беше удрял жена, но Каира не беше типичната жена. Тя беше роден воин. Вече я бе виждал как посича половин дузина мъже като житни класове и беше абсолютно сигурен, че може да понесе някой и друг юмрук.

За нещастие тя го понесе по-добре от очакваното.

Юмрукът му я уцели в брадичката и извъртя за миг главата ѝ. После тя отвърна. Този път Мерик усети сила в удара ѝ, намерение. Беше я ядосал. Е, може би все пак и тя беше човек. И вероятно дори можеше да бъде победена.

Мерик тръгна към нея. Беше изпил достатъчно вино, за да позагуби чувствителност, но не чак толкова много, че да не може да се бие.

Сведе глава, блъсна се в Каира и тя отстъпи назад. Разбутаните маси застъргаха по дъските на пода, столове се катурнаха. Каира го сграбчи и го запрати настрани. Той се стовари в някакви мебели с трясък, който отекна силно в празната кръчма, и се просна на пода.

Докато се надигаше на крака, я видя да приближава — взираше се в него като вълк в плячката си. Той грабна стол и го запрати към главата ѝ. Тя го отблъсна с една ръка, но това я извади леко от равновесие и в този миг Мерик нападна.

Онова, което му липсваше като мускулна сила, той добре компенсираше с коварство. Беше се бил в достатъчно кръчми, за да знае, че в тази работа няма място за чест. И ако не си готов да спечелиш с мръсни номера, няма кой да ти помогне.

Той я сграбчи за бедрата, напъна крака и я вдигна от земята. И двамата се стовариха на пода. Той беше отгоре ѝ и веднага се опита да я цапардоса в лицето. Каира отби удара, после вдигна крака и ги уви около врата му невъзможно бързо. Мерик имаше чувството, че гледа как всичко това се случва с някой друг, само дето него го болеше.

Той издаде жалък задавен звук, когато тя стисна гърлото му с мощните си крака. Обзе го паника, щом осъзна, че е изгубил куража си. Само това му липсваше — да го пребие една жена в някаква си кръчма… отново.

Каира стисна по-силно и пред очите му причерня. Отчаяно я удари по бедрото в знак, че се предава, тя отпусна хватката и го освободи, а той се измъкна настрани и вдигна ръце.

— Добре, добре, предавам се. Права си; заврях се тук да се самосъжалявам, а трябваше да изпълнявам… дълга си. — Думата едва не заседна в гърлото му.

Каира дишаше тежко и се взираше в него. В изражението ѝ още се четеше същото презрение, но поне вече не се опитваше да го събори на пода.

— Толкова е просто, нали? Само ще се извиниш, ще се усмихнеш и всичко ще е простено?

Мерик се изправи, като изтупваше бричовете си.

— Ти какво повече искаш? Само с това разполагам. Взимай го или се махай.

— Искам да си предан. Или се махай — разкарай се. Не можеш да изпълняваш дълга си половинчато. Рано или късно някой ще загине.

Той беше готов да спори, но част от него знаеше, че е права. Колкото по-дълго се самосъжаляваше, толкова повече нарастваше рискът да се случи най-лошото. Защо беше дошъл тук да се напие до умопомрачение точно когато си мислеше, че е оставил това зад гърба си?

Може би баща му все пак беше прав. Може би Мерик си пилееше времето в омраза към него, докато баща му всъщност е бил прав от самото начало.

Приемай предложението и се махай. Напусни това място; бягай възможно най-далече.

И все пак не можеше да го направи. Беше жив единствено заради Дворцовата стража. Нямаше начин да захвърли това.

Това последният му шанс за изкупление ли беше… отново? Да постъпи правилно?

— Добре, печелиш. Да вървим.

Обърна се към кръчмаря, който се беше свил в ъгъла. Мерик го погледна извинително и бръкна в кесията си за златна монета. Сложи я на тезгяха с надеждата, че ще стигне да покрие щетите, които бяха причинили с Каира, после бързо излезе от кръчмата, без да обели и дума.

Главата му се замая от чистия въздух, но той се стегна и се постара да не изгуби контрол. Докато вървяха към двореца, го обземаше странно чувство на вина и… може би срам? Може би все пак се учеше. Надяваше се само да получи шанс за реабилитация и междувременно да не се е случило нищо лошо.