Разбитата корона

Двадесет и седем

Магистра Гелредида изобщо не изглеждаше смутена от неудачите на Уейлиън в Северната порта. Като че ли дори ги беше очаквала. Вместо да го упрекне заради некадърността му, тя му даде друга задача.

Той ѝ разказа за сиропиталището и че Флетчър принуждава децата да работят. Тя не се трогна от съдбата им, заинтригува се повече от случилото се при билкаря Милиус. Уейлиън се страхуваше да ѝ признае, че беше избягал в нощта, за да не бъде отровен от онзи мръсник, но тя като че ли не се изненада.

— Няма значение — каза Гелредида. — Това се очакваше.

Това се очаквало?

Ако само преди няколко седмици беше казал на Червената вещица, че не е успял да изпълни задачите ѝ, тя щеше да го накаже за цял месец с най-неприятната работа. Вече започваше да се чуди коя е жената, която бе заварил след завръщането си от планината Криега. Тя беше толерантна, разбираща и дори сдържана в оценките си към него.

Но пък и Уейлиън се беше променил. Беше по-силен, по-решителен… и дори смел? С наближаването на войната всички трябваше да се променят. Вероятно Гелредида беше най-променена.

Времената бяха опасни и ако тя не намереше някакъв начин да убеди архигосподарите да се присъединят към борбата, може би градът щеше да загине. Уейлиън не разбираше как може да ѝ помогне в това, но кой беше той, че да спори с магистрата?

Седна до писалището си. Това бе съвсем кратък отдих, преди да го изпратят на следващата задача, и той ценеше всеки миг. На писалището му имаше книга и пергамент. Той докосна малкото квадратче хартия и погледна адресите, изписани на него. Гелредида му беше казала, че това е следващата му задача — да отиде до Търговския квартал, да намери Джозая Клум и да го отведе в къщата, чийто адрес беше написан на гърба на листа.

Може ли да има нещо по-лесно?

Уейлиън имаше чувството, че всичко може да е по-лесно. Задачите на господарката му никога не бяха толкова ясни, колкото изглеждаха на пръв поглед, и често го излагаха на смъртна опасност. Но трябваше да признае, че вече донякъде се наслаждаваше на риска.

Да, беше скимтял и плакал, когато си мислеше, че ще бъде изяден от планинския звяр, но кой не би го направил? Като се замислеше сега, беше преживял големи вълнения в онази планина. Във всеки случай не по-малки от вълненията в Параклиса на Таласъмите.

Той вече беше важен човек. Вече имаше значение и вършеше нещо добро, нещо значимо. Макар че не знаеше точно как или защо.

Погледна пак дебелата книга, отворена на писалището. Тя беше изписана с четливи черни редове. Синтаксисът беше архаичен, но Уейлиън установи, че разбира същината по-лесно, отколкото при всички книги, които бе чел досега. Властта на Гласа, така се казваше тази. Нямаше неразбираемо заглавие, дори името на автора не беше изписано на корицата.

Цели глави бяха посветени на това как да проникнеш през Воала и да черпиш от магията, която може да отприщи могъщи космически сили само с една дума. Уейлиън беше силно заинтригуван от тази книга. Научеше ли тайните в нея, щеше да може да владее умовете на хората. Да прониква в тях. Да ги подчинява на волята си. С една дума, щеше да кара цветята да вехнат, да променя времето или да изпраща послания по птиците.

Тази мисъл го вълнуваше повече, отколкото можеше да изрази, но той и за миг не си помисляше, че е близо до способността да отприщи небесната мощ само с шепот. Засега трябваше да се задоволи с нещо лесно.

На писалището пред него имаше малко огледало. Уейлиън не беше голям почитател на отражението си, макар че напоследък не бе чак толкова недоволен от него. Все пак това не му попречи да опита да разбие огледалото само с дума.

След Параклиса на Таласъмите, след деня, в който победи Рембрам Туле, той искаше да си върне силата, която бе почувствал тогава. Една дума, една дума, която не можеше да си спомни, му беше спасила живота онзи ден.

Гелредида му предложи да чете по въпроса, вместо да се упражнява, но Уейлиън знаеше, че вероятно магическите сили скоро пак ще му потрябват. Може би животът му щеше да зависи от тях. Не можеше да посрещне хуртите само със смръщена физиономия и вонящ на чесън дъх.

След много проучвания Уейлиън откри в книгата думата, която търсеше. Аваггду беше разрушаващата дума. С нея можеше да накараш Воала да преобразява неодушевени предмети. Да ги разбиваш, да ги разкривяваш или да ги превръщаш в нещо друго. Като обмисли потенциалните опасности, Уейлиън реши, че ще е най-добре да започне с нещо дребно.

Той изрече думата, взирайки се в огледалото.

— Аваггду!

Огледалото само отвърна на втренчения му поглед.

— Аваггду — повтори Уейлиън. Този път по-силно и с различно окончание.

Пак нищо.

В книгата пишеше, че няма значение дали го казваш с чувство, или с желание, важно е колко вещ в изкуството е Проводникът, каквото и да означаваше това. Явно имаше нужда от още упражнения, но как беше успял да използва тази способност на прага на смъртта? Може би беше съвпадение. Дали? Със сигурност трябваше да има някаква емоционална връзка, нещо, свързано със страха му?

Той пак се втренчи в отражението си и повтори:

— Аваггду — този път се опита да го направи, без да влага някаква мисъл или чувство.

Пак нищо, но когато изрече думата, усети някакво странно гадене в стомаха си. Вместо да се бори с него, той му позволи да нарасне. Да, беше смущаващо, но не съвсем неприятно.

— Аваггду — каза отново.

И докато се взираше в отражението си, в окото му разцъфна кърваво мънисто. Огледалото се огъна и образът му грозно се разкриви.

Точно тогава на вратата се почука.

Уейлиън подскочи и бързо посегна да попие с ръкав кръвта от лицето си. Гаденето утихна и беше заменено от отвращение заради стореното. Това не беше редно. Цялата тази работа му се струваше крайно извратена, но магията не беше ли точно това?

Пак се почука по вратата. Човекът отвън беше настоятелен.

— Идвам — извика Уейлиън, стана от писалището си и тръгна към вратата.

Отвори я, като очакваше да види Гелредида, която идва да му даде друга задача, но двамата, които стояха на прага, го изненадаха.

Уейлиън позна единия. Беше нисък, със сива къдрава коса. Ниро Лаиус имаше широка сърдечна усмивка, за разлика от останалите архигосподари.

— Здравей, Уейлиън — каза Главният гадател. — Може ли да влезем?

— Да — отвърна Уейлиън и отстъпи встрани да им направи път.

Втората фигура се наведе под трегера, за да влезе в стаята.

Покритите с черна броня рамене почти докосваха рамката на вратата. Той стискаше шлема си под мишница, имаше строго лице и къса бяла брада. Когато влезе, огледа Уейлиън, после писалището, леглото му, прозореца, тавана — огледа стаята, сякаш търсеше опасност.

— Познаваш маршал Ференц, разбира се.

Уейлиън се опита да преглътне, но установи, че гърлото му пресъхва все повече.

— Ами… не, не мисля, че съм имал удоволствието.

Мъжът не му подаде ръка и Уейлиън не възнамеряваше да му подава своята. Разбира се, беше чувал за маршала на Рицарите на Гарвана, но за щастие никога не му се беше налагало да говори с него.

— Моля, седни, Уейлиън — каза Ниро и се настани на стола до писалището му.

Единственото друго място, на което можеше да се седне, беше леглото и Уейлиън послушно се настани на него. Пухеният дюшек никога не му беше изглеждал толкова неудобен. Маршал Ференц застана пред вратата и се втренчи в него.

— Ами… какво мога да сторя за вас, архигосподарю?

Ниро се усмихна, сякаш Уейлиън беше казал нещо много смешно. Ференц не го сметна за толкова забавно.

— Въпросът е по-скоро какво аз мога да сторя за теб, Уейлиън — отговори Ниро.

Уейлиън гледаше ту него, ту страховития Ференц.

— Не ви разбирам, архигосподарю.

— О, стига, млади Уейлиън. Със сигурност магистра Гелредида ти е казала колко много се интересува Огнището от теб? Всеизвестно е, че притежаваш огромен потенциал. Талант с големи надежди за бъдещето.

— Ъ… не. Не ми е споменавала.

Ниро изглеждаше скандализиран.

— Не мога да повярвам, че го е запазила в тайна. Но тя вечно е в противоречие с Огнището, нали, Ференц? — Маршалът на Рицарите на Гарвана поклати гранитната си глава. — Е, щом не ти е казала колко добре се справи ти през последните седмици, моля те, позволи ми да поправя това. Ти си много прилежен ученик, спечелил възхищението не само на другарите си, но и на учителите. Ти помогна да бъде победено огромно зло в Параклиса на Таласъмите, зло, което можеше да унищожи всички ни. Ти пътува на север до планината Криега с огромен риск за собствения си живот, за да отнесеш посланието до Драконовата стража, и те дойдоха тук, за да защитават града. Ти преодоля много трудности, рискува живота си заради невинните поданици на Свободните държави. Ти си герой, Уейлиън, и е време да бъдеш признат като такъв.

— Благодаря ви — каза със съмнение Уейлиън. — Но съм сигурен, че магистра Гелредида ме цени по свой собствен начин.

— О, аз също съм сигурен. Ето защо те изпраща да обикаляш половината град, за да изпълняваш една или друга задача.

Откъде е разбрал за това? Задачите, възлагани от магистрата, трябваше да са тайна.

— Е, не са толкова много задачи… — каза той в отчаян опит да замаже положението.

— Стига, Уейлиън. — Ниро се наведе напред, малките му очички се взираха със стоманен поглед в него. — Аз съм Пазител на Гарваните. Господар на Пророчествата. Нищо не се случва в Кулата на Магистрите и дори в града, без аз да узная за него. Така ли е, Ференц?

Маршалът на Рицарите на Гарвана кимна, без да откъсва поглед от Уейлиън.

— Мога да ви уверя, архигосподарю, че в това няма нищо нередно…

Ниро вдигна ръце и Уейлиън замлъкна.

— Сигурен съм, Уейлиън. Сигурен съм, че всичко е съвсем невинно. Най-невинни поръчки, възложени ти от твоята господарка. Но… ако не е така?

— Не ви разбирам — каза Уейлиън, но част от него разбираше. Част от него добре знаеше за какво говори Ниро.

— Ти си предан и това е достойно за възхищение. Всъщност това е една от причините да спечелиш одобрението на ахригосподарите. Но понякога сляпата преданост може да бъде използвана срещу теб. Не е ли така, Ференц? — Маршалът не помръдна. — Понякога човек губи фокус. Понякога, когато осъзнаеш какво се е случило с теб, вече си затънал твърде дълбоко и не можеш да се измъкнеш. Разбираш ли ме?

Уейлиън кимна, макар че не беше съвсем сигурен, че разбира. Нима Ниро намекваше, че Гелредида го излага на опасност? Той вече знаеше това, но нали беше за доброто на града. Нали?

— Разбирам, архигосподарю, но мога да ви уверя, че досега съм изпълнил само съвсем безобидни задачи. Нищо, което би трябвало да тревожи вас или другите архигосподари.

— Естествено — отвърна Ниро. — Но дали тези „задачи“ още дълго ще останат безобидни? Не си първият чирак, когото Гелредида изпраща на смъртна опасност. Тя и преди е карала чираците си да ѝ вършат мръсната работа и това рядко свършваше добре за тях, нали, Ференц? — Маршалът поклати огромната си глава. — Аз просто съм загрижен за теб, Уейлиън. Затова бих искал да бъдем приятели. Затова бих искал да работиш за мен.

— Аз… не мога…

— Напротив, можеш — пак се усмихна. Усмивка, която като че ли успокои Уейлиън. Какво имаше в този човек? — Гелредида е вече в залеза си. Нейното небе притъмнява, докато моето тепърва започва да сияе ярко. Не искаш ли да си в крак с бъдещето или искаш миналото да те влачи назад?

— Аз… ами…

— Очакват те велики дела, Уейлиън. Ще имаш могъщи приятели. Няма да си заслепен от предаността си към една стара жена. Тя е опасна за теб. Опасна е и за нас, за всички. Не ѝ позволявай да те разруши, както направи с мнозина преди теб.

— Не… не мога…

— Напротив, можеш, Уейлиън. Трябва — вече беше впримчен от погледа му. Очите на Ниро се впиваха в него. Едновременно го успокояваха и убеждаваха.

Ниро беше прав — Гелредида беше минало. Ако Уейлиън искаше да излезе нещо от него, трябваше да мине на страната на архигосподарите.

Използват, те, Грим. Гелредида, Ниро, всички. Ти си безполезна пешка в тази мръсна игра. Поне веднъж отстоявай своето, безгръбначен кучи сине…

— Не — отвърна Уейлиън. — Съжалявам, архигосподарю, но не мога да ви помогна.

Ниро се облегна в стола, недоволството помрачи досега усмихнатото му лице.

— Това е незадоволително, Уейлиън. Много незадоволително. Мислех си, че можем да бъдем приятели. Мислех си, че можем да си помогнем взаимно, но явно съм сгрешил. Маршале, обяснете на Уейлиън колко важно е да направи това, което искаме от него.

Ференц пристъпи с дрънчене напред, истинска канара в черна броня; всяка метална пластина беше сложно гравирана, за да прилича на гарваново крило. Той се втренчи в Уейлиън, лицето му сякаш беше издялано от камък с демонско длето.

— Чуй ме какво ще ти кажа, малко лайно такова — изрева той, сякаш крещеше на войниците си на плаца. — Нямаме време да се занимаваме с такива като теб. — Наведе се над Уейлиън, вирнал брадичка напред, вените изпъкваха по мускулестата му шия. — Архигосподарят ти направи много щедро предложение. Твърде щедро, ако питаш мен. Съветвам те да го приемеш.

— Аз… ъ… да, но…

Вече и Ниро стоеше до Ференц. Рицарят на Гарвана се извисяваше над него, но Уейлиън беше по-изплашен от Ниро, отколкото от страховития му воин.

— Не усложнявай нещата, Уейлиън. Тогава за теб ще има само един изход. Не ме принуждавай да го правя.

Странното чувство в стомаха на Уейлиън се завърна. Чувството, което се бе появило, докато се упражняваше да изрича могъщите думи. Гаденето се засили и го погълна изцяло.

Страх ли беше това? Дали не извличаше някакво мазохистично удоволствие от всичко това? Какво му имаше, по дяволите? Нещо в него кипеше. В стомаха му нещо къкреше като стопено желязо.

— Не! — изрева той и се изправи.

За негова изненада Ференц и Ниро отстъпиха назад, Рицарят на Гарвана стигна почти до вратата. Ниро го гледаше, смръщил чело, но беше по-скоро объркан, отколкото гневен.

Двамата се спогледаха, не знаеха какво да сторят, след като опитът да го сплашат се бе провалил.

— Това е крайно разочароващо, Уейлиън — каза накрая Ниро. Говореше тихо, почти плахо. — Но щом това е отношението ти, няма какво повече да сторим, нали, маршале?

Ференц поклати глава, вече не така уверено.

Уейлиън не знаеше какво да каже, докато Ниро опитваше да отвори вратата. Ференц изглеждаше много объркан. Ниро най-сетне отвори, двамата излязоха и затръшнаха вратата след себе си.

Уейлиън веднага седна до писалището си. Сърцето му бумтеше в гърдите, а щом погледна надолу, видя, че ръцете му треперят.

Трябваше ли да каже на магистрата за това? Трябваше ли да ѝ каже, че един от архигосподарите е дошъл да го уговаря да я предаде? Тя си имаше достатъчно грижи в момента. Последното, от което имаше нужда, бе Уейлиън да я товари с още проблеми. А и той се беше справил доста добре, нали? Ясно показа на тези двамата на чия страна е, нали?

Странното гадене в стомаха му не отминаваше и Уейлиън сведе поглед към книгата.

Дали не беше си послужил с някаква магия?

Това бяха архигосподар и маршалът на Рицарите на Гарвана. Те можеха да те пребият в стаята ти и после да те накарат да им благодариш за това.

Можеха ли?

Уейлиън погледна в малкото огледало. И от това, което видя там, изкрещя от ужас и така се отдръпна назад, че се прекатури от стола си.

Огледалото в рамката се беше напукало и сега приличаше на паяжина.

Не, не можеше да бъде. Нима най-сетне беше успял? Нима започваше да усвоява Изкуството?

Стомахът му се преобърна. Възелът в него се усука още повече. Внезапно много силно му се доходи по нужда.

Едва успя да развърже бричовете си и да грабне нощното гърне, преди от него да потече истински порой. Уейлиън клечеше и придържаше задните си бузи, докато воднистото съдържание на стомаха му се изливаше с плющене в гърнето. Когато приключи, успя само да легне на пода до смърдящата кафява вода.

Докато лежеше там, едно нещо му се стори повече от очевидно — ако наистина започваше да усвоява Изкуството, плащаше за това с големи страдания.