Шестнадесет

Момичето я лъжеше. През годините, в които бе обучавала млади послушници в Храма на Есента, момичетата неведнъж се бяха опитвали да я излъжат, да се оправдаят, да разчитат на престорена наивност. Каира виждаше измамата и в очите на това момиче.

Млада и просто облечена, тя изглеждаше достатъчно безвредна, докато раздаваше храна на двора. Но Каира я видя да се промъква в казармата и я проследи, когато влезе в кабинета на капитан Гарет. Оказа се, че предчувствието не я беше излъгало. Нещо ставаше и тя искаше да разбере какво е то.

— Нищо няма да ти кажа — заяви момичето и избърса сълзата си. Истинска ли беше тази сълза, или престорена? Вероятно престорена.

— Може би трябва да извикам Зелените куртки. Да ги оставя те да се оправят с теб.

— Не — бързо отвърна момичето. Явно вече си беше имала работа с тях.

— Защо не?

— Ами… няма нужда. Трябва да си тръгвам, чичо ме чака — изглеждаше отчаяна, като завардено животно. Очите ѝ се стрелкаха наляво-надясно, но не намираха изход.

— Кой е чичо ти?

Момичето не отговори веднага. Мислеше, скалъпваше история. Каира я остави да помисли известно време.

— Той… работи в двореца.

— Къде в двореца?

— В кухнята.

— Как се казва?

— Ф… Хенрик — отвърна момичето и устните ѝ потрепнаха при грешката.

— Ф-Хенрик значи — повтори Каира и осъзна, че мъничко се забавлява. — Ела тогава. Ще идем заедно при него.

— Не.

Момичето стоеше като вкоренено, още една сълза се спусна по лицето ѝ. Макар че се правеше на куражлийка, разбираше, че играта е свършила. Беше изплашена и Каира внезапно усети вина, задето се забавляваше с мъките ѝ.

— Седни — посочи ѝ стол до писалището на Гарет.

Момичето се подчини, като я гледаше изплашено, сякаш се страхуваше, че ще я нападне. Каира остана права, за да покаже кой контролира положението.

— Как се казваш?

Пак мълчание, после момичето отговори:

— Раг.

— Раг?

— Да, Раг. Какво, и за това ли те лъжа?

От внезапния ѝ гняв Каира разбра, че не лъже.

— Добре, Раг. Аз съм Каира. Знам, че не си се изгубила, затова можеш да ми кажеш какво точно правиш тук.

Раг я погледна дръзко и гневно, възмутена от подозренията ѝ.

— Не съм длъжна да ти казвам нищо — сопна се тя и заряза престорената невинност. — Върви доведи проклетите Зелени куртки. Не ми пука. Каквото и да ми направят, няма да е по-лошо от…

Явно беше казала твърде много, беше казала нещо, което не искаше Каира да узнае. Дали беше в беда? Това събуди инстинкта на Каира да защитава слабите, но трябваше да внимава — момичето може би беше по-силно, отколкото изглеждаше. Ако наистина беше в беда, Каира бе длъжна да ѝ помогне, но не искаше да я правят на глупачка.

— По-лошо от какво? — попита тя внимателно. — Някой заплашва ли те? В опасност ли си?

Раг се усмихна кисело.

— Какво те интересува? Не те познавам. И ти не ме познаваш. Нека си остане така.

— Ако някой иска да те нарани, аз мога да те защитя.

Раг се изсмя.

— Мадам, нищо не можеш да сториш. Никой не може да ме защити от тях. А и кой е казал, че искам защита?

Каира се вгледа в яростните малки очи. Въпреки протестите ѝ, беше очевидно, че Раг наистина иска някой да я защити. Зад дръзкото изражение имаше тъга и уязвимост.

— Всички имаме нужда от защита по един или друг начин, но не всички го признаваме.

Раг само поклати глава и се втренчи в скута си.

— Защо не ми кажеш какво правиш тук? — попита внимателно Каира. Раг поклати глава, но сълзите ѝ отново рукнаха. Каира опита да се усмихне. — Можеш да ми се довериш. Можеш да ми кажеш истината. Обещавам, че няма да пострадаш.

— Да се доверя на теб? — попита Раг. — А защо смяташ, че ти можеш да ми се довериш?

Добър въпрос.

— Да кажем, че по една случайност ми харесва да се доверявам на хората. Да им помагам да вземат правилното решение — проблесна спомен за онзи ден преди няколко седмици, когато Мерик извади меча си и освободи робите в склада. Беше го направил, защото тя му се довери и му помогна да вземе правилното решение.

— И получава ли ти се? — попита Раг.

Каира сви рамене.

— Да кажем, че постигам известни резултати.

Раг се намръщи, сякаш се чудеше дали може да ѝ се довери. Накрая взе решение.

— Дойдох да намеря един човек. Това е. Нищо особено.

— Кого търсиш?

Раг замълча, сякаш вкопчена в това последно късче информация, сякаш ако го изречеше, щеше да стане напълно уязвима.

Въздъхна и каза:

— Един тип на име Мерик Райдър.

Дъхът на Каира секна.

Имаше само една възможна причина Раг да търси Мерик. Това момиче беше изпратено от Гилдията, най-вероятно от самия Палиен, който искаше отмъщение. Но Каира трябваше да се увери.

— Кажи ми, Раг. Кой те изпрати да го откриеш?

— Ами… — не можа да отговори. Вече беше казала твърде много.

— Мислех, че си вярваме. Обещах ти, че няма да пострадаш, и ще спазя обещанието си. В замяна ти трябва да ми кажеш кой те изпраща.

— Виж… не го познаваш. Не е важно.

— Някой е поискал да проникнеш в казармите на Стражата и това не е важно? На мен ми се струва много важно, Раг.

— Един мой познат.

— Как се казва?

Раг се размърда неспокойно на стола, отвори уста да заговори, но явно размисли, после тръсна глава и въздъхна.

— Казва се Фридрик.

Каира беше разочарована. Надяваше се да чуе името на Палиен. Беше предположила, че момичето е изпратено от Гилдията, но вероятно ставаше въпрос за друг човек, на когото Мерик дължеше пари.

— Какво иска този Фридрик от Мерик Райдър?

Раг изглеждаше ужасно гузна.

— Не знам точно, но Фридрик е един от хората, които командват всички крадци, джебчии и други такива. Със сигурност не го търси за добро.

— Крадци и джебчии?

— Да — отвърна Раг, сякаш смяташе Каира за глупава, щом не може да схване. — Нали се сещаш… Гилдията — прошепна последната дума, като че ли се боеше да не я чуе някой.

Каира само се взираше в нея.

Гилдията.

Това сигурно беше той — човекът, когото беше преследвала, защото от Храма на Есента я бяха изпратили да го намери и да въздаде справедливост. А сега единствената ѝ връзка с него бе едно улично хлапе.

— Какво ме зяпаш? — попита Раг.

Каира осъзна, че се е втренчила в нея.

— Нищо — и си беше нищо. Нейната мисия за Храма на Есента бе в миналото; тя беше обърнала гръб на всичко това. Вече имаше нов живот и не беше задължена на щитоноските и майката игуменка.

Въпреки това нещо в нея искаше да открие този човек и да го отведе, ако трябва с ритници, до стълбите на храма. Тогава ще извика майката игуменка и ще ѝ каже, че е успяла, че е изпълнила задачата си по своя воля.

Освен това този мъж със сигурност не търсеше Мерик за добро. Каира не можеше просто да остави Гилдията да го залови. В двореца бяха на сигурно място, но не можеха вечно да стоят зад неговите стени. Въпрос на време беше Гилдията да направи своя ход. А откриеха ли него, щяха да открият и нея, и едва ли щяха да я поздравят с усмивки и прегръдки.

Каира Стормфал не беше човек, който чака неприятностите да дойдат при него. Ако щеше да има сблъсък, сама щеше да почука на вратата на врага си.

А това хлапе — това улично дете Раг — беше ключът към всичко.

Каира погледна момичето, като още се чудеше дали може да ѝ се довери. Вероятно нямаше избор. Дали трябваше да я измъчва, за да разбере къде е водачът на Гилдията? Дали да я предаде на Инквизицията и да остави сенешал Роган да използва безотказните си методи? Не. Дори да можеше да причини подобно нещо на едно момиче, нямаше гаранция, че Роган вече не е подкупен от Гилдията.

— Знаеш ли какво възнамеряват да сторят на Мерик Райдър?

Раг сви рамене.

— Не казаха.

— А според теб какво ще сторят?

Този път нямаше свиване на рамене. Раг много добре знаеше какво ще сторят.

— Нищо хубаво, със сигурност — отвърна тя.

— И ти си съгласна с това?

Раг се замисли. Явно добре съзнаваше последствията от действията си.

— Не. Изобщо не съм съгласна. Аз… — замълча.

— Какво, Раг?

Момичето сбърчи чело и после цялото ѝ лице се сгърчи.

— Нагледала съм се на онова, което причиняват на хората. Нагледах се на мъчения. Те карат хората да правят такива неща… Исках само да съм при тях, защото вече не можех да живея ден за ден с празен стомах и без покрив над главата. Но те… те… — сведе поглед към ръцете си, които бяха стиснати така здраво в скута ѝ, че кокалчетата им бяха побелели. — Исках само да съм част от нещо. Но аз не съм част от тях. Аз не съм като тях.

Каира взе ръцете ѝ в своите и каза с тъжна усмивка:

— Аз мога да ти помогна. Мога да те защитя от тях. Мога да ти осигуря новия живот, за който мечтаеш. Но първо трябва да ми помогнеш. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Раг кимна. Как би могла да отхвърли възможността за нов живот далеч от Фридрик и неговата жестокост?

— Какво искаш да направя?

— Този човек, Фридрик. Искам да се добера до него. Трябва само да го примамиш някъде, за да мога да го заловя.

— Добре — каза Раг, — но как точно ще го направя?

— Той търси Мерик. Ако му кажеш, че си успяла да влезеш в казармите на Стражата, ще спечелиш доверието му. Кажи, че можеш да накараш Мерик да излезе, но ти трябва още време. Убеди Фридрик да се срещне с теб на определено място в определен час, когато Мерик ще е извън двореца. Тогава ще го заловя.

— Добре — каза Раг. — Мога да го направя.

Изправи се и избърса очите си. Каира сложи ръце на раменете ѝ.

— Мога да ти вярвам, нали, Раг?

Тя кимна сякаш искрено. Каира се надяваше, че Ворена гледа и че отвращението на момичето от Гилдията е истинско.

— Как да ги накарам да ми повярват? — попита Раг. — Да ми повярват достатъчно, за да направят каквото им кажа.

Каира се замисли. Ако Раг покажеше нещо на Фридрик в подкрепа на думите си, щеше да го убеди по-лесно да я последва.

— Вземи това — каза Каира и свали медальона от врата си. — Като знак на доверие. Освен това ще ти помогне да убедиш Фридрик, че си успяла; че си открила човека, когото търси. Кажи му, че е на Мерик Райдър.

Раг взе блестящия стоманен медальон и прокара палец по него, сякаш искаше да изтрие гравираните корона и мечове.

— Благодаря — каза тя, сложи медальона на врата си и го пъхна под ризата. Прие го твърде лесно и го скри твърде умело, и Каира пак бе обзета от съмнения. Но имаше ли вече избор?

Тя изведе Раг от казармите, през двора и до улицата.

— Разчитам на теб, Раг — каза ѝ, докато стояха в сянката на Скайхелм.

— Зная — отговори момичето и бързо се отдалечи.

Каира дълго гледа след нея, надяваше се да не предаде доверието ѝ. Само времето щеше да покаже.

А колкото до Мерик — трябваше ли да разбира за това? Трябваше ли да научи, че Гилдията не го е забравила и дори планира да го убие? Не. Той сега си имаше достатъчно грижи. Каира щеше да се погрижи сама за това.

Загрузка...