Разбитата корона

Тридесет и девет

Залата кипеше. Мъже крещяха от гняв. Воините от Екуун ревяха с цяло гърло. Това напомни на Нобул за отдавна отминали дни. Дни на бойното поле, когато беше облян в пот и кръв и опитваше да потуши страха си.

Той държеше веригата на единия затани. Влагаше всичките си сили, но все пак едва я удържаше. Беше толкова изморен и след случилото се с него през последните дни, сигурно щеше да я пусне, но знаеше, че не бива. Това бяха диваци от равнините на Екуун, бивши роби на аеслантите, калени в бойните ями от хората-зверове. Нобул беше доволен, че са оковани.

Зелените извлякоха затани от залата. Сега, след обявяването на присъдата, тя сякаш щеше да се взриви всеки миг. Килгар водеше, крещеше им да побързат и да държат здраво. Достатъчно бе само един от тези убийци да се освободи, за да настане истински ад.

Нобул беше виждал с очите си свирепостта на затани и тяхната смелост в битката при Портата на Бакхаус. Аеслантите бяха изпратили своите роби в първата атака — ударен отряд, за да отслабят авангарда на тевтонците. Те бяха страховити врагове и Нобул нямаше желание да се бие отново с тях. Тогава беше млад и здрав — жаден за кръв и слава. Сега усещаше бремето на годините, докато влачеше разярения воин към килията му, и въпреки целия си опит, не успяваше да обуздае страха.

Навремето, когато беше в разцвета си, той бе много изплашен, щом се изправи пред врага в долината Бакхаус. Сега този страх се завръщаше. Докато виковете отекваха по коридора, Нобул не си спомняше за победата. А как стои до стотици други момчета, някои треперещи, някои плачещи. Стиска чука толкова силно, сякаш никога няма да може да го пусне. Оглежда се, опитва да намери път за бягство, но път няма.

Никакви победи нямаше да изличат тези спомени. Нито хиляди потупвания по гърба, викове от благодарност и черпене в кръчмите. Годините бяха притъпили тези спомени, но ето че той отново се връщаше към онова, пред което някога се беше изправил.

Накрая успяха да вкарат затани в килията и да го оковат отново. Билгот плахо откачи нашийника от врата на воина и се отдръпнаха, докато останалите водеха другите. Бяха шестима, всички страховити. Един беше по-млад, а друг много стар, главата му беше бръсната и черната му плът бе на петна, но въпреки това изглеждаше опасен. Дори най-слабият от тези копелета беше по-силен от всеки от Зелените куртки.

Воините крещяха оглушително, докато ги оковаваха. Нобул стискаше късия си меч, нащрек за опасност, но се размина без схватка.

— Всички вън — извика Килгар.

Момчетата не се помайваха и буквално се скупчиха на вратата.

Нобул отстъпи, докато затани се мятаха на веригите си. Едва се сдържа да не побегне — макар че бяха оковани, те пак изглеждаха страховити. Знаеше, че са опасни врагове, но и горда раса. Въпреки яростта им той усети жалост към тях. Нещо му подсказваше, че това не е редно.

Тръгна да излиза последен от килията и улови погледа на един от воините. Този не крещеше от гняв, само го гледаше напрегнато. Черната му коса се спускаше по раменете, беше най-едрият и най-внушителният сред тях. Той беше говорил на тевтонски, за да възрази срещу обвиненията в залата на инквизицията. Той бе стоял гордо и непокорно, докато другарите му ревяха от ярост.

Нобул видя остър ум в зелените му очи. Озърна се към Килгар, който му направи знак да излиза, но не можеше да помръдне. Преди повече от десетилетие се беше изправил срещу тези воини, беше ги убивал, но сега не усещаше заплаха от този воин. Затани бяха техни врагове, само защото бяха роби на аеслантите. Говореше се, че след като извоювали свободата си, те се обърнали срещу старите си господари и ги победили в свирепа война. Вероятно вече дори не му бяха врагове. Вероятно не заслужаваха подобно бързо правосъдие. Със сигурност Инквизицията беше сбъркала по отношение на тези мъже.

— Съжалявам — каза Нобул, преди да се усети.

След миг воинът отвърна:

— Запази съжалението за себе си, студеноземецо. Нямаме нужда от него.

Когато водачът им заговори, останалите замлъкнаха.

— Хайде — извика Килгар нетърпеливо.

Нобул не помръдваше, макар да осъзнаваше колко дразнещо е това.

— Затвори вратата — каза той на Килгар, като все още се взираше в тъмнокожия воин.

— Ти откачи ли?

— Затвори вратата — повтори Нобул.

Без да продума, Килгар затръшна вратата на килията и я заключи.

Воинът го гледаше, зелените очи бяха неразгадаеми.

— Аз съм Нобул Джакс.

— Регулус от гортана. Принц на Екуун — каза воинът затани.

— Драго ми е, Регулус от гортана. И аз не съжалявам теб, но все пак съжалявам.

— Разбирам, Нобул Джакс. Но твоето съжаление няма да ни освободи от това място.

— Да, сигурно няма. Нищо не мога да направя.

Регулус посърна и Нобул изпита още по-голямо съчувствие към него.

— А дойдохме да се бием за вашата кралица — каза воинът. — Да я прославим. Да убием враговете ѝ. А сега ще ни изколят като добитък.

— Защо го направихте? Защо изминахте целия този път, за да убивате? Сигурно и на юг има достатъчно врагове за убиване.

— Да, в родината ни има достатъчно смърт. Но славата е тук, на север. Искахме да се сражаваме за града на нашия освободител.

— За крал Каел ли говориш? Той е мъртъв. — И някои от нас не бяха особено опечалени.

— Да, казаха ни. Все пак това е още една причина да защитаваме неговите наследници, нали?

Нобул не можеше да не се съгласи. И той щеше да стори същото съвсем скоро.

— Щеше да е хубаво да застана до вас на бойниците — каза той. Беше искрен — би искал шестимата затани да са до него, когато се изправи пред армията на хуртите. — Но явно това няма да се случи.

— Значи и ти си воин, Нобул Джакс? Но, разбира се, виждам го в поведението ти. В много битки ли си се сражавал?

— В достатъчно. Преди много време.

— Бил ли си се с моя народ?

Това го хвана неподготвен. Понечи да отрече, но нямаше смисъл да лъже.

— Да, бих се при Портата. Вие сте велики воини. Надявам се никога да не се изправям отново срещу такива.

Регулус като че ли оцени това.

— Ще ми се да се бях сражавал за свободата ни тогава, но бях още дете. Годините бяха срещу мен.

— Годините са срещу всички ни, по един или друг начин — каза Нобул с усмивка, сякаш просто убиваше времето в разговор със стар ветеран. — Важно е какво ще сториш с тях.

— Боя се, че не използвах моите много мъдро.

— Още не се знае.

— Прав си. Не бива да се живее със съжаления.

— Така е — каза Нобул. Макар че само Арлор знаеше колко съжаления бе събрал той през годините.

Воинът приклекна и облегна гръб на стената. Нобул се озърна към другите затани, те ги гледаха и мълчаха. Единият ги наблюдаваше от мрака, омразата в сините му очи беше очевидна.

Нобул се обърна към Регулус и клекна до него.

— Вие не заслужавате това.

Воинът затани се усмихна.

— Вероятно никой не получава каквото заслужава, Нобул Джакс. Всички сме осъдени от съдбата.

— Да, и трябва просто да правим каквото можем с това, което тя ни подхвърля.

— Така е. Но знай, че не тая омраза към теб.

— От това ми олеква малко — каза Нобул, макар че не беше много сигурен. — Желая ти късмет, Регулус от гортана.

— Късмет и на теб, студеноземецо.

Нобул почука два пъти по вратата на килията. Когато Килгар отвори, той не се сдържа и се обърна отново към окованите зад него воини.

Килгар отново заключи вратата. Нобул очакваше да му се разкрещи, но сержантът не каза нищо и Зелените куртки тръгнаха мълчаливо по коридорите.

В казармите беше неестествено тихо. На лицата на Дъстин и Едрик бе изписан страх, дори Билгот беше спрял да се перчи. Това бе разбираемо. Нобул добре знаеше как затани могат да те сплашат само с поглед, камо ли със страховитите си нокти и зъби. Момчетата бяха късметлии, че никога не се бяха изправяли срещу аесланти.

Нобул ги гледаше как излизат един по един от казармата, без да му кажат и дума. И по-добре, искаше да остане малко сам.

Покрай тревогите за метежи и нашествия дисциплината се беше поразхлабила през последните седмици. Сега Зелените куртки бяха дори по-небрежни, отколкото в деня, когато той постъпи при тях, затова не беше никак трудно да влезе в малката стая, където държаха счетоводните книги. Където беше писалището на човека, който плащаше надниците.

Не след дълго откри каквото търсеше. Лесно намери името и разбра адреса.

Тръгна към Северната порта, но мислеше само за затани и как след всичко, което бяха преживели, техният водач като че ли не таеше омраза.

Можеше ли и Нобул Джакс да прощава така? Можеше ли да понесе толкова тежък удар и просто да приеме съдбата си?

Къщата беше на малка уличка западно от пазара. Нобул не спря пред входната врата, а заобиколи отзад и нагази до глезените в лайна. Нощта се спускаше бързо и той едва виждаше къде върви, но все пак намери задната врата. Заключена. Нобул побутна малкия прозорец до нея и той поддаде леко. Още един натиск и прозорецът се отвори. Изскърца твърде силно, но това не притесняваше Нобул, нямаше от какво да се страхува.

Вътре беше тъмно. Когато очите му свикнаха със слабата светлина на единствената свещ, той видя онзи, когото търсеше. Беше се проснал на една маса, а до него имаше бутилка и преобърната чаша. Близо до ръката му лежеше нож.

Нобул се приближи тихо. Не искаше да събуди момчето, толкова сладко беше заспало. Взе ножа от масата и го заби в касата на вратата.

Антон се събуди със сепване.

— Кой е? — попита той, като се взираше невиждащо и посягаше за оръжието си.

— Мислех, че вече си далече — каза Нобул.

— О, мамка му! — изпъшка Антон. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво има? Гилдията да не те изостави? Май те зарязаха, когато нещата загрубяха, а?

— Те те търсят — рече Антон, взираше се в него с широко отворени очи. — Вероятно сега наблюдават къщата. Ще преобърнат целия град след това, което си сторил. Не биваше да идваш.

Нобул сви рамене.

— Ще поема този риск.

Антон трепереше и на Нобул това му хареса.

— Какво ще правиш? Ще ме убиеш ли?

Нобул се взира известно време в него.

Е, ще го убиеш ли? Затова ли дойде? Той ти причини голямо зло.

— Не знам — отвърна той. — Ти как мислиш?

— Мисля, че с мен е свършено.

— Може би това си заслужил.

— Тогава го направи — изкрещя Антон и се изправи.

Дори в мрака Нобул видя сълзите в очите му. Вероятно очакваше смъртта си от дни. И не знаеше какво да стори. Антон беше само едно момче и нямаше представа как да се измъкне от тази каша, освен с бутилка алкохол.

— Прошката е трудно нещо — каза Нобул. — Ако сега те пусна да си идеш, гледай никога да не се върнеш.

— Наистина ли? — попита Антон със съмнение.

Нобул кимна.

— Никога не се връщай.

— Няма. Никога. Никога няма да ме видиш отново.

— Тогава по-добре изчезвай, момче.

Антон се извърна трескаво и се наведе да вземе торбата си от пода.

И ще го пуснеш просто така? Какво ще направиш тогава, когато хуртите дойдат — ще им предложиш прошка? И ще се надяваш да оцелееш поне първия ден?

Докато Антон тъпчеше нещо в торбата си, Нобул усети, че пристъпва към него.

Това е положението. Ти си жесток човек, Нобул Джакс. Градът ще има нужда от жестоки хора. Той трябва да си плати за стореното.

Антон беше с гръб към него, готов да започне новия си живот, далеч от този град и неговата отрова. Далеч от Гилдията и хуртите, и проклетия Нобул Джакс.

И то благодарение на твоята прошка.

Ръцете на Нобул стиснаха гърлото му. Момчето изхриптя задавено, преди притокът на въздух да спре. Съпротивляваше се, но нямаше измъкване.

Трябваше да му се признае, че опита да се бори, впиваше пръсти в юмруците на Нобул. Болката беше приятна и Нобул стискаше зъби, стиска и врата му, само боговете знаят колко дълго, докато Антон не спря да се мята и падна мъртъв на пода.

Нобул го погледна за миг. Все пак го беше убил бързо.

Само толкова милост беше останала в Нобул Джакс.