Разбитата корона

Тринадесет

Уейлиън реши, че малко неща в този живот могат да се сравняват с една гореща вана. А от всички горещи вани в живота му тази беше най-желаната. Имаше чувството, че се измъква от блатото на болката и нещастието от последните няколко седмици; от ужасния студ, безкрайната езда и кошмарната компания. Всички страдания излитаха от него като парата, която се надигаше от водата.

Уейлиън нямаше представа чия е тази стая, но по книгите и вещите по лавиците съдеше, че сигурно е на висш магистър. Беше крайно необичайно чирак като него да бъде удостоен с гореща вана, вместо да се търка с мокър насапунисан парцал, и то в стаята на висш член на Кастата. Но пък той беше изпълнил необикновена и опасна мисия.

След като се завърна с Драконовата стража, беше отведен в Кулата на Магистрите от двама Рицари на Гарвана, изпратени специално за целта. Очакваше да види магистра Гелредида, но от нея нямаше и помен. Вместо това го доведоха в тази стая, дадоха му храна и вино — вино, о, колко добре му дойде виното, — а ваната бързо беше напълнена с гореща вода. Дори имаше ароматен сапун.

Докато си лежеше във водата, вече мътна от мръсотията, той си мислеше колко лесно би могъл да свикне с това. Може би все пак опасната мисия си струваше. Може би трябваше да поиска още такива задачи, с още по-големи награди.

Или по-скоро не.

Споменът за студената планина го накара да потрепери. Само като се сетеше за близката си среща с челюстите на онзи свиреп звяр, задникът му се свиваше от ужас. Оказа се, че дошлото точно навреме спасение не сложи край на премеждията му.

Рицарят, който му беше спасил живота, го поведе през снеговете към място, наречено Драконова крепост. По-късно Уейлиън разбра, че рицарят се казва Кормак Курвенския син, и се зачуди как така рицар от толкова изтъкнат и прославен орден ще носи подобно позорно име. Чак когато влезе в крепостта, разбра, че Драконовата стража не е съставена точно от легендарни рицари.

Да, бяха много дисциплинирани. Постоянно тренираха и се готвеха за война, сякаш изгаряха от нетърпение. Но бяха злобни, високомерни и го гледаха със зле прикрито презрение. Те не търпяха никаква слабост, нито у себе си, нито у другите, а едва ли можеха да срещнат по-слаб човек от Уейлиън Грим.

След като сякаш цяла вечност размахва запечатаното с восък послание и настоява да се срещне с командира им, той бе удостоен с вниманието на лорд-маршала. Ако беше очаквал той да прояви повече разбиране от останалите рицари, то бе горчиво разочарован. Лорд-маршалът се отнесе към него с крайно презрение, макар че прочете писмото му с интерес. Когато обяви на хората си, че тръгват на война, те посрещнаха новината с ентусиазъм, но Уейлиън остана с впечатлението, че изгарят от нетърпение по-скоро за битката, отколкото да спасят Свободните държави.

Той не получи благодарности, задето бе рискувал живота си, за да достави съобщението. Не му обръщаха никакво внимание, докато се приготвяха за дългия път на юг, и дори се наложи да проси храна и вода. Когато най-сетне му дадоха, тя не ставаше и за кучета — храната била много оскъдна в планината. Толкова оскъдна, че лорд-маршалът се принудил да заколи безценните си кози, за да осигури провизии за пътя до Стийлхейвън.

Драконовата стража продължи с приготовленията, сякаш Уейлиън изобщо не беше там. Сигурно щяха да го зарежат в пустата крепост насред ледените планини, ако не беше настоял пред лорд-маршала да тръгне с тях към града.

Позволиха му неохотно да ги придружи, но му дадоха най-дръгливия си кон — буйно и непредсказуемо животно, което го хапеше, когато Уейлиън най-малко очакваше. Вероятно животните просто не го харесваха. Или пък нямаше никакъв късмет.

Така или иначе завръщането към града се оказа почти толкова мъчително, колкото и пътуването му през планината, но той оцеля. Издържа, преодоля го и сега се наслаждаваше на богата отплата.

Драконовата стража беше пристигнала в града — това беше краят на проблемите на Стийлхейвън, нали? Амон Туга и ордата му вече със сигурност нямаха никакъв шанс, нали? Може би дори щяха да се откажат да нападат, щом се разчуеше, че трябва да се изправят пред тези славни воини.

Уейлиън предполагаше, че едва ли ще стане точно така. Дълбоко в себе си знаеше, че това е само началото. Тази вана вероятно беше последната отмора, последният лукс, преди да започне касапницата.

В такъв случай той беше решен да ѝ се наслади докрай. Затвори очи, потъна надолу и позволи на водата да покрие носа му, позволи на топлината да го обгърне.

Ето това беше живот.

Вратата на стаята се отвори.

Магистра Гелредида влезе и се втренчи в него, докато бе изпружен във ваната. Уейлиън благодари на боговете, че мръсотията от тялото му беше размътила водата така, че скриваше интимните му части — не че тя щеше да прояви някакъв интерес към тях.

— Е, значи оцеля — каза магистрата. Той кимна, устата му още беше под повърхността на водата. — Не мога да ти опиша с каква радост ме изпълва този факт.

Честно казано, не изглеждаше особено радостна, но тя никога не изглеждаше така. Не че го беше грижа. Тя го бе изпратила на опасна мисия. Той едва не умря… и то неведнъж. Колко клетви беше отнесла, че и по-лошо…

— Както и да е, браво, Уейлиън. Гордея се с теб.

О, така ли, ами чудесно. Това ми е достатъчна отплата, задето едва не ме изядоха и изтърпях компанията на свирепи воини, които щяха да ме оставят на милостта на стихиите, ако не ги бях молил на колене за помощ.

— Благодаря, магистра — каза той, устните му едва се подаваха над водата.

— Недей да лежиш тук цял ден; само ще се сбръчкаш. Освен това има много работа и ми трябва помощта ти.

— Да, магистра. Скоро ще дойда при вас, магистра.

Тя кимна и излезе от стаята.

Искаше му се да направи неприличен жест зад гърба ѝ, да ѝ каже, макар и под нос, да се разкара и да върви на майната си заради всичко, на което го беше подложила.

Вместо това той стана от водата и веднага усети студа в стаята, макар че в огнището гореше огън. Подсуши се бързо и навлече чистата роба, която беше оставена до ваната.

Ти си смотаняк, Уейлиън Грим. Търчиш след тази жена като малко паленце. Жадуваш за одобрението ѝ. Ближеш ѝ подметките, докато не ти хвърли някое кокалче.

Погледна се за миг в огледалото. Отдавна не се беше виждал и част от това, което видя сега, му се понрави. Косата му беше пораснала — е, по пътя на север нямаше с какво да я подстриже — и му хареса как се спуска покрай лицето му. По брадичката и горната му устна личеше набола брада. Беше отслабнал и челюстта му изпъкваше. Дали не се разхубавяваше?

Едва ли.

Не, въпреки преживяното, още си беше старият Уейлиън. Все така жалък и безполезен. Може би тя и затова го изпрати. Защото можеше да го похарчи. Защото ако умреше в планината, нямаше да липсва на никого.

Той беше маловажен. Излишен.

Да, магистрата все повтаряше колко се нуждаела от него, но кой не се нуждае от предан слуга? Коя вещица си няма послушник?

Уейлиън поклати глава на отражението си.

— Ти си напълно безполезен — каза си, преди да излезе от стаята.

Не се наложи да търси дълго господарката си; тя го чакаше в края на коридора. И той я последва като послушно кученце, когато тя пое през Кулата на Магистрите. Не бяха стигнали до края на великолепния коридор на върха на кулата, когато Уейлиън осъзна, че ги очаква още една аудиенция в Залата на Огнището.

— Не се съмнявам, че пак ще си изгубим времето — каза Гелредида, докато двама Рицари на Гарвана слагаха на китките ѝ странните гривни, които обезсилваха магията ѝ. — Но трябва да опитаме.

Огромните врати се отвориха и Уейлиън я последва в залата. Сякаш нищо не се беше променило. Петте амвона се издигаха като древни каменни грамади, а зад тях чакаха петимата архигосподари.

Уейлиън ги огледа: Хойлен Краби, тъмнокос и строг; старият Кранок Маргил, който се взираше в тях иззад тънките си очила; Дренан Фолдс, косматата му физиономия беше застинала в неизменното гневно изражение, а очите, едното синьо, а другото бяло — святкаха яростно, както винаги; Ниро Лаиус, той изглеждаше сърдечен, но Уейлиън беше виждал с очите си как демонстрира мощта си и знаеше, че не бива да го подценява; и накрая младият Лусен Калвор, може би най-опасният от всички.

Когато Гелредида застана пред тях, Дренан Фолдс се наведе напред, клатейки глава, впечатляващите му мустаци потреперваха.

— Отново си тук? — рече той и яростното изражение омекна до престорено веселие. — Вече не получи ли отговор, Гелредида? Или идваш по друг въпрос?

— Не, Дренан — каза тя. — Идвам отново да ви призова към разум. Амон Туга няма да спре, докато не изпепели Стийлхейвън. Драконовата стража вече слезе от планинската си крепост, за да ни защити. Ако и Кулата на Магистрите помогне, елхаримът няма да проникне в града. Няма да има от какво да се страхуваме, ако вие застанете до защитниците на Стийлхейвън. Не го ли направите, всички ще умрем.

— Не можеш да си сигурна — каза Кранок Маргил, който се взираше в нея над очилата си. — Няма как да си сигурна какво ще се случи, ако отново призовем силите си в защита на Свободните държави.

Гелредида поклати глава.

— Знам обаче какво ще се случи, ако не го направите, Кранок. Това ще обрече и вас, и всеки мъж, жена и дете зад стените на Стийлхейвън.

— Вече чу отговора ни, Червена вещице — каза Хойлен Краби. — Няма да се намесваме в това — погледна надолу, сякаш засрамен от думите си, но челото му остана смръщено. — Съчувстваме, ала залогът е твърде висок.

— Какъв е, Хойлен? — каза Гелредида. — Какъв точно е залогът? Кое е по-важно от сигурността на този град? От сигурността на кралицата и нейния народ? От какво се страхувате толкова…? — тя замълча и ги изгледа поред. После кимна, сякаш бе разбрала причините за страха им. — Той наистина ви е наплашил, нали? Великите архигосподари, Огнището, изплашени и парализирани от някакъв си елхаримски принц. Вие сте най-могъщите заклинатели в света! Къде е куражът ви?

Викът ѝ отекна в тавана на залата.

Архигосподарите не отговориха.

Гелредида пристъпи към тях и каза почти умолително:

— Дренан, с теб не се обичаме, но няма как да не разбираш, че трябва да се бием? — той не я погледна. — Хойлен — пристъпи към строгия архигосподар, — ти ми помогна веднъж, помогна ми да спася този град, тази земя, от аеслантите. Ако това означава нещо за теб, помогни ми и сега — той само поклати глава. — Кранок, погледни в себе си. Ти знаеш, че не може да се вярва на елхарима. Знаеш, че съм права.

Старецът вдигна треперещата си ръка и свали очилата от лицето си.

— Оценяваме всичко, което стори за този град, и сега, и в миналото — каза той. — Твоята сила и мъдрост бяха неоценими. Но не можем да действаме.

Тя отстъпи крачка назад, стискаше ръце в червените кадифени ръкавици, които бе започнала да носи преди много седмици, когато Уейлиън тръгна към планината Криега.

— Страхливци! Всички сте страхливци! Питам се дали ще намерите кураж да се защитите, когато изгнаникът елхарим дойде за главите ви, защото той няма да търпи никакво съперничество на властта си. Помнете ми думата. Няма да ви пощади.

— Приключи ли с мрачните пророчества, жено? — попита Лусен Калвор, явно отегчен.

— Не съм — отвърна тя и се вгледа в младия архигосподар, докато той не сведе поглед. — Бих искала да си помислите за това. Помислете каква ще е съдбата ви, ако не сторите нищо. А след това ще гласувате.

— Но ние вече ти дадохме отговора си — каза Кранок.

— Мисля, че някои от вас може да променят решението си с приближаването на ордите. Ще ви дам шанс да размислите.

— Можем да гласуваме още сега — каза Хойлен Краби.

— Не. Като член на Кастата имам право да поискам гласуване и сама да избера кога да се проведе то. Решавам да е след пет дни.

Настъпи тишина.

Уейлиън не беше запознат с протокола, защото още не беше член на Кастата, но явно Гелредида знаеше какво говори. Архигосподарите се спогледаха, после Дренан каза:

— Добре тогава. След пет дни, но ние вече сме взели решение.

Гелредида го погледна и се усмихна.

— Сигурна съм, че накрая ще си върнете здравия разум.

След това се обърна и тръгна към вратата, а Уейлиън отново заприпка след нея.

Излязоха от Залата на Огнището и Гелредида го поведе през кулата към стаята си в края на витото стълбище. Уейлиън помнеше тази стая като спретната и просторна, но явно изминалите седмици бяха тежки и за Гелредида. Сега из цялата стая бяха разхвърляни пергаменти и книги. По огромното ѝ писалище имаше пера, мастилници и други пособия. Цареше пълна бъркотия.

Гелредида седна в креслото си и събра пръсти.

— Има много за вършене, Уейлиън — каза тя, изглеждаше потънала в мисли.

— Тогава ще ви оставя на спокойствие, магистра — отговори той и се обърна.

— Не, Уейлиън. Двамата с теб имаме много за вършене.

— Двамата ли, магистра?

На лицето ѝ се появи усмивка. Уейлиън долови в нея нотка на садизъм. Нима не го беше измъчила достатъчно?

Явно не.

— Спечелих малко време. Нищо повече. Изглежда, при сегашната ситуация, архигосподарите никога няма да се съгласят да помогнат при защитата на Стийлхейвън. Изплашени са от онова, което могат да изгубят. Трябва да ги убедим, че има и по-страшни неща от онзи военачалник.

— Но от какво толкова се страхуват? И какво общо има това с нас?

Или по-скоро с мен?

— Имаме пет дни да ги убедим. Пет дни да убедим нашите славни архигосподари да променят решението си. Разбира се, не е необходимо да постигнем единодушие — достатъчно е само трима от тях да се съгласят, нека не пресилваме късмета си.

— Не ви разбирам.

— Така е — тя се изправи. — Не е и нужно. Вярвай, Уейлиън. Само вяра ти трябва. И да правиш точно каквото ти кажа. Ела — поведе го към вратата.

Уейлиън вече си мислеше, че не след дълго тя ще му сложи нашийник. Някой с хубави шипчета. Или пък с камъчета; скъпоценни камъчета за любимеца на магистрата.

Тръгнаха надолу през Кулата на Магистрите, под нивото на фоайето, към подземията на огромната сграда. Стълбището се виеше ли, виеше, охранявано тук-там от внушителните Рицари на Гарвана. Коридорите лъкатушеха в лабиринт и Уейлиън скоро напълно изгуби ориентация.

Накрая Гелредида го преведе през скърцаща дървена врата в мухлясало помещение. То беше ужасно студено и осветено от високи червени свещи. В ъгъла седеше старец, който вдигна рязко глава от прашната книга, която държеше.

— Ти си тук — рече той с изненада. Гелредида не отговори, само го изчака да затвори книгата. — Тогава ще изляза — добави той унило, мина покрай Уейлиън, смръщил вежди, и напусна помещението.

На Уейлиън би му дожаляло за него, но тъй като самият той получаваше подобно отношение от Червената вещица, едва ли се очакваше да проявява съчувствие, когато то бе насочено към някой друг.

Вгледа се в сумрака, видя какво ги чака в залата и раменете му увиснаха. Не и отново. Не му ли беше достатъчно? Колко смърт може да изтърпи човек?

Гелредида тръгна към масата в центъра на залата. Дръпна рязко мръсното бяло покривало и откри разложения труп на възрастен мъж — или каквото беше останало от него.

Погледна с очакване към Уейлиън.

— Инструментите за дисекция са на масата ей там.

Уейлиън се обърна и видя комплект ножове, триони и щипци да проблясват на светлината на свещите.

— Бъди така добър, донеси ми извития нож и да започваме.

Не! Няма. Стига ми толкова, дойде ми до гуша от теб и от проклетите ти неоправдани очаквания. Вече сама ще си вършиш мръсната работа, дърта вещице!

— Да, магистра — отговори Уейлиън и огледа инструментите за най-острия нож.