Разбитата корона

Три

Бяха казали на Джанеса, че никоя власт не е създадена за удобство. След толкова много дни на трона на Скайхелм тя вече вярваше в това. Вече беше кралица Джанеса, суверен на Стийлхейвън и Свободните държави, Защитник на Тевтония и Пазител на Вярата в Арлор. Но не се чувстваше много по-различно. Как така внезапно да стане по-царствена, с по-величествено поведение, мъдра като баща си? Хората очакваха твърде много от нея. Джанеса се надяваше единствено да открие в себе си част от бащината мъдрост.

От седмици тя се бореше с отговорностите на държавник и монарх и с молбите на важни хора, които сякаш не искаха да вземат сами решения. Струваше ѝ се иронично, че тези мъже, които цял живот се бяха стремили към власт, сега като че ли изнемогваха под тежестта ѝ и искаха да прехвърлят трудните решения на по-висша инстанция. Предполагаше, че са копнели не толкова за отговорностите на властта, колкото за облагите, които тя носеше.

Джанеса също не бе искала тази огромна отговорност, но нямаше избор.

Идваха молби от всички краища на Свободните държави: от лорд-губернатор Аргус от Копъргейт и от Върховния абат в Айрънхолд, и двамата бяха ужасени, че хуртите ще обсадят градовете им; лорд Кадран от Браега, или по-скоро от лелите му, които държаха властта там, искаха още воини, за да защитят земите си от хуртите. Но тя нямаше кого да им изпрати — васалите на Стийлхейвън трябваше да се сражават в ариергарда, като само частично успяваха да отблъснат прилива от диваци, които опустошаваха земите им. Дори Анкаверн и Силвъруол, които бяха далеч от касапницата, я бяха молили за хора и провизии. Защо не организираха сами защитата си? Нима не съзнаваха, че тази огромна вълна от смърт и опустошение не се е насочила към техните градове? Тя се беше устремила към сърцето на Свободните държави — за да унищожи самия Стийлхейвън.

Бремето на всичко това почти я прекършваше, но Джанеса бе решена да го изтърпи. Засега тя беше в безопасност в Скайхелм, докато хората в Свободните държави, отвъд стените на столицата, бяха избивани от безмилостен враг. Смелите ѝ воини жертваха живота си, за да дадат време на града да укрепи защитите си преди неизбежното нападение.

И всяко нейно действие беше оценявано от приближените ѝ. От триста години монархът вземаше решенията си публично — или поне пред публиката, която успяваше да се събере в тронната зала. Там винаги бе пълно с придворни, висши и нисши благородници и безкраен низ от съветници, шамбелани и управители, повечето от които Джанеса дори не познаваше.

Едно лице обаче познаваше. Лице на жена, която сякаш все се спотайваше, преценяваше всяко нейно решение, съдеше я и откриваше слабостите ѝ. Баронеса Изабел Магрида.

О, къде бяха дните на Кралете Мечоносци, когато те са можели безнаказано да екзекутират враговете си, а понякога дори приятели.

Джанеса седеше търпеливо и се опитваше да изглежда царствено. Беше относително уверена, че влиза в ролята, и не очакваше някой да го оспори. За краткото време на престола тя бе опознала дълбините на лицемерието, до които всеки може да падне, и бе наблюдавала промените в поведението на мнозина. Само Одака Дуур си остана същият; строг и верен, нейната непоклатима скала. Едва ли щеше да се справи без него. Но сега Одака го нямаше, единственият ѝ съветник беше Роган, Сенешалът на Инквизицията, който стоеше до нея и се издигаше над тронната зала като лешояд над гниещ труп.

Роган обикновено си държеше езика зад зъбите. Той имаше мрачната задача да събира информация за враговете в Свободните държави и да действа според нея. Джанеса не хранеше илюзии как се събира тази информация. Носеха се слухове за тайни помещения из целия град и навсякъде из Свободните държави, посветени на изкуството на разпита. За сенешал Роган пък се твърдеше, че знае повече от всеки друг за историята и техниките на мъченията. Джанеса не можеше да го понася, но баща ѝ бе решил, че има нужда от него и неговата Инквизиция по причини, които ставаха все по-очевидни.

Един сивокос мъж влезе през арката в тронната зала. Куртката му беше зелена, украсена с короната и мечовете на Стийлхейвън, а под едната си ръка стискаше очукан шлем. Въпреки напредналата си възраст, той вървеше изправен и с гордо вирната брадичка.

Сенешал Роган се наведе, когато той приближи, и прошепна на Джанеса:

— Върховният командващ на Зелените куртки, Ваше Величество.

Джанеса не реагира. Беше ѝ неприятно да разчита на инквизитора за подобна информация, но все пак му бе благодарна. Щом Върховният командващ коленичи пред трона, тя му даде знак да се изправи.

— Ваше Величество — започна той със загрубял от крещенето на заповеди глас, — вече трети ден има сериозно брожение в Квартала на складовете. Запасите от зърно още са непокътнати, но тълпата явно смята да ги нападне и плячкоса. Като се има предвид и скорошният прилив от наемници в града, трудно овладяваме хаоса. Дванайсетима от хората ми бяха ранени, докато се опитваха да прекратят улични сбивания, а щетите върху имуществото възлизат на хиляди корони. Имаме нужда от още хора, Ваше Величество.

Имаме нужда от още хора. Все едни и същи думи. Имаме нужда от още хора. Имаме нужда от още провизии. Гладуваме. Умираме.

— Както знаете, Върховни командире, не мога да отделя повече хора — отговори тя. Беше свикнала да изрича това през последните дни и седмици. — Не мога да върна воини от бойното поле.

— Тогава трябва да обявим военно положение, Ваше Величество. Трябва да дадете на хората ми властта да наказват метежниците и да потушават безчинствата на наемниците с цялата ярост на Арлор. Иначе складовете с жито ще бъдат изпразнени до няколко дни и няма да остане и една безопасна кръчма в града.

Джанеса очакваше това — Одака я предупреди. Беше се надявала да избегне военното положение, което щеше да позволи на Зелените куртки да стегнат града в желязната си хватка. В града вече бе обявявано военно положение, при царуването на Каркан Узурпатора и след това, по време на Дългата суша. И в двата случая не беше свършило добре за кралете, чиито глави се бяха озовавали забодени на копия над градските стени. Но Джанеса не се страхуваше за своята глава. Позволеше ли на Зелените куртки да предприемат нужните мерки, спасените животи нямаше да са повече от погубените. Ако тълпата нападнеше складовете с жито и провизиите бъдеха плячкосани, сигурно щеше да настане страшен глад, но нямаше ли мъртвите да са пак толкова, ако позволи на Зелените куртки да избият мнозина от метежниците? Що за владетел щеше да е, ако разреши това? Дали щяха да я нарекат кралицата тиранин? Щяха да я нарекат Червената кралица, която удави в кръв собствения си народ. И преди знаеше, че Стоманената корона ще тежи, че първата ѝ задача е да даде отпор на безмилостния нашественик, но не си беше представяла, че ще избива хората, които се надяваше да опази.

— Не — отговори тя. — Трябва да намерите друг начин, командире.

Сивите вежди на мъжа се събраха в смръщване, сякаш искаше да възрази на решението ѝ, но предаността към Короната го удържаше. Тя се възхити на верността му, дори изпита съчувствие към него, но нямаше да се откаже от решението си.

— Моля за извинение, Ваше Величество — сенешал Роган се наведе страховито над нея и Джанеса внезапно осъзна колко много ѝ липсва внушителната осанка на Одака Дуур, нейния някогашен регент и предпочитан съветник. — Вероятно има начин да осигурим още хора на Върховния командващ. Ако отворим областните затвори и настаним там наемниците, ще можем да овладеем насилието, като позволим на Зелените куртки да се съсредоточат върху охраняването на Квартала на складовете.

— Предлагате да хвърлим в затвора мъжете, които са дошли да защитават града?

Роган се усмихна за миг като змия, която се готви да глътне плъх.

— Не да ги затворим, Ваше Величество. Само да ги настаним. Там могат да безчинстват колкото си искат. Ще са опасни само за себе си, но не и за населението. И така ще дадем възможност на Зелените куртки да изпълнят задълженията си в града.

Джанеса погледна инквизитора, опитваше се да намери уловката в този план. Изобщо не му вярваше и знаеше, че вероятно има някакъв потаен мотив да предлага тъмниците, които бяха предимно във властта на Инквизицията. Накрая обаче не можа да измисли по-добър вариант.

— Добре — каза тя. — Такова решение устройва ли ви, Върховни командире?

Сивокосият мъж я гледаше с отворена уста — изражение, което Джанеса беше виждала много пъти, — но той знаеше, че това е добра сделка и трябва да я приеме. Откакто се качи на трона, Джанеса неведнъж бе изпадала в такова положение, но ако не друго, досега беше станало ясно, че вземе ли решение, не отстъпва от него.

— Ще се наложи, Ваше Величество — каза той и бързо прикри разочарованието си с елегантен поклон. После, без да чака да го освободят, се обърна и излезе от тронната зала.

— Много дипломатично, Ваше Величество — прошепна Роган. — Държавническите ви умения разцъфват с всеки изминал ден.

Джанеса кимна, но се чувстваше манипулирана. Роган първо я съветваше, а после я караше да мисли, че сама е взела правилното решение. Той очевидно упражняваше влиянието си върху нея, но засега тя не смяташе, че я е насочил погрешно. Вероятно това бе част от коварството му. Джанеса знаеше, че трябва да наблюдава добре сенешала, вероятно дори да накара да го следят, макар че нямаше представа кой би могъл да следи нейния най-добър шпионин.

Щом Върховният командващ напусна тронната зала, Джанеса чу приближаването на тежки стъпки и с огромно облекчение видя Одака Дуур да влиза начело на почетна стража — четирима Рицари на Кръвта с техните алени брони, по които всяка плочка бе поръбена със злато и те сякаш бяха оплетени с бодливи златни клони. От коронацията ѝ насам тя не беше виждала Одака без сивата му ризница. С всеки изминал ден лицето му ставаше все по-угрижено и той вече приличаше на човек, който изнемогва под бремето на отговорностите си.

— Ваше Величество — каза Одака, коленичи и склони глава, — бих искал да говоря с вас… насаме.

Джанеса му даде знак да се изправи и тъкмо щеше да отпрати царедворците от тронната зала, когато Роган сложи хищната си ръка на рамото ѝ. Отдръпна я бързо, когато тя погледна към мястото, където бе дръзнал да я докосне.

— Ваше Величество, трябва да се спази протоколът. За държавни дела не бива да се разпуска…

— Вън! — изрева Одака, преди сенешалът да довърши.

Всички придворни се подчиниха на заповедта и се изнизаха бързо през арката. Никой не искаше да събужда гнева му.

Роган вдигна неодобрително вежда.

— Вие също, сенешале — каза Одака, без да крие отвращението си. — Вече нямаме нужда от присъствието ви.

Дори да се засегна или да искаше да възрази, Роган остана безизразен. Сведе глава към Джанеса в поклон и тръгна спокойно през залата. Одака стоеше и чакаше, като дори не благоволи да погледне към него. Когато Роган излезе, той се приближи към Джанеса, сниши глас и заговори като предишния Одака:

— Моля да ме извините, че трябваше да изтърпите сенешала заради отсъствието ми, Ваше Величество.

— Няма защо. Способна съм да се справя с Роган — Джанеса се надяваше, че звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Какви са новините от север?

Одака изглеждаше дори по-мрачен от обичайно.

— Армиите на Свободните държави са под огромен натиск. Генерал Хоуки предвожда останките от войската на Стийлхейвън. Само херцог Логар е повел воините си от Валдор, останалите благородници не са се включили в битката, избрали са да укрепят защитите си, вместо да се притекат на помощ на столицата. Сражаваме се смело в ариергарда, но накрая ще претърпим поражение.

— Колко време имаме?

Одака стана още по-мрачен.

— Десет дни. Вероятно дори по-малко, зависи колко храбро се сражават бойците ни. Няма съмнение каква е целта на Амон Туга — той иска да обсади столицата и да я превземе.

Джанеса винаги бе знаела какво иска елхаримът след всички опити да я убие, макар че бе успял да убие само придворната ѝ дама и лорд Рейлан Логар. Джанеса знаеше, че той ще нападне нейния град, но не искаше да го повярва. Сега Одака я принуждаваше да се изправи пред истината.

— Тогава трябва да планираме защитата на града — каза тя, като се опита да вложи жар в думите си.

— Ще го направим, Ваше Величество. Ще свикам спешния съвет да обсъдим въпроса. Междувременно маршал Фарен изпраща тези рицари, за да се грижат за сигурността ви.

Джанеса погледна четиримата рицари. Те бяха част от елитната гвардия на баща ѝ, воини, който бяха готови да дадат живота си за своя крал. Запита се дали и тя е способна да вдъхнови подобна преданост, дали ще сторят същото за нея.

— Не — каза Джанеса. — Аз си имам Стражата. Тези мъже трябва да са на север, при другарите си, за да се бият с врага.

— Но, Ваше Величество, нуждаете се от лична охрана. А и тези са най-добрите ни рицари.

— Не се съмнявам в това, Одака. Още една причина да са на север и да се сражават с враговете, а не да пазят мен. В Скайхелм е безопасно.

Одака тръсна глава.

— И двамата знаем, че не е така — погледна я, сякаш готов да настоява, но размисли. — Добре. Ще ги изпратя пак на север — Джанеса беше сигурна, че видя облекчение на лицата на рицарите, те искаха да се върнат на бойното поле. — Обаче ще кажа на Гарет да избере най-добрите си хора, които няма да се отделят от вас — тя отвори уста да възрази, но Одака се наведе, в очите му имаше стоманена решителност. — Най-добрите, Ваше Величество. Неотлъчно.

Тя разбра, че няма да спечели тази битка.

— Добре тогава. Благодаря ти, Одака.

— Няма нужда от благодарности, Ваше Величество. Аз служа на вас, както служих на баща ви.

Джанеса се изправи. За един съвсем кратък миг ѝ се прииска да прегърне Одака — да се почувства в безопасност поне за малко. Беше почти сигурна, че той ще отвърне на прегръдката, но тя мина покрай него, слезе по каменните стъпала на трона и прекоси залата.

Докато вървеше по осветените от факли коридори на Скайхелм, в стомаха ѝ започна да се заражда странно усещане. Не я навестяваше за първи път. Напоследък се будеше от силно гадене и повръщаше в нощното гърне.

Сигурно беше от напрежението, от тежестта на толкова много отговорности, но засега успяваше да го скрива. Трябваше да бъде силна, да управлява като баща си и да понася бремето си мълчаливо.

Стените на двореца сякаш започнаха да я притискат, по челото ѝ изби пот, роклята ѝ внезапно отесня и започна да я задушава. Тя едва успя да стигне до покоите си и я заля облекчение, когато видя, че гувернантката Нордейн я чака търпеливо. Джанеса тръгна към леглото, но коленете ѝ се подкосиха, тя се напъна веднъж, после отново и от устата ѝ се стече струйка повръщано. Нордейн веднага хукна към нея, свали тежката стоманена корона от главата ѝ и прокара нежно ръка през косата ѝ.

Само преди няколко седмици Джанеса и Грайе си разказваха жестоки и подигравателни истории за Нордейн, а сега тя беше единственото близко същество на младата кралица. Грайе още ѝ липсваше, понякога лицето ѝ изникваше пред очите ѝ, понякога чуваше последния ѝ писък в ръцете на огромния Планина… Джанеса пак повърна и накрая изхлипа силно.

— Ела — каза Нордейн и я поведе към леглото. Джанеса седна на него и се вгледа в очите ѝ; те бяха изпълнени с доброта. При вида на това състрадание тя се почувства по-виновна от всякога, задето беше говорила така непочтително за тази жена.

— Какво ми има? Трябва да съм силна.

— Ти си силна — отговори Нордейн и устните ѝ се извиха в лека усмивка. Посегна зад гърба ѝ, развърза и разхлаби бюстието на роклята ѝ и Джанеса започна да диша по-леко. През последните дни роклите като че ли ѝ отесняваха все повече, въпреки че тя се хранеше все по-малко.

— Не, не съм. Аз съм слаба и болна. Вероятно трябва да извикаме лекар.

Усмивката на Нордейн стана още по-широка.

— Никой лекар не може да ти помогне, скъпа.

— Какво говориш?

— Не исках дори да си го помислям, но вече е очевидно — каза Нордейн и сложи нежно ръка на корема ѝ.

— Кое е очевидно?

Нордейн я погледна със съчувствие.

— Ваше Величество носи дете.

Джанеса се взира в нея сякаш цяла вечност.

После се преви и повърна върху полите си.