Разбитата корона

Петдесет и две

Каира вдигна лекаря от леглото. Все пак не можаха да сторят нищо, за да спасят детето. Джанеса виеше и се мяташе, а лекарят се опитваше да спре кръвоизлива. Докато той и гувернантката Нордейн я успокояваха, Каира взе малкото, увито в кърпа телце. Беше почти безтегловно и толкова дребно, че се събираше в дланта ѝ.

След като Джанеса се успокои и най-сетне потъна в милостивия сън, Каира помоли Нордейн да вземе малкото телце, сигурна, че тя ще се отнесе почтително с него. Преди лекарят да си тръгне, Каира му напомни нуждата от дискретност. Той не направи опит да спори.

След това Каира остана да пази Джанеса. Тя трябваше да се справи със загубата си, още една битка, която щеше да води сама. Каира се чувстваше безпомощна, защото знаеше, че не може да стори много за момичето, което трябваше да защитава.

Сякаш след часове Джанеса най-сетне се размърда, Каира се приближи до леглото и положи длан на челото ѝ. Тя отвори очи, погледна я и отначало сякаш не я позна.

— Аз съм, кралице моя. Каира.

Джанеса не отговори, само се озърна към прозореца. Очите ѝ се напълниха със сълзи и Каира ясно видя мъката ѝ.

Какво да каже? Какво да направи?

Тя седна до Джанеса и погали червените ѝ къдрици, които сега бяха сплъстени и разрошени.

— Няма от какво да се страхувате, Ваше Величество. Детето ви вече е на сигурно място при Ворена.

Джанеса мълчеше.

Каира изпитваше огромно съчувствие към нея. Тази млада кралица беше изгубила толкова много за кратко време. Не само детето си, но и баща си и най-доверения си съветник.

Тя беше само момиче, объркано и само, момиче, което трябваше да се изправи пред кален в битки военачалник с една съсипана армия. Това беше отговорност, която Каира не би пожелала на никого.

— Денят ясен ли е? — попита Джанеса.

Каира я погледна, изглеждаше дребна и уязвима. Това момиче носеше цяло кралство на раменете си.

— Аз… не знам, Ваше Величество — отговори тя, стана и се приближи до прозореца.

Погледна към Квартала на Короната и града отвъд. От север се чуваше глъчка и оживление. Градът знаеше какво предстои, но не униваше. Кипеше, приготвяше се. Над него се стелеше сиво небе, зимният студ придаваше странно спокойствие на въздуха.

Затишие пред буря.

— Не, Ваше Величество. Небето е мрачно, но…

— Няма значение — каза Джанеса и щом се обърна, Каира видя, че става от леглото. Залитна и се хвана за колоната, но в очите ѝ имаше решителност. — Все пак е хубав ден. Ден за ново начало.

Каира тръгна към нея.

— Ваше Величество, трябва да си почивате.

— Достатъчно си почивах, Каира. Достатъчно дълго се крих от всичко това. Изпълних главата си с безполезни мисли. Това ще се промени.

Каира искаше да възрази. Да ѝ каже, че не е нужно да го прави сега, че ще има достатъчно време по-късно. Ще има време да скърби за загубата си.

Но нямаше време. Хуртите бяха почти пред портите. Времето за почивка беше отминало. Ако хората на Стийлхейвън се надяваха да ги спаси някакво чудо, щяха да бъдат разочаровани. Можеше да ги спасят единствено тяхната смелост, борба и саможертва.

— Какво ще желаете да сторя, Ваше Величество?

Джанеса я погледна решително.

— Трябва ми броня. Броня за кралица. И мечът ми.

Каира се усмихна.

— Да, Ваше Величество.

Джанеса отвърна на усмивката ѝ и за миг Каира почувства гордост. Беше готова да следва това младо момиче, накъдето и да я поведе.