Разбитата корона

Двадесет и шест

Каира гледаше Мерик, който се стовари на койката си напълно облечен. Здравата я беше вбесил. Тя още беше бясна, но нямаше време за това. Когато Мерик захърка, тя оправи бронята си и препаса меча.

Беше помолила Статон и Уалдин да останат на пост, макар че с Мерик трябваше да ги сменят. Той сега беше безполезен, но поне тя можеше да смени един от тях. Ако Гарет разбереше какво се е случило, щяха сериозно да загазят. Каира щеше да се изправи пред последствията, както се изправяше пред всичко — с високо вдигната глава. По-важно беше да намери Мерик и да му попречи да се върне пак към старите си навици. Той беше добър човек, дълбоко в себе си, но имаше склонност да изпада в пристъпи на самосъжаление. Каира го беше спасила веднъж, но не знаеше още колко дълго ще може да го прави.

Изтича от казармите и пое по коридорите на двореца. Кралицата трябваше да е вече в покоите си и с малко късмет, тя щеше да успее да смени Уалдин или Статон, преди някой да забележи. По това време на нощта коридорите на двореца бяха пусти, но Каира усещаше някакво безпокойство. Дали заради вината? Имаше чувството, че древните гоблени и мрачните портрети на отдавна мъртви крале я гледат осъдително.

Каира тръгна към реликвария под горните зали. Още с отварянето на вратата видя нещо, от което сърцето ѝ спря. Двамата стражи лежаха на земята с изкривени шлемове. Не помръдваха.

Тя извади меча си и тръгна напред, но внезапно се сепна, защото видя, че канцлерът Дуркет се свива в ъгъла. По лицето му се стичаха сълзи и той хапеше силно кокалчетата на пръстите си, сякаш в отчаян опит да заглуши риданията си.

Каира отвори уста да го попита какво се е случило, но не успя, защото усети някакво движение в сенките вляво. Едва успя да отскочи от нападателя.

Избегна един удар и заотстъпва към центъра на залата. Трудно фокусираше очите си в слабата светлина на факлите, но видя, че е обградена от четирима мъже с червени туники. Те бяха с безизразни лица, но тя ясно разбра намерението им. Искаха да я убият.

Тези чуждестранни пазачи не бяха въоръжени, но въпреки това бяха много опасни: повалените стражи бяха доказателство за това и Каира нямаше време да се чуди защо внезапно са се нахвърлили върху рицарите на Скайхелм. Двама се хвърлиха към нея и схватката започна.

Мечът на Каира се спусна светкавично, заби се в коляното на единия, но когато мъжът падна, нещо я удари отстрани. Въпреки бронята, която я покриваше от врата до петите, ударът разтърси цялото ѝ тяло и тя политна настрани. Още преди да е възстановила равновесието си, друг пазач скочи към нея. Каира се претърколи наляво, към мястото, където трепереше Дуркет, а кракът на нападателя ѝ се стовари върху плочите с такава сила, че от тях се разлетяха отломки.

Канцлерът Дуркет изписка и задрапа настрани, да се отдалечи от битката.

След миг Каира вече беше на крака и друг от нападателите се хвърли към нея. Тя замахна високо с меча, но той се наведе невъзможно бързо и я удари в корема. Чу се тъп звук, когато нагръдникът ѝ хлътна навътре, и тя политна назад. Изгуби равновесие и падна на коляно, ударът ѝ изкара въздуха. Едва успя да забележи, че първият от пазачите пълзи през залата в търсене на отсечения си крак, когато другите трима пак се хвърлиха към нея.

Тя изрита единия, просна го по гръб и се претърколи настрани. Преди да успее да се изправи, получи силен удар в рамото. Обърна се по инстинкт, защото очакваше третият да нападне, и стана точно така. Мечът ѝ прониза туниката му и хлътна между ребрата му. Воинът се втренчи безмълвно в нея, лицето му не изразяваше нито болка, нито някаква емоция. Той стисна дръжката на меча, изтръгна го от ръцете ѝ и се строполи мъртъв.

Последните двама не се помайваха и хукнаха отново към нея. Каира вече нямаше оръжие и макар че владееше добре ръкопашния бой, не знаеше дали ще се справи с тези демони.

Единият я връхлетя с поредица от светкавично бързи юмручни удари. Тя успя само да се приведе и да ги избягва. Извъртя се, но гърбът ѝ опря в една колона. Вторият пазач се появи сякаш от нищото и ръката му се движеше така бързо, че Каира не успяваше да я проследи с поглед. Тя отскочи от обсега му точно навреме, юмрукът му се заби в колоната и я напука.

Каира завъртя бронирания си крак, стовари го в коляното му и повали го на земята, а после го хвана за косата и блъсна главата му два пъти в колоната. Той се стовари в несвяст, но Каира не успя да се порадва на победата си, защото последният от пазачите я удари с изпъната длан. Ударът попадна в металния горжет на бронята, рикошира, закачи бузата ѝ и я извади от равновесие. Сякаш я удариха с боен чук и само по милостта на Ворена главата ѝ остана на раменете.

Каира се олюля и вдигна ръце да парира един ритник, който я запрати назад. Кракът ѝ се удари в нещо, тя се препъна и се строполи по гръб. Едва успя да забележи, че се е препънала в един от стражите, преди последният пазач да скочи към нея, за да я изрита.

Каира посегна настрани, докопа един паднал меч, после се превъртя и замахна, докато се изправяше и се молеше да се е прицелила добре.

Тялото се стовари на пода с тътен, а главата отскочи по плочите.

Каира си пое дъх и огледа касапницата. После тръгна към последния от пазачите, който вече беше достигнал отрязания си крак и се взираше безмълвно в него.

Довърши го с бърз и точен удар.

— Впечатляващо — чу се глас, макар да не звучеше особено впечатлен.

Каира се обърна и видя Азаи Дравос да стои в края на залата. До него беше коленичила кралица Джанеса. Каира стисна по-здраво меча си.

— Какво става тук? — попита тя и пристъпи към него. — Ти да не си полудял? Това е кралицата на Свободните държави.

Азаи Дравос се озърна към Джанеса и се усмихна.

— Вече не — каза той. — Вече е моя кралица.

— Демон! — извика Каира, вдигна меча и тръгна към него. Но докато се взираше с омраза в Дравос, тя внезапно забави крачка. Потъна в зелените очи и вече не искаше да го нарани. Всъщност с всеки миг усещаше как отношението ѝ се променя.

— Не съм точно демон — каза Дравос. — Но имам определени таланти. Таланти, които ми позволиха да прекърша духа на твоята млада кралица. Жалко, че не можах да я убедя по старомодния начин. Сътрудничеството не ме напряга толкова, но изглежда тя има силна воля. Все пак не достатъчно силна. Тя носи дете. Извънбрачно. — Поклати укорително глава. — Предполагам, че това би създало много проблеми, но аз имам решение на точно това затруднение. Нали, скъпа моя?

Погали нежно Джанеса по главата. Каира трябваше да го посече за такава обида, но вместо това отпусна меча до тялото си.

Това беше вещерство, чисто и просто вещерство. Този човек беше магьосник със значителна мощ и тя беше попаднала под влиянието му, също като кралицата. Нищо не можеше да стори.

Или пък можеше? Щеше ли да открие някъде дълбоко в себе си сила, за да му устои? Можеше ли да призове мощ, по-велика от неговата?

— Това няма да ти се размине — каза Каира.

Защото аз съм копие в ръката на Ворена.

Дравос само се усмихна.

— О, вече ми се размина. Нали виждаш — тя е под моя власт. Ти също. Но не се тревожи, няма да страдаш дълго.

Тя ми дава смелост в мрака. Тя е ярък пламък. Фар за изгубените.

Каира усети как ръката ѝ се отпуска, докато накрая мечът падна с дрънчене на пода. Дравос тръгна напред, като продължаваше да я гледа със зелените си очи. Тя беше принудена да отвърне на погледа му, защото вече не можеше да контролира тялото си, и все пак една част от ума ѝ оставаше свободна.

Аз ѝ служа непоколебимо и решително.

Дравос извади извит кинжал от робата си.

— Жалко, това ще е загуба — рече той и го вдигна. — Но ми е достатъчно трудно да държа кралицата в подчинение. Няма да мога да контролирам и двете ви. Сложно е, няма да те отегчавам с подробности.

Защитник на слабите, праведно оръжие, заточено и калено в битки, готово да порази враговете на моите богове и на моя крал.

Дравос прекара острието по бузата ѝ, а Каира нямаше сили да го спре. Усети как кръвта започна да се стича към брадичката ѝ и закапа по бронята.

В този миг тя разбра, че ще умре, и призова волята си за последен отпор.

— Ворена е сила — изсъска тя.

Азаи Дравос вдигна вежди и избухна в смях.

За част от секундата очите му примигнаха.

Юмрукът на Каира излетя, стовари се върху лицето му и му разби носа. Азаи падна по гръб и тя не се поколеба. Наведе се за меча си и го вдигна за смъртоносен удар. Когато замахна да посече Дравос, той промърмори нещо съвсем тихо и изчезна сред облак зелен прах, а мечът на Каира се заби в пода.

Оръжието още звънтеше в ръката ѝ, тя се взираше надолу и не можеше да повярва на очите си. Тогава нещо я удари в гръб. Бързо, но не дълбоко, кинжалът на Дравос откри пролука в бронята ѝ, между бедрения предпазител и нагръдника. Раната в хълбока ѝ не беше дълбока, но Каира изкрещя от шока. Завъртя меча, ала Дравос отново изчезна и след него остана само зелен прах.

Вече нащрек, Каира го чакаше да се появи. Това беше някаква много скверна магия. Дравос трябваше да умре и тя беше готова за удара.

Една фигура просветна в зелено пред нея, но преди да успее да реагира, Каира усети как нещо се заби между бронята на предмишницата ѝ и металната ръкавица. Този път беше дълбоко, прониза китката ѝ и отново я накара да изпусне меча. Преди да се наведе да го вземе, Дравос пак се появи, за да забие кривия си кинжал в сгъвката на коляното ѝ.

Каира изръмжа от болка и падна на пода. Този път Дравос не изчезна в облак зелен дим, а стоеше и се взираше в нея. Тя опита да помръдне, да го сграбчи, но с посечената китка и ранения крак не можеше дори да се изправи.

— Много смело — каза Дравос. — Но безсмислено.

Каира отново падна в плена на зелените очи, Дравос пристъпи напред и размаха кинжала.

— Ще умреш бързо — каза Дравос и насочи кинжала към гърлото ѝ. — Ще ти даря тази милост. Кой знае, може някой ден да издигнат статуя в твоя…

От гърдите му щръкна дълго цяла стъпка стоманено острие. Зелената светлина в очите му избледня и на лицето му се изписа объркване.

Магията вече я нямаше и Каира видя, че зад него стои някой. Някой, който държеше свещения меч Хелсбайн.

С едно бързо движение Джанеса издърпа острието от гърба на Дравос, замахна силно и отсече с лекота главата от раменете му. Тялото и главата се катурнаха на пода.

Кралицата дълго се взира с омраза в трупа на магьосника, а после го заплю.

След това раменете ѝ внезапно увиснаха и тя се отпусна на колене до Каира.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам.

Каира я заболя от тези думи.

— Не. Аз съм виновна. Ваше Величество, простете ми.

Някъде отзад Дуркет беше успял да се надигне на крака и се измъкваше бързо от залата.

— Той каза истината — изхлипа Джанеса. — Аз нося дете. Свършено е с мен.

Сега сълзите ѝ рукнаха, тя се разтърсваше от стенания и все пак стискаше дръжката на Хелсбайн.

Каира внимателно взе меча от ръката ѝ. Трябваше да спази някакво приличие, да покаже уважение, но сега виждаше единствено едно момиче, не кралицата. Дете, чийто живот бе висял на косъм, и то не за първи път. Млада жена, която не само носеше бремето на цяло кралство, но и неродено дете, а нямаше нито майка, нито баща или съпруг, които да споделят тази тежест.

Въпреки болката в китката, лицето и коляното, Каира прегърна Джанеса и я притисна към себе си.

— Не е свършено, дете. Аз съм тук.

Тя прегърна Джанеса, докато Одака не се втурна в реликвария, придружен от десетина стражи. Той огледа труповете в залата, после коленичи до кралицата.

— Ваше Величество, канцлер Дуркет ми каза какво се е случило. Много съжалявам; трябваше да се досетя, че може да стане нещо подобно. Трябваше да съм до вас.

Джанеса избърса очите си и се изправи.

— Не, Одака. Аз съм виновна.

Каира също се изправи с усилие, подкрепяна от двама стражи.

— Приемете извиненията ми, Одака. Трябваше да съм до Нейно Величество. Вината е изцяло моя.

Одака огледа тялото на Дравос и труповете на хората му.

— Изглежда, си дошла точно навреме. Трябва да превържат раните ти. Аз ще се погрижа мъртвите да бъдат изнесени.

Докато стражите я извеждаха от реликвария, Каира погледна за последно към Статон и Уалдин, които лежаха неподвижно на пода. Те бяха загинали, защото беше напуснала поста си, и тази мисъл отваряше рана, по-дълбока от раните на плътта.

Щом се върна в казармата, дворцовият хирург се погрижи за нея. Каира не каза нищо, докато той превързваше китката, коляното и бедрото ѝ и почисти порязаното ѝ лице. Раните не бяха особено дълбоки, но тя нямаше да може да държи меча няколко дни и дълго щеше да накуцва. Все пак отчаяно искаше да изпълни дълга си.

Беше разочаровала кралица Джанеса. Докато се опитваше да спаси Мерик от него самия.

Е, това нямаше да се повтори. Беше рискувала достатъчно заради настроенията и самосъжаленията на този мъж. Беше предала дълга си към другите. Отсега нататък Мерик Райдър щеше да се грижи сам за себе си.

Както и очакваше, на зазоряване двамата с Мерик бяха извикани при капитан Гарет. Той кипеше от гняв.

— Къде бяхте? Трябваше да сте на поста си.

Мерик се озърна към нея. Тя знаеше, че трябва да признае всичко, но все още изпитваше някаква лоялност към него.

— Аз съм виновна — започна Каира. — Трябваше…

— Не — прекъсна я Мерик. — Аз съм виновен. Напуснах казармата и Каира дойде да ме търси. Аз…

— Достатъчно! — извика Гарет. — Не искам да чувам нищо повече. И без това няма значение. Имате късмет, че не ми достигат хора, иначе щях да заповядам да бъдете нашибани с камшик и изхвърлени на улицата. А ти. — Гарет стоеше пред Мерик, носовете им почти се докосваха. — Бях твърде снизходителен с теб. Позволих ти да правиш каквото си искаш и ти много прекали. Помисли си, момче. Помисли си дали искаш да останеш. Ако не щеш — прав ти път.

— Искам да остана — отвърна без колебание Мерик. — Вече съм сигурен. Трябва да изпълня дълга си. Сега повече от когато и да било.

Това сякаш успокои малко Гарет.

— Добре тогава, но това е последният ти шанс — махна с ръка. — Разкарайте се.

— Уалдин и Статон? — попита Каира, преди да си тръгне. — Как са те?

— Уалдин още не е дошъл в съзнание — отвърна мрачно Гарет и замълча, сякаш не можеше да продължи.

— А Статон?

Капитанът само поклати глава.

Каира стисна юмруци и се обърна. Докато прекосяваха двора, Мерик заговори:

— Виж, аз съжалявам…

— Млъквай — прекъсна го тя. — Не ме интересува.

— Но…

Тя се извъртя към него, стиснала юмруци и готова за нова схватка, въпреки болката, която разкъсваше цялото ѝ тяло.

— Приключихме, Райдър. Гарет ни даде последен шанс да възвърнем честта си. Заедно ще изпълняваме дълга си да пазим кралицата. Извън това ти не съществуваш за мен. Разбра ли?

Остави го да стои насред двора и не дочака отговора му.