Разбитата корона

Тридесет и пет

Каира чакаше в мрака. Леофрик и Осуил бяха на пост в двата края на улицата, стояха в сенките, плътно увити в наметалата. Без броните всички приличаха на бездомниците, които се свиваха по улицата, за да се спасят от студа. Рискуваха, като излизаха без броните си, но не искаха да изплашат плячката си. На Каира ѝ се искаше да беше довела още хора, но вероятно щяха да събудят подозрение. Освен това беше сигурна, че тримата спокойно могат да се справят с цяла банда здравеняци от Северната порта.

Дори не беше убедена, че ще се наложи. Имаше голяма вероятност всичко да се окаже напразно и онова момиче да не се появи. Каира нямаше да се учуди, ако не я видеше никога вече.

Беше се доверила на момичето — какво друго можеше да стори? — но не забравяше, че Раг е улично хлапе. В дните, след като я пусна да си тръгне от казармата, Каира почти беше изгубила надежда, че ще я види отново. Затова се изненада, когато тя се появи посред нощ, задъхана и изплашена. Каза, че моментът е подходящ и ще изпълни своята част от сделката, като в замяна иска само ейл, хляб и може би пай. Каира се погрижи да ѝ достави желаното. Очакваше момичето да започна да се тъпче веднага, но тя прибра храната в една торба. Преди да си тръгне, уговориха тази среща — в една задънена уличка в Северната порта.

Докато чакаше едно улично хлапе да спази обещанието ти, Каира се чувстваше все по-глупаво. Лесно се доверяваше, вероятно твърде лесно, както по всичко личеше. Като щитоноска беше вярвала безрезервно в Храма на Есента, в майката игуменка и в екзархата. След това разбра, че вярата ѝ е предадена и че Храмовете на Арлор и техният Върховен абат са не по-малко покварени от всяка друга институция. Тя с години беше служила като инструмент в ръцете им, подчиняваше се на всяка заповед, без да се замисли, дори когато не го чувстваше редно.

Сега, докато чакаше в студа, ѝ се струваше, че сляпото ѝ доверие отново е било предадено.

Мерик трябваше да е тук — все пак нали той беше примамката им, — но Каира не можеше да търпи присъствието му. В миналото бе рискувала всичко заради него, дори рискува живота си, за да го спаси, и какво получи?

Нищо.

Той още тънеше в самосъжаление и търсеше утеха на дъното на бутилката. Все още мислеше само за себе си. Само че сега беше дори по-зле. След завръщането на баща му той трябваше да преодолее и дълбоко вкорененото си негодувание. Но не се изправи срещу него като истински воин. Криеше се от проблема като страхливец. Тя го беше виждала как се бие и знаеше, че ръката, с която стиска меча, е достатъчно силна. Де да беше и сърцето му такова.

Но да върви по дяволите. Заради неговите лиготии Статон беше мъртъв, а кралица Джанеса беше останала беззащитна пред силите на един магьосник. Вече нямаше да разчита на него.

Чуха се гласове и Каира застана нащрек, когато някой влезе в уличката. Напълно забрави за Мерик, щом ръката ѝ посегна към меча — макар да знаеше, че е безполезно. Китката още я болеше заради раната, нанесена ѝ от Азаи Дравос. Може би щеше да успее да измъкне оръжието от ножницата, но нямаше да може да го върти.

— Още колко има? — чу се глас в далечината.

— Още малко — отговори друг глас. Сърцето на Каира заби по-бързо. Познаваше този глас.

Когато Раг излезе на оскъдната светлина, Каира видя, че води петима мъже, най-различни на ръст. Очите ѝ веднага се отклониха към най-едрия сред тях, идентифицираха най-голямата заплаха.

Щом групата достигна до средата на уличката, Каира излезе на лунната светлина. Раг спря пред нея, но не каза нищо.

— Какво става? — попита един от мъжете, когато спряха зад Раг.

Каира ги преценяваше, изчакваше да разкрият кой е водачът им. В този миг Леофрик изникна зад тях, а Осуил се появи от уличката вдясно. И двамата бяха извадили мечовете си.

Най-едрият от групата погледна към мъжа вдясно от него, не знаеше какво да стори. Мъжът, нисък тип, когото Каира беше преценила като безвреден, пристъпи напред.

— Господа — каза той напълно спокойно, — явно нямате никаква представа кой съм, затова ще ви дам възможност да си тръгнете по живо по здраво. Защото имам важна работа и ще забравя малкото ви прегрешение, само този път.

Докато говореше, мъжете около него посегнаха към оръжията си — ножове, тояги, но никой не носеше меч.

— Знам кой си — каза Каира и свали качулката си.

Досега трима от мъжете се бяха взирали в Осуил и Леофрик. Най-едрият зяпна тъпо Каира.

— Знаеш кой съм? Или си луда, или лъжеш — каза дребният. — Аз съм Фридрик. Като Бастиян и Фридрик? Като Гилдията? Предполагам, че сте обирджии или убийци, затова без съмнение сте чували за мен. И без съмнение осъзнавате, че няма да можете да се скриете, ако не се разкарате от пътя ми веднага.

— Хората ти могат да си вървят — каза Каира. — Само ти ми трябваш.

Тя се взираше в дребосъка, но следеше и здравеняка, който стоеше до него. Дори когато Фридрик му даде знак, дори когато каза: „Харкас, виж им сметката“, тя продължи да се взира в него.

Здравенякът тръгна към нея и силуетът му затули лунната светлина. Когато посегна с огромната си ръка, Каира замахна. Дясната ѝ ръка беше ранена, но лявата още бе достатъчно силна. И една ръка ѝ беше достатъчна.

Преди той да достигне гърлото ѝ, тя сграбчи огромната му длан и я изви в китката. Принуди го да коленичи, той изсумтя и посегна с другата си ръка към нея. Рязко извъртане го накара да изсумти отново и да размисли. Той стисна китката си, която всеки миг щеше да се прекърши.

Останалите хора на Фридрик нападнаха без никакъв финес и умения. Леофрик изтръгна сопата от ръката на единия с ловко завъртане на меча. Осуил отби един нож, удари противника си с дръжката на меча и той се просна по гръб с разбит нос. Остана само един дебелак, който изглежда наскоро беше ял доста бой. Той пусна ножа и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Сега какво? — попита Фридрик, повече развеселен, отколкото смутен от лесната победа над хората му. — Всички ни ли ще изколите? — Тази вероятност като че ли никак не го безпокоеше.

— Ти ще дойдеш с мен — каза Каира.

— Така ли?

Леофрик пристъпи напред и плоската страна на меча му влезе в силно съприкосновение с тила на Фридрик. Той падна на колене и ръцете му политнаха към къдравата коса. Каира очакваше да изстене или поне да се моли, но когато той вдигна очи, тя видя, че се усмихва.

— Май ще дойда — каза той и се изкикоти, макар че Каира не виждаше нищо смешно.

Озърна се към хората му. Те изглеждаха жалка сбирщина. За човек като Фридрик, човек, който ръководеше голяма част от престъпния бизнес в този град, те бяха повече от неуместна охрана.

— Вие се махайте или ще умрете. Изборът е ваш — каза тя, все още стискаше китката на здравеняка. Ако някой от тях можеше да създаде проблем, това беше той, затова бе най-добре останалите да изчезнат, преди да му позволи да се изправи.

Без да помислят и за миг за своя водач, тримата мъже хукнаха по улицата. Каира погледна към коленичилия пред нея.

— Ами ти?

Той я изгледа, преценяваше шансовете си, после кимна съвсем леко.

Каира пусна китката му, той бавно се изправи и се извиси над нея. Тя почти очакваше да се нахвърли отгоре ѝ, да жертва живота си, за да даде възможност на господаря си да се спаси, но той тръгна след другарите си към сенките в уличката, без дори да погледне към Фридрик.

Явно крадците не се отличават с лоялност.

— Ще тръгваме ли? — попита Каира.

Фридрик се изправи нестабилно на крака.

— Предполагам.

Леофрик и Осуил го хванаха за ръцете и го поведоха в мрака. Каира ги последва и тогава до нея се появи Раг. Тя беше изчезнала още в началото на сблъсъка и Каира се възхити на способността ѝ да се укрива — сигурно много ѝ помагаше в нейния занаят.

— Няма причина да идваш с нас, Раг. Мисля, че си свърши работата.

— Къде да ида? — попита момичето. — Аз започнах това, поне да видя как ще свърши.

— Ако дойдеш с нас, може да видиш неприятни гледки.

— Мислиш ли, че ще са по-неприятни от гледките, които вече съм виждала?

Каира предположи, че едва ли ще са такива, макар че още не се знаеше колко ще загрубее положението. Зависеше най-вече от Фридрик.

Почти се зазоряваше, когато стигнаха до казармите. Те бяха пусти, докато водеха Фридрик към килиите. Каира можеше да го предаде на Зелените куртки, но вече беше наясно, че не може да им има доверие, не и за толкова важен човек. Ако се разчуеше, че са хванали един от господарите на Гилдията, до края на деня той щеше да избяга или да умре. По-добре беше засега да остане в ръцете ѝ.

Каира нямаше представа защо има килии в казармите на Стражата на Скайхелм. Вероятно по някаква древна традиция тук бяха държали военнопленници и политически затворници. Или те бяха служили за нещо по-зловещо. Каквато и да беше причината, тя беше благодарна за съществуването им.

Фридрик беше настанен на стол с вързани зад гърба ръце, а Леофрик и Осуил застанаха пред вратата. Каира им беше признателна за дискретността. За миг се запита дали да не събуди капитан Гарет. Все пак трябваше да му съобщи що за гост е довела, но тя искаше да остане първо за малко насаме с Фридрик. Преследваше този човек от много време. Не беше успяла да го открие веднъж и по тази причина обърна гръб на Храма на Есента. Искаше да поопознае човека, който беше виновен за голяма част от страданията в този град.

Докато се взираше в него, тя се чудеше какво да каже. Какво би могла да каже? Никога не беше провеждала разпит. Каира Стормфал беше воин, защитник. Тя не беше инквизитор.

— Сега ли ще започнат мъченията? — попита Фридрик.

Каира се обърна и отвори уста, за да му нареди да замълчи, но не намери думи.

Сега ли щяха да започнат мъченията? Сега ли щеше да го удари? Да го пореже? Да сече пръстите му?

Ти не си такава. Никога не си била. Надали тепърва ще станеш.

— Ще ти задам няколко въпроса — отговори тя.

— Въпроси? — Устните му се извика в усмивка. — Каква скука! Не е ли време да извикаш момчетата и забавата да започва?

Какво му имаше на този? Наистина ли се наслаждаваше на мисълта, че ще го измъчват… освен ако не се преструваше на смел.

— Къде се помещава Гилдията? — попита Каира. — Откъде организирате престъпниците в града?

Фридрик се засмя.

— Моля? Това ли успя да измислиш? Не се ли сети някой по-тъп въпрос? Давай по-сериозно, скъпа, и не ми губи времето.

— Ще получа отговор на въпроса си — каза тя, приближи се и се втренчи в него. Така гледаше на бойното поле и този поглед караше воини ветерани да се свиват от страх.

Фридрик само се усмихна.

— И трябва да съм изплашен? От една жена? Това да не е някаква шега? Сигурно някой сериозен човек ще се появи всеки миг, за да ме подложи на разпит, а теб ще изпрати за чай. Така ще стане, нали?

Каира стисна юмруци и зъбите ѝ изскърцаха. Беше разкървавявала хора и за по-малко.

— Къде? Кажи ми или, кълна се във Ворена, ще…

— Какво ще направиш? Ще ми изтръгнеш ноктите? Ще ми извадиш очите? Давай тогава, защото като ти слушам глупостите, момиче, направо ме заболя глава.

Тя го удари силно в корема, без да се замисли. Китката ѝ веднага пламна от болка, когато шевовете се изпънаха. Каира стисна отново зъби, не искаше да показва слабост пред този човек, но нямаше защо да се притеснява. Фридрик се преви и захриптя в опит да си поеме въздух. Когато Каира отстъпи назад обаче, той вдигна глава. Устата му беше разкривена в гримаса, а в широко отворените очи блестеше лудост.

— Ще трябва да се постараеш повече — каза Фридрик, лицето му се зачервяваше с всяка дума. — Много повече.

Каира знаеше, че не би могла да го направи. Този човек беше беззащитен — луд, но беззащитен, — а тя не можеше да измъчва беззащитен човек. Дори човек, който е продавал стотици други в робство, само за да си напълни джоба.

Тя се обърна към вратата, отвори я и чу, че той се смее. Когато я затръшна след себе си, въздъхна дълбоко от облекчение. Като че ли самото му присъствие я тровеше; той беше отрова, чума за нея и за този град. Тя вдигна ръка към челото си и усети, че е покрито със студена пот.

— Добре ли си? — попита Леофрик, който стоеше наблизо.

Каира кимна, после забеляза Раг, която бе клекнала надолу по коридора. Внезапно изпита срам. Това момиче, това дете, беше живяло с Фридрик от седмици, може би дори месеци. Как бе успяло да издържи? Каира се възхити на смелостта ѝ.

Може би е не само смела. Може би е и хитра, щом е оцеляла толкова дълго. Може би знае повече, отколкото казва.

— Раг, стани — рече Каира.

Момичето се подчини и попита:

— Не иска да говори, нали?

Каира поклати глава.

— Не иска. Няма да ми каже нищо. А ти можеш ли да ми кажеш нещо, Раг.

Момичето сви рамене.

— Аз не знам нищо. Аз съм просто неговото любимо животинче. Той не ми казва какво върши, знам само едно от свърталищата му, а това едва ли вече има значение. Ставала съм свидетел само на мъченията. А единствените от гилдията, които съм виждала, идват и си отиват, когато пожелаят. Сега, когато ти залови Фридрик, вероятно няма да видя никой от тях отново.

— Тогава трябва да го накарам да говори — каза Каира, колкото на нея, толкова и на себе си. — Но не мога да го предам на Зелените куртки или на Инквизицията. Гилдията може да има някакви връзки там.

Раг се замисли, после лицето ѝ просветля, сякаш ѝ бе дошла идея, но това изражение скоро си отиде.

— Какво? — попита Каира.

— Ами… мисля, че има един човек, на когото можем да се доверим, но не знам дали ще успее да накара Фридрик да говори. Може просто да го удуши още щом го види. — На лицето ѝ заигра дяволита усмивка. — Фридрик обаче ще се насере от страх.