Разбитата корона

Единадесет

Мерик стоеше вляво от нея, вляво от огромния каменен трон. Едва не се засмя, когато застана за първи път там, до трона в огромната зала, за да пази кралицата. Само преди месец-два си пробваше късмета по улиците: ходеше по курви, пиеше и играеше хазарт. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само врагове и оцеля единствено благодарение на късмета си.

Сега беше в двореца Скайхелм, с оръжия и броня, избран за охрана на най-могъщата жена в Свободните държави.

Дори той трябваше да признае, че се справи адски добре. Каира стоеше вдясно от кралицата — строга и непроницаема. Това беше дълг, за който тя беше напълно подготвена. Мерик знаеше, че ако се наложи да даде живота си за момичето, което седеше между тях, Каира, няма да се замисли.

Е, поне един от тях беше готов на това.

През последните няколко дни беше гледал как кралица Джанеса председателства уверено събранията в тронната зала. В началото това го изненада, но пък не знаеше какво е очаквал. Когато я срещна за първи път, тя му се стори наивно дете, хвърлено сред акулите, но вече ѝ се възхищаваше как се справя с проблемите — винаги спокойна и дипломатична, винаги сдържана. Ако на него му се наложеше да се оправя и с половината от тези алчни, шумни копелета, със сигурност щеше да прати повечето от тях по дяволите.

За чужденеца обаче определено имаше лошо предчувствие. Нещо в този Азаи Дравос не му харесваше и не ставаше дума само за парфюма му. Мерик изпита облекчение, когато копелето се изниза.

След като Дравос излезе, стражите при входа на тронната зала пропуснаха обичайната сбирщина от скимтящи тъпаци. Мерик още не беше решил кой от тях му е най-противен, но скоро щеше да го установи.

Лорд-губернатор Аргус от Копъргейт започна да кърши ръце. Вече беше молил десетина пъти за помощ, макар че бе очевидно, че хуртите са се устремили на юг и нямат намерение да обсаждат града му. Оставаше пълна мистерия защо изобщо е тук — щеше да е в по-голяма безопасност зад стените на града си, отколкото в Стийлхейвън. Може би просто се мотаеше наоколо за забавление. Или за да види какво може да докопа, след като всичко отиде по дяволите.

Генерал Хоуки стоеше наблизо. От няколко дни той беше в двореца, оставил командването на армиите на север на херцог Банън Логар. Твърдеше, че дошъл да се погрижи за защитата на крепостните стени преди предстоящата обсада, но Мерик ясно виждаше, че е изморен. Вероятно беше дошъл, за да се отърве от безкрайните сражения — за разлика от маршал Фарен, който сякаш нямаше търпение да се върне на бойното поле. Водачът на Рицарите на Кръвта беше страховит човек и по бронята му гордо личаха следите от сраженията. Едното му, прорязаното от белег, око понякога потрепваше, сякаш нещо беше влязло вътре и го дразнеше. Фарен не криеше презрението си към Стражата на Скайхелм, старото съперничество още беше живо. За щастие, Мерик не беше ставал обект на прословутия му сприхав нрав. Поне засега.

Разбира се, до стълбите към каменния трон стоеше Одака Дуур. Мерик още не беше успял да го прецени; това абаносово лице трудно се разчиташе, макар че Мерик го биваше да преценява хората. Съветникът изглеждаше предан и като че ли бе решен да пази кралицата също като Стражата. Каква беше ползата му от това само времето щеше да покаже.

Една лесна за разчитане личност обаче тъкмо беше застанала пред Одака в подножието на стълбите. Сенешал Роган беше доста неприятен тип и Мерик нямаше представа защо го търпят тук. Ако зависеше от него, щеше да го затвори завинаги в някоя от тъмниците му за мъчения, далеч от свестните хора, или поне щеше да го накара да си върши работата, без да се появява. Господарят на Инквизицията се усмихваше и умилкваше, но имаше нещо твърде услужливо в маниера му. Мерик бе живял достатъчно на улицата, за да може да го забележи. Никой не беше толкова щедър и себеотрицателен — особено човек, който си изкарва хляба като измъчва хора. Всеки път щом това мазно копеле си отвореше устата, Мерик настръхваше и ръката му посягаше към меча. Джанеса слушаше внимателно Роган, но невинаги следваше съвета му и Мерик се надяваше да продължи в същия дух.

Събралите се придворни се обърнаха към мъжа, който влезе в тронната зала. Той беше доста странен екземпляр, беше облечен с кожи, на гърба си имаше лък, а на колана — секира и нож. Трудно можеше да се прецени възрастта му, защото лицето му беше обветрено и загрубяло, а косата сивееше, но той вървеше стабилно като много по-млад мъж въпреки лекото накуцване.

Коленичи пред трона и сведе глава, сякаш напълно искрено.

— Обан Халфуирд, Пазител на Севера, Ваше Величество — каза той, гласът му беше груб като лицето. — Нося вести от бойното поле.

— Станете, Обан Халфуирд, и ни кажете новините — отвърна Джанеса.

Пазителят се изправи нестабилно и тогава годините му проличаха, нещо изпука в коляното му, дъхът му излизаше накъсано.

— Не са добри, Ваше Величество. Херцог Логар заповяда пълно отстъпление. Три дни се опитвахме да ги удържим при моста Дийпрън, но изгубихме твърде много хора. Шибаните хурти не се отказват… извинете, Ваше Величество — замълча, сякаш беше извършил страшно престъпление.

— Продължавайте.

— Няма много друго за казване. Ако Свободните легиони не ни помогнат, разполагаме само с воини от Валдор, Дрелдун и Стийлхейвън. Не са достатъчно. Почти четирийсет хиляди хурти са се отправили насам, а нямаме с какво да ги спрем, освен с молитви и проклятия, Ваше Величество. След няколко дни ще са пред вратите на града.

Той замълча и се огледа, сякаш очакваше, че някой ще се приближи и ще го удари заради лошите новини. Вместо това кралица Джанеса му се усмихна.

— Оценявам усилието ви да ми донесете бързо новините, Обан Халфуирд.

— За нищо, Ваше Величество — отвърна той смутено.

Отстъпи назад, готов да си тръгне, но прозвуча глас:

— Къде е Логар сега?

Маршал Фарен се взираше в Пазителя и лявото му око потрепваше неудържимо.

— Ами… на около пет дни на север, милорд. Хуртите спряха при Дийпрън, за да опожаряват и грабят. Нашата армия е на трийсет левги южно от тях.

— Каква е числеността ѝ сега? — попита генерал Хоуки. Опитваше се да звучи властно като Фарен, но не му се получи.

— Може би към осем хиляди, може би шест. Трудно е да се каже, нямахме време да преброим мъртвите и ранените, защото хуртите бяха по петите ни — дори Мерик усети горчивината в думите му. Дали заради мъртвите другари, или от презрение към генерала, който беше изоставил хората си и бе дошъл на сигурно място в града.

Одака Дуур се обърна към кралицата.

— Трябва да изпратим един от Свободните легиони, за да ескортира армията на връщане от бойното поле. Не можем да рискуваме да избият воините ни, преди да са имали шанс за отстъпление.

Сенешал Роган вдигна ръка преди кралицата да отговори.

— Това може да се окаже трудно — говореше с усмивка. Дори когато изричаше лоши новини, тази гнусна усмивка не слизаше от лицето му и на Мерик му се искаше да забие юмрука си чак в гърлото му. — Свободните легиони още не са получили заплащане. Слънчевото братство и Свещените щитове няма да си мръднат и пръста, докато не им се плати напълно. Среднощните соколи заплашват да напуснат града до два дни, ако не си получат парите.

— Тогава да им се плати — каза лорд-губернаторът Аргус, макар че Мерик нямаше представа какво общо има той с всичко това.

— С какво? — попита генерал Хоуки. — Хазната е празна!

Това като че ли накара всички да замлъкнат. Ако хазната наистина беше празна, значи сериозно бяха загазили.

— Уредили сме среща, след която хазната ще се напълни — каза Одака. — Не се тревожете за това. Сенешале, съобщете на Свободните легиони, че плащането им е гарантирано.

Сенешалът отново се усмихна.

— Те са наемници. Опасявам се, че не се интересуват от гаранции. Вярват само в звъна на монетите. Нищо друго няма да ни осигури тяхната преданост.

Мерик видя как Джанеса се размърда на трона до него. Това беше нейната тронна зала, в която трябваше да взима свои решения, подпомагана от надеждни съветници, а те в момента се дърлеха като деца.

— Щом няма да се бият за Короната доброволно във времена на най-голяма нужда, тогава да ги принудим да се бият — излая маршал Фарен. — Ние мобилизирахме наемници преди Портата на Бакхаус. Можем да го направим и сега.

— Мобилизирахме бивши наемници, които бяха поданици на Свободните държави, маршале — отвърна Роган. — И пак им се плати от Короната.

Генерал Хоуки поклати глава.

— Това е безумие. Ако Каел беше тук, щеше да ги накара да се бият, без значение дали го искат.

Мерик чу как Джанеса ахна при споменаването на баща ѝ — при намека за нейната неспособност. Пръстите ѝ стиснаха каменните подлакътници на трона, но тя остана седнала, макар че сигурно ѝ идваше да стане и да им се разкрещи. Все пак нещо я удържаше.

Прииска му се да ѝ помогне, но предположи, че ако извади меча си и нареди на всички да млъкнат, тя няма да е много доволна.

— Всичко е под контрол — каза Одака. — Кралицата много скоро ще се срещне с човек, който ще осигури парите.

— Така ли? — каза Аргус. — Колко успокояващо. И какво ще му предложи в замяна? Какви гаранции ще му даде за тази инвестиция? Градът може да се превърне в пепелище до няколко дни. Кой ще ѝ заеме пари? Вероятно трябва да попитаме нея?

Аргус се обърна в очакване, а Мерик усети, че ръката му пак полита към дръжката на меча. Изглежда, беше по-предан на Джанеса, отколкото си мислеше. Или просто му се искаше да сграбчи този надут задник и да го научи на обноски.

За щастие, Мерик не беше единствен в това отношение.

— Затваряй си проклетата уста, копеле — извика Обан Халфуирд, който почти бе измъкнал ножа от колана си.

Аргус отстъпи крачка назад и се озърна към стражите за подкрепа. Те обаче останаха невъзмутими.

Мерик видя как Джанеса се наведе напред, вероятно за да нареди да накажат Аргус или да укроти Халфуирд. Така и не стана ясно.

Капитан Гарет влезе устремено в тронната зала в пълно бойно снаряжение, като стискаше шлема си под мишница. Всички утихнаха и се втренчиха в него. Придворните отстъпваха от пътя му към трона. Отвън се чуваше тропот на маршируващи крака.

Те влязоха.

Вървяха в колона по двама, бронзовите брони блестяха, лицата бяха скрити под гравираните шлемове. Първите двама носеха знамена, на които беше изобразен червен крилат дракон на зелено поле. Зад тях маршируваха повече от стотина рицари. Първите двама коленичиха и останалите бързо ги последваха, един по един, като колона от падащи книги. Мерик се възхити на дисциплината им.

Още трима рицари с бронзови брони влязоха в голямата зала. Първият имаше масивен крилат шлем и на гърба си носеше огромен меч. Зад него вървяха още двама воини с бронзови брони, раменете на единия от тях бяха покрити с бялата кожа на огромен звяр.

Гарет изчака воините да спрат пред кралицата, после коленичи пред трона и сведе глава.

— Ваше Величество. Позволете да ви представя Драконовата стража и техния лорд-маршал.

— Ваши слуги до смърт, Ваше Величество — обяви воинът с крилатия шлем.

Имаше нещо в този глас. Мерик разпозна нещо в заповедния тон. Но не, не можеше да бъде…

— Известиха ни за пристигането ви и сме благодарни за помощта ви, лорд-маршале — отвърна Джанеса. — Сигурна съм, че капитан Гарет ще се погрижи да имате всичко необходимо.

— Така е, Ваше Величество — поклони се Гарет. — Те ще бъдат настанени в казармите на Скайхелм с всички привилегии, които се полагат на моите стражи.

Мерик видя гордостта, изписана на лицето му. Всички знаеха легендите за Драконовата стража — за подвизите им по време на Драконовите войни, как са прогонили таласъмите и за Отбраната на Кървавите острови — но Гарет сякаш се държеше с тях като със стари приятели.

— Така ли? — обади се внезапно маршал Фарен и пристъпи напред. — Значи ще поканим тези… мъже да се хранят на масата ни просто така? Те може да са шпиони на елхарима. Кой ще гарантира за тях?

— Аз — изрева гневно Гарет, неприязънта му към Фарен и Рицарите на Кръвта беше повече от очевидна. Но лорд-маршалът на Драконовата стража вече пристъпваше напред.

— Ние сме тук за благото на града. Дойдохме да защитаваме жителите му и кралицата. Ако искахме да навредим, нямаше ли вече да сте разбрали за това?

Фарен се обърна нетърпеливо към кралицата.

— Настанете ги в градските тъмници заедно с останалите наемници. Не в Скайхелм. С какво са заслужили тази чест?

— Наистина — обади се и генерал Хоуки, малко колебливо. — Не знаем нищо за тези мъже.

— Но ние знаем много за вас — каза лорд-маршалът. — Знаем, че сте оставили хората си да бъдат избити. Знаем, че и двамата сте изоставили армиите си на север, за да се върнете и да се криете тук като плъхове. Не ми говорете за „чест“, защото вие нямате такава.

— Затваряй си устата, куче! — избухна Фарен и пристъпи заплашително напред.

Лорд-маршалът не помръдна, но воинът вдясно от него, онзи с бялата кожа върху бронята, се изпречи пред Фарен и мечът му излезе наполовина от ножницата.

— Още една крачка и ще отрежа шибаното треперливо око от главата ти — каза той и въпреки че не си мереше приказките пред кралицата, Мерик реши, че много му допада.

Фарен се втренчи в рицаря и окото му запотрепва още по-силно, но той не пристъпи напред.

Лорд-маршалът тръгна към кралицата и свали шлема си.

Щом видя лицето му, на Мерик му призля. Почувства се жалък. Допика му се. Прииска му се да избяга. Заля го порой от детски спомени. За наказания. За обучение… безкрайни тренировки… как не успяваше да свърши нищо както трябва.

— Ваше Величество — каза лорд-маршалът. — Казвам се Таник Райдър. Бях капитан в Стражата на Скайхелм. Преди почти двайсет години ме изпратиха да възстановя Драконовата стража и предишната ѝ слава. И сега се завърнах да защитавам вашия град и вашия живот. Приемете не само думите ми, но и меча ми.

Той издърпа с метално стържене огромното острие от ножницата на гърба си. Мерик видя как Каира се напрегна от другата страна на трона и ръката ѝ посегна към дръжката на меча, но лорд-маршалът коленичи и положи оръжието на дланите си.

Одака погледна към Джанеса и Мерик пак не можа да разчете изражението му. Не че го интересуваше какво мисли Одака, защото в момента се сражаваше със собствените си демони. Демони от миналото, които не можеше да победи с никакви оръжия. Демоните на съжалението. Демоните на гнева. На мъката и загубата.

Отново се превърна в онова изоставено и уязвимо дете, а мъжът, който беше виновен за всичко, беше точно тук. Мъжът, който трябваше да го защитава преди толкова много години, сега стоеше само на няколко крачки от него.

— Лорд-маршал Райдър — каза Джанеса и се изправи. — За нас е чест да ви приемем в града. Драконовата стража винаги се е изправяла в защита на Стийлхейвън и Свободните държави. Винаги е защитавала своя народ в най-тежки времена. А сега повече от всякога имаме нужда от помощта ви.

— Тогава ще защитаваме Стийлхейвън до последна капка кръв, Ваше Величество — отговори той, изправи се и прибра меча си.

Поклони се ниско, обърна се и поведе свитата си през коридора, образуван от воините в бронзови брони. Гарет кимна на Мерик, преди да тръгне след тях.

Когато те излязоха, воините от Драконовата стража се изправиха като един, с изумителна дисциплина, обърнаха се рязко и тръгнаха под строй към вратата на тронната зала. Воинът с бялата кожа изостана за миг, полуиздърпал меча си, и се втренчи във Фарен, който му отвърна с изпълнен с ненавист поглед. Когато всички воини излязоха, рицарят с бялата кожа смигна дръзко на маршала на Рицарите на Кръвта, прибра меча си и излезе от залата.

— Това е опасно, Ваше Величество — каза Роган веднага след това, но Джанеса само вдигна ръка.

— Достатъчно. Напуснете залата.

Докато Одака отпращаше придворните, Мерик се взираше смаян в пространството. Явно изумлението се беше изписало на лицето му, защото дори кралицата забеляза, но го разчете погрешно.

— Щастлив обрат на събитията — прошепна тя, докато гледаше как придворните се изнизват от залата.

— Зависи от гледната точка, Ваше Величество — отговори Мерик.

— Вие не мислите ли така?

Мерик я погледна, чудеше се дали да си излее мъката. Тя беше кралица и на раменете ѝ вече тегнеха проблемите на цялата страна, но…

— Сигурен съм, че Драконовата стража ще се бие вярно за вас, Ваше Величество, но не бива да се доварявате на техния лорд-маршал.

— Защо мислите така? — попита тя и в този миг явно се досети.

— Да, Ваше Величество — каза Мерик. — Таник Райдър е мой баща.