Разбитата корона

Двадесет и едно

Заповедите на магистра Гелредида често бяха неясни. Въпреки времето, прекарано с нея, Уейлиън трудно разгадаваше какво точно иска тя от него. Затова беше странно, че сега, като никога, му беше дала съвсем ясни нареждания.

Уейлиън трябваше да отиде в сиропиталището за момчета в Квартала на Северната порта, където живееше някой си Джозая Клум. След като го откриеше, трябваше да представи документи за осиновяването му на собственика на сиропиталището и да придружи момчето до една къща в Доковете.

Можеше ли да е по-просто?

Едва когато тръгна на север през града, Уейлиън започна да се опасява, че вероятно задачата не е чак толкова проста, колкото си мислеше.

Последния път, когато бе минал по улиците на Северната порта, той беше в компанията на магистрата и двама Рицари на Гарвана. Сега бе сам и съвсем ясно осъзнаваше колко уязвим е за просяците и крадците. На всеки ъгъл му се струваше, че някой го гледа, преценява го, иска да го убие. Смъкна по-ниско качулката си, за да се слее със средата, но така само ограничи видимостта си и щеше да е съвсем лесно някой да се промъкне до него, да го халоса по главата и после да го завлече Арлор знае къде…

Я се стегни! Ти оцеля по пътя към Силвъруол. Победи зверовете в планината Криега. Измина безброй левги в компанията на сурови воини. Какво са улиците на Северната порта? Нищо работа!

Две момчета се гонеха пред него, а майка им крещеше от прозореца на една къща. Щом две деца можеха да си играят по тези улици, значи и той беше в безопасност. Е, Северната порта беше опасен квартал, никой не би го отрекъл, но все пак не ставаха убийства на всеки ъгъл.

Уейлиън продължи вече малко успокоен. Мисията му беше за благото на града, или поне той така си мислеше. Можеше да се изправи пред опасностите на Северната порта заради това. Ако сега се страхуваше да върви по улиците на Стийлхейвън, какво щеше да прави, когато хуртите нахлуеха? Ще се скрие под леглото и ще чака да приключат с изнасилванията и грабежите?

Уейлиън вече беше доказал куража си, и то неведнъж; тази задача беше нищо в сравнение с премеждията му. Богове! Та той беше спасил града от нахлуването на страховити таласъми и се беше измъкнал невредим.

Е, почти невредим.

Вече беше време да се докаже напълно — пред Гелредида, пред другите чираци, може би дори пред Огнището. Огън щеше да погълне Стийлхейвън, орда варвари щеше да коли и разрушава, затова Уейлиън трябваше да изиграе своята роля в спасението на града. Той вярваше на Гелредида, макар че невинаги разбираше действията ѝ. Тя мислеше само за доброто на Стийлхейвън и той щеше да даде всичко от себе си, за да ѝ помогне.

И така, когато най-сетне намери сиропиталището, започна да се чуди какво общо има то със сигурността на града.

Сиропиталището се помещаваше в проста квадратна сграда, оградена от висока каменна стена. Покривът беше от стари плочи, някои от които опасно накривени, сякаш щяха да се стоварят всеки момент и да повлекат със себе си десетина от другарчетата си. Уейлиън не би гледал и прасета тук, камо ли деца.

Отвори черната желязна порта и тръгна през двора. Стъпала водеха към изгнила дъбова врата и щом пое по тях, той се зачуди дали все пак не е сбъркал мястото. Сградата изглеждаше пред срутване. Но това беше Северната порта и тук повечето сгради бяха в подобно състояние. Това още смущаваше Уейлиън, който идваше от Анкаверн, от малкото градче Грофхам с неговата задружна общност от занаятчии и търговци. То по нищо не приличаше на огромния и оживен Стийлхейвън.

Уейлиън се подготви за онова, което вероятно щеше да види вътре, и почука с мандалото по вратата. Наложи се да почака малко, тъкмо време да репетира представянето си и да покаже своя магистърски авторитет. Да прояви новооткрития си кураж.

Когато вратата се отвори, той забрави за всичко това.

Мъжът на прага беше огромен, шкембето му висеше изпод вълнената риза и се клатушкаше над раирани бричове. Те бяха така избелели и лекьосани, че райетата почти не личаха, но Уейлиън се опита да не се втренчва в гащите на човека — макар че и лицето му не беше по-голяма хубост. Плешивата глава беше увенчана с дълъг кичур провиснала коса, който се разделяше покрай ушите на мазни фитили. Зъбите се издаваха от дебелите като червеи устни, а тук-там по брадичката стърчаха туфи червеникави косми.

Уейлиън не би дал на този човек да се грижи дори за краставо магаре, камо ли за осиротели деца.

— Господин Флетчър? — попита Уейлиън, цялото му самообладание се беше изпарило.

— Кой пита? — изръмжа мъжът, кървясалите му очи се взираха обвинително.

— Изпращат ме от Кулата… на Магистрите. — Уейлиън плахо извади подпечатания пергамент, който Гелредида му беше дала.

Флетчър взе пергамента с дебелата си потна ръка, вгледа се в него, после в Уейлиън и сбърчи подозрително нос.

— Какво е това? — Изглеждаше напрегнат, като че ли не знаеше дали да се бие, или да бяга, но и Уейлиън не беше наясно какво точно иска да направи.

— Идвам да поема опеката над едно от вашите сирачета. Джозая Клум?

Флетчър се поотпусна малко.

— О! Така кажи, де. Влизай — обърна се и се заклатушка навътре.

Тесният коридор водеше до огромна зала. Тя беше опасана от редици маси, до които седяха и работеха безброй момчета. Някои бяха почти юноши, а други — съвсем малки, но и те работеха усилено. В този миг Уейлиън се досети защо господарят на това място се казва Флетчър2, тъй като всяко дете правеше стрели. Някои от момчетата дялкаха дръжките, а други — прикрепяха остриетата. Работеха с такава скорост и прилежност, сякаш се опитваха да снабдят със стрели всички стрелци в Стийлхейвън.

— Знам какво си мислиш — каза Флетчър, като посочи към питомците си. Че си алчно копеле, което печели от труда на сирачета? — Да, на онези в Търговския квартал това не им харесва, но да си гледат работата. Тукашният пълномощник казва, че мога да въртя каквато търговия пожелая и дори имам документи за доказателство. Пък и така малките келеши не са по улиците — може да се каже, че правя услуга на квартала.

Флетчър разроши косата на едно от по-малките момчета, когато мина покрай него. То явно не изгаряше от нетърпение да бъде докосвано от тези мазни ръце и Уейлиън не можеше да го вини.

— Е, Джозая тук ли е? — попита Уейлиън. Искаше да приключва по-скоро и да си тръгва.

— Не знам. Трябва да проверя, нали? — Флетчър тръгна през залата към стая в дъното ѝ.

Той като че ли дори не знаеше имената на децата и от начина, по който ги използваше, бе очевидно, че изобщо не го е грижа за тях.

Флетчър взе една опърпана книга от лавицата в задната стая и я стовари на писалището си сред облак прах. Отвори я към средата и започна да я прелиства с дебелите си пръсти.

— Крум ли беше?

— Не, Клум — отвърна Уейлиън. — Джозая Клум. Мисля, че е на тринадесет или четиринадесет години.

Флетчър прелисти няколко страници и намери каквото търсеше.

— А, да, сега си спомням. Високо момче. Мълчаливо — вдигна глава от книгата. — Тръгна си някъде преди две години.

— Преди две години? Къде отиде?

Флетчър се консултира отново с книгата.

— Ами тук пише, че я е отвел някой от Занаятчийския колеж в Търговския квартал. Нищо друго не знам.

Не на такава новина се надяваше Уейлиън. Изглежда, първата част от мисията му щеше да се провали.

Когато се върна на улицата, той се замисли за следващия си ход. Гелредида го беше изпратила в Северната порта с две задачи. В първата не беше успял — но все още нямаше да докладва за това, не и преди да опита да изпълни втората.

Вече мръкваше, когато намери другия адрес в Северната порта. Невзрачна къща на една невзрачна тераса, единственото по-забележително нещо беше покритият с катран трегер над вратата. На него с бели разкривени букви беше изписано „БИЛКАРНИЦА“.

Уейлиън спря пред вратата и огледа улицата в двете посоки. Беше пуста. Бе достатъчно странно да има билкарница в тази част на града, но тук тя трябваше да е заливана с молби за тинктури и мехлеми за лечение на безбройните болести, породени от нездравословните условия за живот в квартала. Пред нея трябваше да се вие опашка чак до края на улицата, а нямаше жива душа.

Вероятно беше затворено.

Уейлиън дръпна веригата до вратата и чу звънчето да пропява вътре. Не чака дълго, преди прозорчето във вратата да се отвори. Две зорки очи се втренчиха в него зад желязната решетка.

— Да? — гласът беше дълбок, а думата бе изречена протяжно.

— Здравейте — отвърна Уейлиън, отново го обземаше притеснение. — Изпращат ме от Кулата на Магистрите с една… молба.

Настъпи мълчание, очите се взираха в него, без да мигат.

— Какво е естеството на молбата?

— Може ли да говорим вътре? — попита Уейлиън.

Прозорчето рязко се затвори, чу се дрънчене на ключове в няколко ключалки и стържене на резета. Вратата бавно се открехна и разкри висок мъж с тъмна, прилежно фризирана коса, който неохотно се отмести, за да пусне Уейлиън вътре. Още щом пристъпи в тъмната стая, вратата се затвори зад него и той се зачуди дали все пак не трябваше да остане на улицата.

— Какво мога да сторя за вас? — попита мъжът, докато палеше още свещи от онази, която държеше с дългите си пръсти.

— Аз нося списък — каза Уейлиън, стиснал до гърдите си пергамента, който Гелредида му беше дала.

— И трябва да ви снабдя със съставките от списъка? — попита мъжът и мина зад тезгяха, който заемаше едната стена на билкарницата.

— Ами… да.

Новите свещи озариха стаята и Уейлиън вече виждаше, че в нея има много рафтове със стъкленици, буркани и други алембици. Билки растяха в малки глинени саксийки, редом до предварително приготвени компреси и отвари. На стената зад тезгяха се точеха редици малки чекмеджета, всички прилежно надписани. Уейлиън не успя да разчете повечето надписи на слабата светлина, но не се съмняваше, че този мъж знае какво има във всяко от чекмеджетата.

— Може ли да видя списъка? — попита мъжът и протегна дългата си ръка. Уейлиън се вгледа в нея почти хипнотизиран, сякаш виждаше как огромен паяк се разпъва в мрежата си.

— Не — каза твърде високо той. — Искам да кажа… трябва аз да ви го прочета. — Всъщност Гелредида беше настояла изрично за това.

Мъжът се усмихна.

— Добре тогава. Четете.

Уейлиън присви очи в сумрака и зачете:

— Ами… влачен корен?

Билкарят се усмихна.

— Да, имам — обърна се наляво и посегна с дългата си ръка. Ловко отвори едно от безбройните чекмеджета зад себе си, извади някакъв корен и го сложи на тезгяха с почтително внимание.

— Жълта паричка?

Билкарят посочи с дългата си ръка.

— На рафта ето там — но усмивката му беше изчезнала. Уейлиън тръгна към рафта и посегна към нещо, което приличаше на малка стиска слама. — Не, вляво — той свали малко гърненце, в което имаше подобно на маргаритка цвете. Внимателно го остави на тезгяха до корена.

После пак сведе очи към списъка.

— А имате ли есенция от карамфил?

— Разбира се — отговори билкарят, който вече се беше смръщил. — Кой ви изпрати с този списък? — попита той, докато ровеше под тезгяха.

— Ами… ъ… не мога да ви кажа — рече Уейлиън. Гелредида изрично му беше наредила да си държи устата затворена по въпроса и той беше решен да стори точно така.

— Аз се казвам Милиус, между другото — каза билкарят, когато сложи една стъкленица на тезгяха. — Вие как се казвате? — и протегна ръка към Уейлиън.

— Аз… ъ… Уейлиън — отвърна той и стисна огромната десница. Все едно хвана дървесен клон и изпита мимолетна паника, когато тя се сви около ръката му. Погледна отново в списъка, към последната точка от него.

— Остана само едно нещо. Имате ли мискантус?

Билкарят — Милиус — затегна още повече хватката си върху ръката на Уейлиън и се втренчи в него с тъмните си очи.

— Знаеш, че имам, млади Уейлиън. Много добре знаеш.

— Така ли? — попита Уейлиън и опита да издърпа ръката си, но тя беше здраво заклещена.

Милиус се взира в него сякаш цяла вечност, не продумваше, не помръдваше. Страх пропълзя в Уейлиън; той не смееше да извърне очи, не смееше дори да се опита да издърпа ръката си от хватката на билкаря.

Тогава Милиус го пусна и отстъпи крачка назад.

— Знаеш ли? Имам точно каквото ти трябва — каза той, обърна се и изчезна през вратата зад тезгяха.

Уейлиън не губи време — не възнамеряваше да стои повече тук, трябваше да се омита, докато още можеше.

Заотстъпва към входната врата, без да откъсва очи от тъмния отвор, през който беше изчезнал Милиус. Напипа дръжката, но тя заяждаше и не искаше да се завърти. Паниката му нарасна при мисълта, че е в капан тук, той хвана дръжката с две ръце и дръпна с всички сили, като скърцаше със зъби от усилието. За негово облекчение вратата се отвори и разкри тъмната улица.

— Къде си тръгнал? — попита глас зад него. Уейлиън се обърна и видя Милиус, който държеше две чаши, от които се вдигаше пара. — Направих билков чай.

Чай? От този откачен? Как ли пък не!

— Не, благодаря — отговори Уейлиън. — Тъкмо си спомних… че трябва да ида… да си нахраня рибките!

И изхвърча навън, далече от аптекаря и гадната му отвара.

Дотук беше със спасяването на града. Точно сега Уейлиън можеше да мисли единствено за собственото си спасение и макар да знаеше, че господарката му няма да е доволна от частичния му успех, реши, че ще ѝ се наложи да се задоволи с него.