Разбитата корона

Тридесет и шест

Всичко го болеше, имаше чувството, че някой го е използвал като изтривалка пред вратата си поне месец. Винаги се беше възстановявал бързо, винаги бе успявал да се отърси от болката, но годините вече му тежаха. Все пак можеше да върви и ако се напънеше — да се бие. Само това имаше значение. Гилдията още го преследваше — особено след забавата му в кръчмата — и скоро щеше да му се наложи да се бие.

Докато вървеше по улиците в ранното утро, той не беше изплашен. Нека дойдат. Нека се опитат да го хванат и да го хвърлят в някоя яма с кучета. Той беше готов. Нямаше да заловят толкова лесно Нобул Джакс за втори път.

Малка част от него искаше да дойдат. Част от него очакваше с нетърпение схватката. Бяха се опитали да го унижат, да го убият, но той им се отплати. Десетина трупа бяха свидетелството за това. Беше вкусил отмъщението, но гладът му не бе задоволен. Ако можеше да си спомни пътя към онази кръчма в Северната порта, вероятно щеше да отиде право там и да убие когото види, но той си беше тръгнал почти в несвяст. Нямаше шанс да я открие, камо ли да я познае.

Това нямаше значение. Още щом докопаше Антон, жалкото копеле щеше да му каже всичко, което знае, и най-важното — къде да намери Фридрик. Тогава ще си разчистят сметките. Дребният мръсник беше отговорен за смъртта на сина му. Той беше наредил убийството, което доведе дотам, че синът му умря на онзи покрив. Ако не беше той и шибаната Гилдия, Маркъс щеше да е жив.

Сега трябваше да се върне при Зелените куртки, при Килгар и да му каже какво се е случило. Вярваше на сержанта; Килгар беше мъж на честта, макар и малко гадняр. Нобул реши, че ще е по-добре някой да му пази гърба, особено след като се захващаше с Гилдията — нямаше защо да се заблуждава. Нобул Джакс умееше да се грижи за себе си, но нямаше смисъл да става небрежен. Ако останалите момчета бяха зад гърба му, по-лесно щеше да открие онези мръсници и да ги очисти.

Когато влезе в двора на казармата на Зелените куртки, момчетата седяха спокойно, сякаш нямаха никакви грижи. Старият Хек разказваше на Билгот, Дъстин и Едрик някаква история. Те го слушаха внимателно; дори дебелият Билгот си държеше устата затворена. Отначало не забелязаха Нобул и той огледа двора за Антон, но дребното копеле не се виждаше никъде. Нобул тръгна към главната сграда и точно тогава оттам излезе Килгар.

Сержантът спря пред него с отворена уста, вероятно готов да го попита къде, по дяволите, е бил през последните няколко дни, но забеляза състоянието на лицето му.

— Какво се е случило с теб, мамка му? — попита Килгар, макар да не изглеждаше особено притеснен.

— Имах сблъсък с едни кучета — каза Нобул, все още не беше в настроение да обяснява. — Къде е Антон?

Килгар сви рамене.

— Щях да те питам същото. Не съм го виждал от дни.

Хек бе спрял да говори и момчетата гледаха към тях.

— Ами вие? — попита ги Нобул. — Виждали ли сте го?

Те само поклатиха глави. Беше очевидно, че Нобул не е в настроение за шеги.

— Добре ли си? — попита го Килгар. — Искаш ли да си починеш?

Нобул поклати глава.

— Достатъчно си починах.

— Добре — отвърна Килгар, — защото имаше посетители. Донесоха ти нещо.

— О, нима?

— Ела да видиш.

Килгар се обърна и го поведе към килиите.

На светлината на факлите в коридорите под казармата Нобул различи две фигури. Едната беше висока жена, която му се стори позната, макар че не се сещаше откъде. Беше широкоплещеста, с горди и силни черти.

Втората фигура обаче позна, въпреки че се криеше в сенките. Тя го погледна с ококорени от страх очи. Това го жегна мъничко. От всичко, което беше сторил в онази кръчма, съжаляваше единствено, че изплаши това малко момиче.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да, а ти? — отвърна тя.

— Ще оживея.

Прииска му се да се усмихне, да ѝ благодари, да я прегърне от признателност, но не го направи. Защото Килгар отвори вратата на килията и Нобул внезапно разбра какво го чака там. Не беше момент за благодарности и прегръдки.

Беше време за отмъщение.

Той седеше на стол с вързани зад гърба ръце и торба на главата. Нобул добре помнеше какво е да имаш торба на главата, как стомахът ти се стяга от страх, защото не знаеш къде си, кой те гледа и какво ще се случи с теб.

— Доведоха го по-рано днес — каза Килгар. — Жената е от Стражата. Казва, че…

— Да, сещам се кой е — отвърна Нобул и влезе в килията.

Беше развълнуван, почти радостен. През последните дни бе искал само да докопа този мръсник, а ето че вече беше в ръцете му. Можеше да му се порадва.

Бавно вдигна торбата от главата на Фридрик. Когато го видя, Фридрик като че ли мина през доста емоции — страх, объркване, разпознаване и пак страх. После се усмихна.

— Чудех се дали ще те видя отново.

Нобул просто го гледаше.

— Доколкото знам, той е високо в йерархията на Гилдията — каза Килгар. — Него ли очакваше?

— Да — отвърна Нобул.

— Откъде го познаваш?

— Да кажем, че имах удоволствието да бъда негов гост през последните няколко дни.

— Така е — обади се Фридрик — и беше много забавна компания.

Нобул пристъпи напред със свит юмрук, но преди да реши откъде да започне, Килгар го хвана за ръката.

— Искаме да го разпитаме, не да го убием — рече той. — Жената, Каира, каза, че ти си единственият, на когото може да повери тази задача, макар че, честно казано, не звучеше много убедена в това.

Нобул се обърна към Каира, която гледаше от коридора. Раг стоеше до нея. Предположи, че вероятно момичето ѝ е казало, че той може да свърши работата.

Дали беше права? Можеше ли да накара това копеле да говори, без да го убие? Само времето щеше да покаже.

— Какво очаквате да направя? — попита той. — Аз не съм инквизитор.

— Точно това им казвам и аз — рече Фридрик. — Със сигурност за всички ще е по-добре, ако ме предадете на Инквизицията. Тогава няма да се занимавате повече с мен.

Нобул поклати глава.

— На глупаци ли ти приличаме? Знаем, че си наврял гнусните си лапи във всеки ъгъл на този град. Няма да се изненадам, ако и сенешалът е в джоба ти.

Фридрик само сви рамене.

— Изглежда сме в безизходица.

— Да, така изглежда. — Нобул се обърна към Килгар. — Оставете ме насаме с него.

Сержантът го погледна с колебание.

— Не забравяй, че ни трябва жив. С радост ще го видя мъртъв, но ни трябва информация.

Нобул замълча и Килгар накрая отстъпи, защото нямаше избор. Излезе и затръшна вратата след себе си.

— Най-сетне сами — каза Фридрик. — Трябвам ти жив, така ли? Е, какво ще пробваш? Задушаване? Ще ме смажеш от бой?

— Ти уби сина ми — каза Нобул.

Фридрик като че ли се замисли.

— Ммм, не помня. Не съм много паметлив.

— Един от твоите убийци сбърка и момчето ми попадна под кръстосан огън.

— А, значи злощастен инцидент? Ако ще се почувстваш по-добре, съжалявам. И двамата знаем, че не се притеснявам да убивам, но дори аз не бих се насладил на смъртта на едно дете.

— Не, не се почувствах по-добре. И не мисля, че съжаляваш.

Изражението на Фридрик потъмня.

— Тогава се налага да се примириш, нали?

Нобул сви юмруци. Повече от всичко му се искаше да нямаше кой да го спре, но знаеше, че ако не се опита да накара Фридрик да говори, ще съжалява. Ако успееше да разруши Гилдията или поне хората на върха ѝ, със сигурност щеше да е достатъчно отмъщение. Със сигурност щеше да означава, че Маркъс не е умрял напразно.

— Къде са копелетата, с които работиш? — попита Нобул. — Как да ги намеря?

Фридрик поклати глава, изглеждаше почти разочарован, че Нобул няма да го убие.

— Хайде пак. Знаеш, че няма да ти кажа. Колкото и да си здрав и страшен, не можеш да ме принудиш.

Докато гледаше този садист, който седеше безпомощен пред него, Нобул внезапно осъзна, че няма да измъкне нищо. Не можеш да се издигнеш до главатар на Гилдията, ако не си упорит до лудост. Не можеш да контролираш всички убийци и крадци в града, ако не можеш да контролираш себе си, ако не можеш да носиш на бой, дори когато кожата ти виси на парцали и изтръгват зъбите от устата ти. Колкото и да му се искаше да изпробва тази теория, Нобул беше сигурен, че ще си изгуби времето.

— Тогава да приключваме? — каза той и пристъпи напред.

— Или — обади се Фридрик — можеш да помислиш за бъдещето си.

Нобул спря, погледна го и се зачуди дали просто да не го удуши.

— Продължавай.

— Мога да те направя богат — каза Фридрик. — Мога да ти дам всичко, което пожелаеш. Хуртите идват да разрушат града. Искаш ли имение далеч оттук, пълно с ейл и курви? Мога да го уредя. Трябва само да се свържеш с моите хора и да им кажеш къде съм. Знам, че имахме разногласия в миналото, но аз съм готов да ги забравя. Помисли си, Нобул, мога да ти дам всичко, което пожелаеш.

— Всичко ли?

— Абсолютно всичко — усмихна се Фридрик. — Само кажи какво.

Нобул се наведе и се втренчи в него, после просъска през зъби:

— Върни ми сина.

Фридрик изглеждаше разочарован.

— Явно няма начин да се разбера с теб.

Нобул не отговори, взе торбата и я сложи на главата му, преди да се е изкушил да му размаже физиономията.

Излезе в коридора и поклати глава.

— Няма да ни каже нищо, с никакви заплахи няма да го накарам да говори. Съмнявам се, че някой би могъл.

— Тогава какво ще правим с него? — попита високата жена.

— Ще го задържим тук — отвърна Килгар. — Може да успеем по-късно.

— Не — каза Каира. — Не мога да рискувам да го изгубя. Преследвам го от много време. Има голяма опасност да избяга дори оттук.

— Повярвай ми — каза Килгар. — Никой не знае, че е тук, освен нас четиримата. И аз ще сложа доверен човек да го пази.

Нобул се съгласи.

— Колкото повече го влачиш из града, толкова по-голяма е опасността някой да го забележи. Засега тук е на сигурно място. — Не знаеше дали иска Фридрик да е наблизо, за да е на сигурно място или за да може да го убие. И в двата случая бе по-добре да остане тук.

Каира се обърна към Раг, която само сви рамене.

— Добре тогава — каза Каира, макар и с неохота. — Ако проговори, изпратете вест на Стражата и аз веднага ще дойда. — След това си тръгна заедно с Раг.

В двора Нобул пак се замисли за момичето. Вероятно трябваше да ѝ се извини, да ѝ каже, че не е искал да я плаши, че понякога, когато обезумее, не е много умно да си наблизо. Но беше твърде изморен. Изморен до смърт — сякаш бе изминал сто левги — и не беше в настроение за извинения.

— Добре, момчета — каза Килгар, щом излезе на двора, държеше лист в ръка. — Имаме заповеди. Възлагат ни специална охрана. Вървете да се приготвите и тръгваме. Хек, ти ще останеш тук. За теб имам друга задача. Искам да наглеждаш килиите.

Когато момчетата тръгнаха за снаряжението си, Килгар погледна към Нобул.

— Ти идваш ли?

Какво друго ще правиш, Нобул Джакс? Ще си седиш на задника и ще чакаш някой да ти разтрие гърба?

— Да, идвам.