Разбитата корона

Епилог

Наричаха го Алук Вадир. Това беше оживено пристанище, не като Стийлхейвън, не толкова огромно и внушително, но все пак напоследък кипеше от оживление. Река предположи, че това не се е случвало от години.

Десетина бойни кораба, всеки натоварен с огромна стенобойна машина, вече бяха отплавали от пристанището, поели по пътя си през Мидралско море. Река гледаше от балкона на стаята си, която се намираше високо в една кула с гладки стени. Той обаче не мислеше за корабите, които се бяха отправили към неговия дом.

Река мислеше само за мъжете, които беше убил.

Гора му беше казал, че са само петима. Само петима и то зли мъже. Река беше сметнал това за приемливо число. Но не бяха петима, бяха тези петимата и техните пазачи, техните стражи и, когато се наложи, техните слуги. Река установи, че старите навици, навиците да убива, се завърнаха прекалено лесно.

Докато стоеше на този висок балкон в горещата задушна нощ, той бе изпълнен със съжаления. Съжаления за всички животи, които бе отнел. Ако Джей знаеше какво е сторил, щеше да го намрази. Тя беше добра, невинна душа и никога нямаше да разбере, макар че го беше направил заради нея. За да я защити от Бащата на убийците.

Какво друго му оставаше? Той беше дал клетва и то пред Бащата.

Река се обърна, защото чу как старецът пъха ключа в ключалката на вратата. Когато влезе, Река усети миризмата му, на мръсотия и пот, виното в дъха му и полепналия по дрехите му дим от лула.

Абда Джади затвори вратата след себе си. Той беше показал на Река мишените му в залива Кеидро. Той беше написал на странен чужд език договора, който Река накара жертвите си да подпишат с кръв.

— Нощта е спокойна — каза старецът. — Улиците са пусти сега, когато и последните кораби са готови да отплават.

Последните кораби щяха да отнесат гибел на Стийлхейвън. Река стисна юмруци, разкайваше се за своята роля в това.

— Значи работата ни приключи? — попита той.

— Да, предполагам — отговори старецът. Взираше се в него, пръстите му си играеха с мръсната бяла роба. Река видя, че изпод кърпата на главата му се стича струйка пот.

Нещо не беше наред. Да, бе горещо, но този старец беше свикнал с жегата. Едва ли се потеше от нея, освен ако…

Река се хвърли инстинктивно на пода, точно когато нещо профуча във въздуха. Абда Джади обаче не беше толкова бърз и стрелата се заби в гърлото му.

Старецът политна назад и посегна към врата си, а Река извади оръжията си. Убиецът влетя през прозореца, също с готови оръжия.

— Гора — едва успя да прошепне Река, преди да се изправи и да парира с ножовете си рапирата и дългия нож, които се стрелнаха към лицето му.

Не можеше да бъде. Той се беше заклел. Бащата на убийците му беше обещал.

Дали? Той беше обещал само, че Джей ще живее — не му беше обещавал да го пощади.

Гора не каза нищо, а нападна с цялата скорост и жлъч, които Река можеше да очаква от брат си. Отначало с мъка отбиваше ударите му и рапирата на Гора разпори кожената му туника и посече плътта му. Река не обърна внимание на болката, извъртя се, сграбчи Абда Джади, който още се препъваше из стаята в предсмъртната си агония, и го запрати към Гора.

Гора просто избута стареца от пътя си и пристъпи напред, задъхан от усилието. Личеше, че уменията му са позакърнели, не се беше бил скоро, но пътят от Стийлхейвън беше дълъг. В Река обаче убиецът бе още жив.

Двамата налетяха един към друг, чуваше се единствено звънът на оръжията им. Когато рапирата на Гора полетя отново надолу, Река я посрещна с ножа си, извъртя и я измъкна от хватката му. Избегна ножа на Гора и замахна със своя зад крака му. Посече прасеца му и Гора изсумтя от болка, а когато се олюля, Река заби ножа си в предмишницата му и го принуди да изтърве оръжието.

Река се възползва от инерцията си и повали брат си по гръб. И двамата се стовариха на земята. Река притискаше ножа си до гърлото му, беше вдигнал другия, готов да нанесе смъртоносен удар. Абда Джади най-сетне изпусна последния си дъх и затихна, в стаята настана тишина.

Гора се усмихна. Личеше, че го боли, но той се бореше с болката, както би сторил и Река.

— Какво чакаш, братко? Направи го.

Река се взираше в очите му. В тях нямаше страх. Сякаш брат му искаше да умре. Сякаш беше очаквал този миг, беше жадувал за него.

— Защо дойде тук? Защо просто не ме оставихте да си ида?

— Бащата никога няма да те остави да си идеш, Река. Както няма да пощади и нея.

— Той даде дума.

— Той не спазва обещания към предатели — отвърна Гора, като че ли малко се наслаждаваше на смущението му. — Той не ти дължи нищо. Тя сигурно вече е мъртва. Градът ѝ скоро ще падне.

Река изрева и вдигна острието, за да удари.

Но това беше неговият брат. Вече беше убил единия си брат, нима щеше да убие и този?

Река се изправи и погледна Гора, който кървеше на пода. Брат му беше безпомощен и тежко ранен. Едва ли щеше да оцелее. Може би трябваше да го остави на съдбата му.

— Не ме следвай, братко — каза Река. — Ако някога се върнеш в Стийлхейвън, ще те убия.

Гора не отговори. Ако оцелееше, вероятно щеше да послуша предупреждението на брат си.

А може би не.

Без да каже нищо повече, Река скочи през прозореца на покрива на съседната страда. Лекият бриз от Мидралско море беше топъл, почти приятен.

Пристанището не беше далеч от кулата и Река тича през целия път дотам. Видя, че последният кораб е готов да отплава, и се втурна към края на пристана, където мъжете товареха последните провизии. Без да каже нищо, той се присъедини към тях, взе един дървен сандък от хамалите и тръгна по трапа. Никой не му обърна внимание, когато се качи на палубата. Никой не каза нищо, когато остави сандъка и продължи към носа. Никой не видя, че се сви в сенките и зачака капитанът да нареди да отплават.

Когато корабът напусна пристанището и се отправи на север, Река не можеше да откъсне очи от далечния хоризонт. Сигурно щяха да изминат дни, преди да види Стийлхейвън, и всеки от тези дни щеше да е истинско мъчение, докато не се увери, че Джей е жива.

Трябваше да вярва, че е жива. Защото иначе, кълнеше се, щеше да има още смърт.

Още много смърт.