Разбитата корона

Четиридесет

Уейлиън още усещаше вкуса на повръщано в гърлото си. Искаше само чаша вода, за да отмие тази гадост, и вероятно да легне малко, докато гаденето отмине, но магистра Гелредида не беше в настроение за почивка.

Отново бяха в подземието на Кулата на Магистрите, пак из преплетените проходи и зали под града, далеч от хорските очи и уши. Причината бе очевидна — Гелредида не искаше никой да чуе виковете.

Ниро Лаиус беше изпънат на един дървен блок със здраво оковани ръце и крака. Беше гол, с лъснала от кръв и пот кожа и целият трепереше от болка и страх. Дървеният блок беше наклонен на четирийсет и пет градуса, за да не се налага магистра Гелредида да се навежда твърде много, докато се занимава с него. Ниро отначало се противеше, крещеше да го освободят, викаше, че е архигосподар и има право на правосъдие. Но протестите му скоро се превърнаха в писъци.

Уейлиън гледаше ужасѐн и притискаше силно устата си длан, докато господарката му внимателно избираше инструментите и продължаваше работата си.

Тя използваше остриетата и куките с голяма прецизност и бързи, професионални движения. В началото дори не питаше Ниро нищо, просто го оставяше да крещи. Уейлиън запушваше ушите си с длани, но след няколко мъчителни минути реши, че ще е по-добре да си запуши устата. Нямаше да повърне пак на пода — щеше да му стане навик.

— Е, Ниро — каза магистрата и отстъпи назад. — Архигосподарю. Пазителю на Гарваните. Върховни прорицателю. Малко небрежно от твоя страна, не мислиш ли? Как така не видя какво ще стане? Явно не владееш добре Изкуството си.

Ниро изскимтя в отговор. Колкото и да ненавиждаше този човек, Уейлиън изпита съжаление към него. Кръвта се стичаше на струйки по краката му към малката вадичка под дървения блок. По тялото му имаше безброй рани, а части от кожата му бяха одрани и закрепени със стоманени щипки.

— Явно маршал Ференц ти е помагал. Участват ли и други Рицари на Гарвана в този заговор?

Ниро измърмори нещо и Гелредида наклони глава, смръщена от раздразнение, че не може да го разбере. Стисна една от покритите с кръв метални щипки и я завъртя.

Уейлиън извърна очи, когато Ниро изпищя.

— Да! — изрева той, кръв и слюнка пръснаха от устата му. — Аз съм Пазител на шибаните Гарвани! Разбира се, че има и други рицари на моя страна. Ще ти кажа кои са. Ще ти кажа всичко. Ще ти кажа всичко.

Гелредида се отдръпна от хвърчащите слюнки.

— Знам, че ще ми кажеш.

После настъпи тишина, която беше дори по-страшна от писъците на Ниро. Уейлиън се зачуди какво ще последва. Какъв ли инструмент ще извади господарката му от торбата си с вълшебства?

Вместо това тя се приближи до Ниро, който опитваше да си поеме дъх.

— Твоите съратници от Кулата могат да почакат, Ниро. Искам да разбера за кого работиш.

— Знаеш за кого работя — извика той отчаяно.

— Кажи го.

— Амон Туга. Аз съм в съюз с Амон Туга.

— Да, Ниро — рече тя с наслада. — Това е повече от очевидно. Защо иначе ще настояваш толкова архигосподарите да не правят нищо, когато врагът обсади града? Но не това име ми трябва.

Ниро се втренчи в нея ококорен, сълзите се спускаха по окървавените му бузи. Гелредида се озърна към инструментите на масата.

— Уейлиън. Ще бъдеш ли така добър да ми подадеш триона.

Той обикновено се подчиняваше безропотно, но сега не можа да се накара. Колкото и да ненавиждаше Ниро, не искаше да помага в мъченията му.

За щастие не се наложи.

— Добре! — изкрещя Ниро. — Има един човек в града. Той служи на Амон Туга.

— Име — настоя Гелредида.

— Нарича се Бащата на убийците.

— Не е достатъчно. Уейлиън, триона.

— Само това знам, заклевам се. — Ниро започна да хлипа и да скимти. Беше жалка гледка и на Уейлиън му домъчня за него. — Ако знаех друго, щях да ти кажа.

— Тогава си помисли по-добре.

Внезапно скимтенето спря и Ниро отвори широко очи.

— Той е известен в подземния свят. Ръководи наемни убийци. Най-смъртоносните в Свободните държави.

— И…

Ниро изскърца със зъби, сякаш отчаяно искаше да задържи истината в устата си.

— Те се опитаха да убият кралицата.

Тя само се втренчи в него, после протегна ръка към Уейлиън.

Триона, Грими, мисля, че иска триона.

— Ще има още един опит — извика Ниро. — Бащата на убийците няма да спре, докато кралицата не умре.

— Ти как му помогна в това, Ниро?

Той поклати трескаво глава, пот, сополи и кръв се разлетяха от мокрите му къдрици.

— Никак. Не съм направил нищо, кълна се.

Тя се втренчи в него, после пак протегна ръка.

— Добре! Добре! Той поиска помощ за някои магии, елхаримски магии. Не ги разбрах напълно. Дадох му пирони от ковчег на вещица и отрова от мантикора, но нищо друго!

Гелредида кимна и отстъпи бавно.

— Знаеш ли, мисля, че ти вярвам, Ниро. — Обърна се и огледа инструментите на масата. — Но разбираш, че трябва да се уверя. — Взе триона.

Когато приближи до него, Ниро пак се разпищя. Този път врещеше по-пискливо, сякаш грачеше птица.

Уейлиън притисна по-плътно длан към устата си, но без полза. Стаята се въртеше около него, ушите му звънтяха от писъците, сякаш ято гневни гарвани кълвяха мозъка му. Обърна се и трескаво задърпа дръжката на вратата, докато най-сетне успя да отвори. Затръшна я зад себе си и се запрепъва по коридора. Виковете спряха и Уейлиън усети как го залива облекчение точно преди да повърне отново.

Не знаеше колко дълго чака в тъмния коридор. От време на време долитаха писъци и стонове и той потрепваше сякаш от болка.

Надявай се на късмета си и се моли на Арлор да не си следващият в списъка ѝ.

Най-сетне вратата се отвори. Уейлиън опита да извърне очи от стаята, но не можа. От Ниро, когото помнеше, не беше останало много. Само обезобразена, вече притихнала в сенките плът.

За щастие Гелредида затвори бързо вратата и спря да попие окървавената си роба с един мръсен парцал. Добре, че се беше облякла в червено, както обикновено — така кръвта не личеше.

— Идвай — рече тя, сякаш досега беше кастрила рози, а не човешки крайници. — Трябва да идем веднага в двореца.

Докато вървяха през лабиринта от проходи, Уейлиън осъзна, че ръцете му треперят. Поне гаденето беше отминало. Сега само трябваше да се справи някак със спомените за ужасните мъчения.

О, и с факта, че размаза главата на един човек само със силата на волята си. Да не забравиш и това. Но едно по едно, нали, Грими?

Той пое дълбоко дъх, когато излязоха навън, което само по себе си беше подвиг, като се имаше предвид колко бързо вървеше Гелредида и колко малко дъх му беше останал, докато я следваше. Изпита облекчение от свежия въздух, който прочисти главата му, и макар че беше изпълнена с въпроси, вече беше в състояние да мисли.

— Господарке, не разбирам.

— Кое не разбираш? — попита тя.

— Последния път, когато помолихме архигосподарите да помогнат на града срещу хуртите, те отказаха. Как промениха решението си толкова бързо?

Гелредида се озърна към него и ако не беше сигурен в противното, той можеше да се закълне, че видя подобие на усмивка на лицето ѝ.

— Това, млади Уейлиън, дължим предимно на теб.

— Моля?

— Не ме карай да повтарям. Знаеш колко ме отегчава това.

— Разбира се, магистра. — Уейлиън се опитваше да я следва, докато тя се провираше през сгъстяващата се тълпа. — Но все пак не разбирам.

— Защо мислиш, че те изпращах на тези задачи? — попита тя.

— А… не знам.

— Милиус, билкарят — какво мислиш за него?

— Ами той здравата ме изплаши.

Гелредида се засмя.

— Да, сигурна съм. Все пак той е най-умелият отровител в града. И трябваше да се уверя, че знае съставките на една много специална отрова. Отрова, която беше използвана неотдавна в Кулата на Магистрите.

— Някой е бил отровен в кулата?

— Стига, Уейлиън. Не може да не си чул слуховете за смъртта на стария архигосподар Гилен? Според теб на кого правех аутопсия в подземията преди няколко дни?

Уейлиън си спомни, че когато пристигна в този град, чу такива слухове сред чираците. Архигосподарят Гилен беше наставник на Лусен Калвор. Калвор беше наследил поста му след внезапната му смърт.

— Да не намеквате, че архигосподарят Калвор е убил Гилен?

Гелредида поклати глава.

— Не, не го намеквам, Уейлиън, твърдя го. Онези глупаци в Залата на Огнището са твърде заслепени от чара и силите на Калвор, за да видят истината, но признаците са налице. Отровата, която е използвал, не оставя следи… почти. Те са видими само за онзи, който знае какво да търси. Само двама души в този град могат да създадат такава отрова. Аз и Милиус. Знаех, че ако идеш при него със списък с точните съставки, това ще го изплаши дотолкова, че ще се опита да те убие.

— Какво ще се опита? — Уейлиън спря насред крачка и се втренчи в господарката си. Тя и преди го беше излагала на опасност, но да си го признае просто така.

Гелредида също спря и го погледна.

— Стига, Уейлиън. Не бъди такова мрънкало. Не беше в истинска опасност. Ако Милиус бе успял да те отрови, със сигурност щях да открия противоотрова, преди да се споминеш.

Със сигурност?

Уейлиън поклати глава.

— Ами другите задачи? И тогава животът ми ли беше в опасност?

— Разбира се, че… не съвсем.

Много успокояващо.

— Кой е Джозая Клум?

Гелредида се озърна наляво-надясно, сякаш да провери дали някой не ги подслушва. Не ѝ пречеше да говори на обществено място, че Лусен Калвор е отровил ментора си, но това явно държеше да запази в тайна.

След като се увери, че никой не ги подслушва, тя се приближи до Уейлиън.

— Джозая Клум е незаконен син на Дренан Фолдс. Ако това се разчуе, ще е много смущаващо за архигосподаря.

— И вие сте го изнудвали? Заплашили сте да разкриете тайната му?

Магистрата го погледна, сякаш това бе най-глупавото нещо, което беше изричал някога — и то на фона на безброй други глупости.

— Разбира се, че не. Заплаших, че ще убия момчето. Е, ще тръгваме ли? — попита тя делово. — Имаме спешна работа.

След това отново се шмугна в тълпата. Уейлиън я следваше и мислеше за онова, което беше сторил. Той беше завел Джозая Клум при магистрата. Това правеше ли го съучастник? Дали Дренан Фолдс щеше да търси отмъщение? Тази вероятност изобщо не му се нравеше.

— Ами другите архигосподари? — попита той, докато търчеше до господарката си. — Как ги убедихте да си променят решението?

— Не съм. Заложих на това, че щом Калвор и Фолдс минат на моя страна, другите ще ги последват. Маргил и нещастно споминалият се Краби не ме разочароваха. Само за Ниро не бях сигурна и щом той показа истинското си лице, знаех, че сме победили.

— Но едва не ни убиха.

Гелредида изви вежда.

— Това не е същото като да са ни убили наистина, нали, Уейлиън?

Предполагаше, че не е.

През остатъка от пътя вървяха в мълчание. Дори когато минаваше през портата на Квартала на Короната, Гелредида не каза нищо. Зелените куртки отстъпиха настрани, сякаш очакваха появата ѝ. При двореца Скайхелм обаче нещата не бяха така прости.

Четирима от Стражата пазеха входа и копията им сияеха на зимното слънце.

— Искам да говоря с кралицата — каза Гелредида.

Един от рицарите погледна надолу към нея, после поклати глава.

— Аз пък искам сто златни монети и поне една нощ да се наспя — отвърна той. — Но тези дни никой не получава каквото иска, стара жено.

Гелредида се втренчи в него.

Уейлиън видя как рицарят отвърна на погледа ѝ иззад големия шлем. Тримата му другари се размърдаха смутено. По някаква причина никой от тях не посмя да каже на тази възрастна дама да се маха.

След сякаш цяла вечност първият отстъпи от пътя им.

— Добре тогава — рече той с леко писклив глас. — Влизайте.