Разбитата корона

Четиридесет и седем

Нобул ги гледаше как пируват. Само той и петимата затани стояха в двора. Те бяха зверове, гиганти, свирепи и диви. Беше се бил с тях, беше ги убивал, но преди много време. Тогава беше изплашен до смърт, но когато боят започне, забравяш за страха си. Сега обаче нямаше с кого да се бие — тези мъже му бяха доказали лоялността си. Сега му оставаше само да ги гледа и не беше сигурен дали да се плаши, или не.

Водачът им Регулус му беше предложил кръвен дълг. Разбира се, Нобул отказа. Нямаше никакво право над техния живот. Тези мъже не му дължаха нищо. Все пак поискаха да останат до него, вероятно защото той единствен бе показал някакво състрадание към тях. Ако това, че ги призова да се бият с родено от магия чудовище, можеше да се нарече „състрадание“.

Останалите от Зелените куртки още бяха в амфитеатъра и разчистваха пораженията. Нобул бе благодарен, че не се налага да се занимава с това; беше се нагледал за цял живот на последиците от делата на магьосници. Колкото по-малко вземане-даване имаше с тях, толкова по-добре.

Не че това, което му предстоеше, беше по-приятно: какво щеше да прави с петима воини затани, по дяволите?

Регулус се надигна, избърса устата си с ръка, обърна се и погледна решително Нобул. Но затани винаги изглеждаха решителни, винаги изглеждаха яростни.

Регулус тръгна през двора към него. Вървеше с уверена грация, на която Нобул се възхити. Не си беше давал сметка колко впечатляващи са тези хора, особено когато не се биеш с тях при Портата на Бакхаус. Тогава нямаш време да се възхищаваш на подобни неща, защото се опитваш да останеш жив.

— Трябва да поговорим, Нобул Джакс — каза воинът затани.

— Да поговорим — отвърна той.

— Аз те харесвам, Нобул Джакс. Ти говори направо. Също като гортана.

— Благодаря.

— Аз и моите воини много говорихме, след като ти ни освободи. И решихме да напуснем това място, ако не получим сигурни гаранции.

— Да напуснете? След всичко, през което сте преминали, за да стигнете тук и да се биете за този град?

— Точно заради премеждията ни стигнахме до това решение. С нас се отнесоха дори по-зле, отколкото с животни — като с врагове, — а ние дойдохме само за да предложим верността си. За да останем и да се бием за този град, трябва да се направят отстъпки.

— Аз нямам власт да…

— Ако не ни осигурите каквото искаме, ще си отидем. Ако ни принудите да останем, ще се бием с вас.

Нобул преглътна тежко.

— Какво искате?

— Първо, идваме отдалече. Наложи се да оставим броните си преди пътуването. Ако ще се бием на вашите крепостни стени и ще защитаваме народа ви, ще ни трябват брони — брони на затани, изработени от майстор.

Усмивка се разля по лицето на Нобул. Беше изоставил ковачницата си преди месеци, но ръцете му още копнееха за чука. Едва ли в целия град имаше друг, който знаеше как изглеждат броните на затани и можеше да ги изкове така майсторски като него.

— Аз мога да го направя — отвърна уверено.

Регулус кимна с благодарност.

— Второто ни искане е по-важно. Изгубихме свой брат. Воин от нашето племе. Трябва да получим възмездие за това.

— Добре. Не знам колко злато е останало в хазната, но…

— Не, не ме разбра. Не искаме безполезните ви монети. Искаме живот за живот. Ако искаш, жертва го наречи.

Нобул усети как космите по тила му настръхват. Зададе въпроса, макар че вече знаеше отговора:

— Имаш предвид коза или овца?

— Не.

Разбира се, че „не“. Все едно някога е било толкова лесно.

— Няма как да стане това. Ние не предлагаме хора за жертвоприношения. При нас не се прави така.

— Разбирам, Нобул Джакс. Вие не уважавате боговете и мъртвите си като нас. Това няма значение. Тогава ще си тръгнем. — Той положи голямата си тъмна длан на рамото на Нобул. — Но се питам дали ще ни направиш една последна услуга. Трябва да изпратим своя брат към звездите. — Посочи тялото на затани, което бяха покрили с платно. — Ще имаме нужда от клада.

— Ще видя какво мога да сторя — отвърна Нобул.

Регулус се върна при воините си.

Нобул продължи да ги гледа, докато слънцето залязваше. Въздухът застудя, но той реши да не забелязва това. Очакваха го много студени нощи, трябваше да свиква.

Килгар и останалите момчета се върнаха точно преди мръкване и сержантът се приближи до него.

— Как се държаха? — попита той.

Нобул сви рамене.

— Ами като сега.

— Сенешалът вдигна страшна врява. Казва на всеки, готов да го слуша, че трябва да бъдат убити.

— А някой слушаше ли го?

Килгар се усмихна лукаво.

— За щастие, не. Лорд-маршалът и Върховният командир се съгласиха, че ще имаме нужда от тях. Когато хуртите дойдат, ще ги очаква много неприятна изненада.

— Да — отвърна Нобул смръщен. — Не съм сигурен как да ти го кажа, но те няма да останат за веселбата.

— Как така?

— Решили са, че им е достатъчно. Честно да ти призная, не ги виня след начина, по който се отнесоха с тях.

Килгар прокле под нос.

— Няма ли някакъв начин да променим решението им?

— Да, има. Те искат човешка жертва заради смъртта на онзи мъж там. — Посочи към покрития труп.

— Какво искат?

— Така казаха — сви рамене Нобул.

— Не можем, мамка му!

— И аз така си помислих. Те ще си тръгнат, щом се сбогуват с мъртвия. Предполагам, че няма проблем да издигнем клада?

Килгар кимна, макар че не изглеждаше сигурен.

— Това е най-малкото, което можем да направим. Погрижи се.

Най-малкото, което могат да направят.

Наистина ли? Тогава какво още можеха да направят?

Не, едва ли. Жертвоприношението беше прекалено. Не че Нобул би имал нещо против. Сещаше се за един конкретен кандидат, когото би предложил с радост, но нямаше начин.

Дали?

Момчетата натрупаха клада от факли; в склада имаха много дърва. После отстъпиха назад и загледаха ритуала на затани, които ръмжаха на непознатия си език, ревяха страховито и деряха плътта си с нокти. След това Регулус взе факла и запали кладата. Воините мълчаха и се взираха в небето.

Нобул нямаше представа какво си мислят, че има там горе, но явно беше важно за тях. Осъзна, че се възхищава на затани — на тяхното благородство, на лоялността им. Те биха се сражавали за братята си до смърт, а това рядко се срещаше.

След няколко дни той щеше да е на върха на стената и щеше да гледа как диваците прииждат да разрушат града. Колко от другарите му биха дали живота си, за да го спасят? Тези затани знаеха какво е кураж, знаеха какво е братство. Лудост беше да ги пуснат да си отидат, когато можеха да се бият на тяхна страна.

Докато огънят пламтеше в двора на казармата, Нобул тръгна към килиите. Съвсем бяха забравили за затворника там и когато завъртя ключа и отвори вратата, почти очакваше да не го завари вътре.

— О, Нобул — каза Фридрик с усмивка. — Отдавна не сме се виждали. Липсваше ми.

Нобул отключи оковите, които го задържаха за стената.

— Къде отиваме? — попита Фридрик. Звучеше радостен, сякаш щяха да обиколят пазара. — Не мисля, че съм в най-добрия си вид. Дано не е нещо важно.

Фридрик потрепна, когато Нобул го сграбчи и го повлече навън.

— Нали знаеш, че предложението ми е още в сила — каза той. — Пусни ме и ще получиш каквото искаш. — Нобул не отговори и Фридрик доби престорено сериозен вид. — Виж, наистина съжалявам за твоето момче, наистина. Ако можех да ти го върна, щях. Но все трябва да искаш още нещо.

Нобул спря в коридора.

Фридрик изобщо не съжаляваше. Той не съжаляваше за нищо.

Нобул го погледна в очите.

— Кажи ми къде е Гилдията, къде са партньорите ти и ще живееш.

Фридрик отвърна на погледа му. Явно се опитваше да запази печалното изражение, но смръщването се превърна в усмивка, а после и в смях.

— Това няма да стане — каза Фридрик. — Но ще ти кажа какво ще стане — ако не ме изведеш оттук, ще свършиш отново с торба на главата. И този път ще е още по-зле. Тогава ти дадохме шанс да се биеш. Следващия път ще нахраниш животните, мръвка по мръвка.

— Ти ще си пръв — каза Нобул, преди да го повлече по стълбите и на двора.

Огънят на погребалната клада се беше издигнал високо, почти на нивото на покрива на казармите. Затани още го гледаха мълчаливо, а Килгар и момчетата стояха встрани.

Нобул спря за миг и се вгледа в пламъците. Усети, че Фридрик го дърпа и пита какво става, но не му обърна внимание. Това беше. Тук щеше да се промени всичко. Тук той щеше да се лиши и от последната капка човечност.

Това е най-подходящото място за онова, което смяташ да сториш. Човечността е бреме за слабите.

Фридрик се бореше, докато Нобул го влачеше през двора. Вероятно се страхуваше от пламъците или се досещаше какво го очаква.

— Чакай — извика той. — Чакай, мамка му.

Нобул го запрати на земята пред затани.

— Ето ви проклетата жертва. Ще получите останалото при първа възможност.

Регулус кимна в благодарност, а Нобул отстъпи назад, далеч от яростните воини, които вече обграждаха Фридрик.

— Какво става? — извика Килгар.

Нобул вдигна ръка и избута сержанта назад.

— Взех решение. Те ще получат своето жертвоприношение. Опитай се да ги спреш, ако искаш.

Килгар само се взираше в тях, но не направи опит да се намеси.

Фридрик беше на колене и се взираше в огромните убийци. Цялата му арогантност, цялата самоувереност бяха изчезнали.

— Нобул — изкрещя той, гласът му пресекна от страх. — Промених си решението. Ще говоря. Става ли? Ти победи, мамка му, кажи им да се махнат.

Твърде късно. Твърде, твърде късно.

Регулус вдигна глава и изрева към звездите. Последва го хор от рева на другите затани, които се хвърлиха към жертвата си. Фридрик започна да пищи.

Пищя до края.