Разбитата корона

Осемнадесет

Раг взе решение чак, когато мръкна. Седя на стълбите на Гробницата на Короните, взира се в Булеварда на Кралете с часове, докато не заваля. Тогава тръгна да се прибира, като все още мислеше.

Тази жена, Каира, беше свястна. Изглеждаше достатъчно искрена, не ѝ даде никакъв повод да се съмнява в думите ѝ. Когато каза, че ще я защити, говореше истината.

Само че никой не може да те защити от Гилдията. Дори Стражата не можеше да я защити. Гилдията имаше очи и уши навсякъде. Нямаше къде да се скрие от тях. А ако решат, че ги е предала, това щеше да е краят ѝ — и той нямаше да е бърз.

Когато влезе подгизнала до кости в кръчмата на Фридрик, Раг осъзна, че колкото и да ѝ се искаше, нищо никога няма да се промени. Тя бе желала само нормален живот, но това нямаше да се случи. Най-добре просто да се примири с този, който имаше.

Фридрик я чакаше до огнището. Хората му стояха около него — Харкас, Шърл, Ярик, Есен. Дори Палиен се спотайваше до огъня. Ядеше от метална чиния и ножът му стържеше по нея с гаден звук, от който зъбите на Раг изтръпнаха.

— Е? — попита нетърпеливо Фридрик. — Там ли е? Намери ли го?

Тя кимна и на тлъстото му лице се разля широка усмивка.

— Може ли да се изсуша? — попита Раг и той я погледна почти извинително.

— Разбира се — озърна се към хората си и на лицето му се изписа раздразнение. — Шърл, безполезно копеле такова, донеси ѝ кърпа.

Шърл излезе бързо, а Фридрик извика Раг по-близо до огъня. Част от нея беше благодарна за топлината. Друга част не искаше да е толкова близо до Палиен и ножа му, но тя знаеше, че е в безопасност в присъствието на Фридрик.

— Видя ли го? — попита я той, когато тя седна. — Видя ли го с очите си?

— Да, разбира се — отговори Раг. — Хубавец е и никога не млъква.

Разбира се, това беше описанието, което те ѝ бяха дали; тя не би познала Мерик, дори да се сблъскаше с него на улицата, но Фридрик се усмихна и кимна.

— Той е! Добро момиче. Знаех си, че няма да ме разочароваш.

Раг бе съвсем сигурна какво щеше да ѝ се случи, ако го беше разочаровала.

Шърл донесе кърпа и тя започна да си суши косата. Когато приключи, видя, че Палиен се взира в нея.

— Откъде да знаем, че казваш истината? — попита той.

— Какво говориш? — намеси се Фридрик.

— Откъде да знаем, че не си измисля? Може само да е обикаляла из Квартала на Короната, да е изплюскала всичката храна и сега да ни будалка, за да ѝ се размине?

Фридрик я погледна въпросително, но не каза нищо.

Раг се извърна към огъня.

— Явно ще трябва да го докажа — каза тя и замълча. Видя с крайчеца на окото си, че Палиен е вбесен и я чака да продължи.

— Е? — не издържа той накрая.

Раг бръкна в ризата си и измъкна медальона. Свали го през главата си и го подаде на Фридрик. Той го огледа хубаво, после го подаде ухилен на Палиен и каза:

— Мисля, че ѝ дължиш извинение.

— Тя е шибана джебчийка — отвърна Палиен. — Може да го е взела отвсякъде. Това не е доказателство.

Раг понечи да възрази, но Фридрик взе медальона от юмрука на Палиен и ѝ го подаде.

— А ти какво искаш да направи, да ти донесе главата на Райдър, набучена на кол? Това доказателство е достатъчно, защото аз го казвам.

Палиен не изглеждаше доволен, но знаеше, че не бива да възразява.

— Не го откраднах от него — каза Раг. — Той ми го даде.

И двамата се втренчиха в нея. Тя замълча, за да се наслади на момента.

— Какво е направил? — попита Фридрик.

— Даде ми го — каза тя и внезапно потрепери. — Хубаво си поприказвахме. Мисля, че ме хареса.

Фридрик се обърна и извика през рамо.

— Донесете още дърва, по дяволите! — после се вгледа пак в Раг.

Какво трябваше да му каже сега? Че може да примами Мерик навън? Да го изкара на открито?

А после?

Онази жена Каира щеше да си свърши работата, но дори да успееше да убие Фридрик, Гилдията щеше да разбере, че тя ги е предала. Нямаше да е в безопасност, ако помогнеше на онази жена, каквото и да ѝ обещаваше тя.

— Не беше нищо особено — продължи Раг, не знаеше какво да каже.

В това време Шърл донесе наръч дърва. Беше на няколко крачки от огъня, когато се препъна в чергата, политна напред и дървата се разпиляха в краката на Фридрик.

— Тромав нещастник — изсъска Палиен.

Фридрик не каза нищо, само се наведе и взе една цепеница. Раг си помисли, че ще я хвърли в огъня, но той направи друго. Този дребен човек с къдрава коса и сърдечно изражение се обърна към Шърл, който тъкмо се изправяше, и стовари с тътен цепеницата на гърба му. Шърл изписка и падна, а Фридрих пак вдигна цепеницата. Раг гледаше как го удря силно отново и отново, а Шърл всеки път изквичаваше от болка. Сякаш гледаше как пребиват до смърт малко прасенце.

Започна да ѝ призлява. Колко дълго още щеше да гледа такива гадости? Някой трябваше да сложи край. Някой трябваше да сложи край на този ужас.

— Мога да го примамя навън — каза тя внезапно.

Фридрик застина, вдигнал цепеницата във въздуха, а Шърл се сви скимтящ на земята.

— Какво? — попита Фридрик.

— Мога да го изкарам от двореца. Вероятно мога да го изкарам и от Квартала на Короната.

Дотук с намеренията да не предава Гилдията. Изглежда онази жена все пак можеше да ѝ има доверие.

Фридрик се усмихна и хвърли цепеницата. Погледна към Шърл, сякаш го виждаше за първи път.

— Какво правиш там? Ставай и ми се махай от очите. И спри да скимтиш така.

Шърл се надигна, притискаше ръце към тялото си и кривеше лице от болка, но не смееше да гъкне.

Фридрик се обърна към Раг.

— Защо не го каза още в началото? Как ще го изкараш навън?

Тя поклати глава, мислеше трескаво. Фридрик ѝ беше говорил надълго и нашироко за този Мерик и тя отчаяно се опитваше да си спомни нещо полезно. Беше пияница, развратник… комарджия.

— Казах му, че чичо ми има комарджийско свърталище, но там ходят само смотаняци и всеки по-опитен може да ги оскубе. Той се върза, нямаше търпение да разбере къде е. Аз се престорих, че не искам да му кажа, защото ще ме напердашат. Може пак да ида там и да го накарам да ме последва до Северната порта, където ще го хванете. По дяволите, сигурно мога да го накарам да ме последва чак до Силвъруол, ако си мисли, че там го чакат лесни пари.

Фридрик я гледаше, слушаше я внимателно. Ако беше сгрешила за Мерик или за онова, което си мислеше, че знае за него, положението щеше да загрубее. Щеше да ѝ се случи нещо много по-лошо от бой с цепеница.

— С всеки изминал ден ми харесваш все повече, Раг — усмихна се Фридрик и тя му се усмихна в отговор. — Не мислиш ли, че има невероятен потенциал, Палиен?

Палиен застина с ножа до устата си, на върха му беше забодено парче месо.

— Тя е истински шибан талант — каза той и лапна мръвката.

— Радвам се, че мислиш така. Значи нямаш против да ѝ дадеш малко пари? Не нося в себе си, а тя очевидно заслужава награда. Какво ще кажеш?

Палиен спря да дъвче и погледна с омраза към Раг, но изражението му бързо се промени, когато Фридрик се обърна към него. Палиен залепи усмивка на устните си, бръкна в кесията на колана си и извади две златни монети.

— Не ги харчи наведнъж — каза той, когато ги плесна на масата до Раг. Тя внимателно ги плъзна към шепата си, без да откъсва очи от него, в случай че му хрумне да смени предназначението на ножа.

— Какво правят тия цепеници на пода? — попита Фридрик, сякаш беше забравил за побоя над Шърл.

Раг потрепери. Шърл щеше да отнесе още бой, ако Фридрик пак се разгневеше. За щастие, преди това да се случи, вратата на кръчмата се отвори.

Влязоха двама подгизнали от дъжда мъже, които влачеха голямо и тежко тяло, с вързани на гърба ръце и торба на главата. Харкас затръшна вратата и тръгна да им помогне.

— О! — възкликна Фридрик. — Нашият гост пристигна. Макар и с известно закъснение.

Двамата мъже, които носеха тялото, вдигнаха извинително поглед. Раг напълно ги разбираше; и тя не би искала да кара Фридрик да я чака.

— Трябваше да го доведем снощи — каза единият от мъжете, нямаше предни зъби. — Но той още беше в безсъзнание и адски тежеше. Двамата нямаше да можем да го пренесем през целия път, без да ни видят.

— Няма значение — каза Фридрик. — Вече сте тук. Ярик, отвори избата за нашия гост.

Ярик се разбърза натам, а Раг пак се изуми от внезапните промени в настроението на Фридрик. Винаги беше такъв — в един миг си мислиш, че ще те прободе в окото, а в следващия те целува по бузата.

Мъжете повлякоха тялото след Ярик и Раг видя, че то мърда леко. Фридрик тръгна след тях, но се обърна към нея през рамо.

— Ела де. Не би искала да пропуснеш това.

Раг беше съвсем сигурна, че би искала да го пропусне. Вече го беше виждала десетки пъти. Фридрик сякаш държеше да се перчи пред нея, като че ли искаше да я впечатли с жестокостта си. Тя знаеше, че не бива да отказва, затова го последва, когато отнесоха тялото в задната част на кръчмата.

Капакът на пода се отваряше към скрибуцащи стълби в мрака и Раг тръгна след Фридрик надолу. Някой беше запалил фенер в избата. Тя беше огромна, дълга поне стотина крачки. В средата ѝ имаше дълбока шест и широка двайсет крачки яма — мръсна дупка за мръсни дела. Раг още не беше виждала онова, което се случваше в нея, но знаеше, че е отвратително. В тази яма се провеждаха боеве; това беше повече от очевидно и Раг не се съмняваше, че не всички излизат живи оттам.

Завлякоха тялото до една от дървените подпори и развързаха въжето от китките му. След това мъжът с липсващите зъби окова ръцете на пленника за подпората и всички се отдръпнаха назад.

За един ужасен миг Раг се запита дали това не е Мерик Райдър — когото са успели да заловят — и сега Фридрик и Палиен щяха да разберат, че ги е излъгала.

Когато обаче Фридрик свали торбата от главата на мъжа, Раг нямаше време да изпита облекчение, защото разпозна човека, който се втренчи яростно в тях.

Той огледа всички поред. Лицето му беше смазано от бой, едното око бе подуто и полузатворено, а устните и носът бяха обрамчени от съсирена кръв. Въпреки всичко Раг го позна. Линкон, така се беше представил. Тя си спомни колко добър беше с нея, след като Крупс едва не я уби. Той я пазеше и ѝ даваше вода, за да си накваси устата. Внезапно изпита вина, че беше отрязала главата на онова копеле и бе избягала от Зелените куртки, преди да успее да му благодари.

Е, сега нямаше как да го стори.

— Нобул Джакс — каза Фридрик, сякаш поздравяваше стар приятел. — Колко се радвам да те видя. Мисля, че вече знаеш защо си тук.

Нобул? Нали се казваше Линкон? Е, няма значение — определено беше той. Бащата на Маркъс.

Палиен се наведе напред, но не твърде близо, сякаш се страхуваше, че Нобул ще го захапе.

— Вече не си такъв умник, а? — рече той и се ухили подигравателно.

Нобул се втренчи с омраза в него.

— Да не си мислеше, че можеш да претрепеш двама от най-добрите ни събирачи на дългове и да ти се размине? — попита Фридрик. — Да не си помисли, че няма да те намерим? Ние сме Гилдията, Нобул. Имаме очи навсякъде. Младият Антон работи за нас още от дете. От седмици чака възможност да те подмами навън.

Раг видя как Нобул сбърчи чело при споменаването на Антон. Който и да беше той, явно щеше много да загази, ако Нобул се измъкнеше оттук, но това не изглеждаше особено вероятно в момента.

— Е, знам какво си мислиш — продължи Фридрик. — Ще те измъчваме до смърт и ще хвърлим трупа ти в Сторуей, нали? Нали? — сви ръка до ухото си, сякаш чакаше да дочуе някакъв отговор. — Сбърка. Наумил съм нещо много по-забавно. Ти си здравеняк, с такива огромни плещи, а и много те бива в битка, ако се вярва на слуховете. Защо да прахосваме подобна възможност?

Нобул пак не отговори и Палиен го изрита в краката.

— Бъди благодарен, копеле — каза Палиен. — Аз щях да те изкормя и да те хвърля на рибите.

— Внимателно — обади се Фридрик. — Господин Джакс го чакат тежки дни. Поне колкото са му останали. Не искаме да се нарани, преди да е имал възможност да покаже уменията си.

Фридрик се ухили на Нобул, после даде знак на останалите да го последват по стълбите.

Раг тъкмо щеше да тръгне след тях, когато Нобул срещна погледа ѝ. Той я гледаше изпод тъмните си вежди и тя не разбра дали я разпозна. Не знаеше какво да му каже.

Здрасти, помниш ли ме? Ти ми спаси живота. Искаш да ти върна услугата ли?

Нобул съвсем леко поклати глава. Раг отстъпи назад. Може би все пак не я позна.

— Идвай, Раг — извика Фридрик от върха на стълбището. — Да не искаш да останеш долу с това опасно животно?

Тя забърза към него. Ярик затръшна капака, а Палиен и Фридрик отидоха да седнат пак до огъня, за да обсъдят плановете си. Раг не искаше да слуша, не искаше да става част от това. Вече ѝ беше дошло до гуша. Нобул или Линкон, или както и да му беше името, ѝ беше помогнал, но какво можеше да стори за него сега? Той беше окован, беше в ръцете им. Ако се промъкне по-късно при него и го освободи, никакви лъжи нямаше да я спасят. Дължеше му го, но не можеше да направи нищо.

Последва Ярик към кухнята и там чу, че някой диша тежко и накъсано в ъгъла. Есен и Харкас стояха над дебелия Шърл. Ризата му беше свалена и тлъстините му се нагъваха над косматия кръст. Момчетата се взираха в гърба му и от изражението на Есен Раг разбра, че положението там не е никак добро. Приближи се.

— Направо го е смазал — каза Есен. — Какво да го правим сега?

Ярик поклати глава.

— Трябва му лекар или аптекар.

— Кой има пари за това?

Шърл вдигна глава, лицето му беше зачервено и плувнало в пот.

— Фридрик има пари.

— Все едно ще плати за теб — отвърна Ярик. — Защо не идеш да му поискаш, може да те довърши с някоя цепеница.

— Много… боли — изпъшка Шърл. Изглеждаше доста зле и очевидно щеше да се влоши, ако не получеше помощ.

Раг бръкна в джоба си и напипа двете монети, които Фридрик беше принудил Палиен да ѝ даде.

— Ето — каза тя и извади едната. — Това ще стигне, нали?

Ярик, Шърл и Есен я погледнаха, сякаш държеше в ръката си някакво невероятно съкровище. Дори Харкас я изгледа странно, като че ли се съмняваше, че им погажда някакъв номер.

— Какво правиш? — попита Есен.

— А ти какво си мислиш, че правя? Вземете проклетите пари и се погрижете за него.

Ярик и Есен се спогледаха, после се обърнаха към нея.

— Защо? — попита Шърл, пъшкайки.

Раг ги гледаше с недоумение.

— Нали сме заедно? Нали трябва да се грижим един за друг?

Ярик поклати глава.

— Да, но ти си…

— Какво? — сопна се тя, вече започваше да се ядосва, че не вярват на щедростта ѝ. — Любимото животинче на Фридрик? Майната ти, Ярик, взимай парите.

Той не изчака нова покана, посегна и грабна монетата от дланта ѝ.

С известни усилия Есен и Ярик вдигнаха Шърл и го понесоха към вратата. Когато излязоха, на Раг ѝ се стори, че един от тях каза нещо в благодарност. Тя се почувства по-добре за около част от секундата, преди да осъзнае, че Харкас се взира в нея. Беше скръстил ръце на гърдите си. Срещна погледа му, като се питаше какво ли става в главата му — ако изобщо там ставаше нещо. После му кимна, нали вече бяха другарчета, нали бяха една банда.

Е, и това беше нещо.

Харкас ѝ кимна в отговор.

Раг излезе от кухнята. Трябваше да е доволна от себе си, че поне веднъж стори нещо добро, но мислеше само за окования в избата човек, на когото не можеше да помогне, и знаеше, че никакви златни монети няма да го измъкнат оттам.