Разбитата корона

Петдесет

Уейлиън се изкачваше по тясното вито стълбище към стаята на Гелредида. Още го болеше от експлозията в амфитеатъра и усещаше дращене в очите от прахта. Вратата на магистрата беше леко открехната и когато посегна да я отвори, той спря. Вътре се чуваше някакъв шум, някой стенеше от болка.

В ума му просветна спомена за залата дълбоко под Кулата на Магистрите, за Ниро Лаиус, който крещи от болка, плаче и се моли, и се запита дали Гелредида не е докопала още някоя жертва в ноктите си. Когато надникна през пролуката, видя, че е сама. Беше навила ръкави и ръцете ѝ бяха потопени в купа.

Макар да знаеше, че не бива, Уейлиън остана там да я наблюдава. Поемаше риск — вероятно тя вече беше усетила присъствието му, — но трябваше да разбере. Искаше да види.

В амфитеатъра я беше видял да сваля ръкавиците си и да полага ръце върху гърдите на рицаря от Стражата, за да го върне от границата на смъртта. Този магически подвиг го изпълни със страхопочитание, но почернелите и разядени ръце на господарката му го ужасиха.

Сега тя внимателно ги миеше, обливаше ги с вода, за да успокои почернялата плът. При всяко движение стенеше от болка, докато най-сетне приключи.

— Вече може да влезеш — каза, без да се обръща.

Знаех си! Що за идиот ще опитва да се скрие от Червената вещица.

Уейлиън бавно бутна вратата и пристъпи в стаята. Искаше да каже нещо, да се извини, да обясни, че не е видял нищо, но защо? Най-добре бе просто да поеме мълчаливо упреците ѝ. Но такива нямаше.

Гелредида подсуши нежно ръцете си и внимателно нахлузи червените ръкавици, като се мръщеше от болка.

— Какво има, Магистра? — попита Уейлиън.

Тя се озърна към него, с мълчалив укор заради въпроса му. После въздъхна и отговори:

— Онази нощ в Параклиса на Таласъмите извлякох тъмна сила от мъртвото момиче. Ако не го бях направила, ритуалът, който Рембрам Туле провеждаше, щеше да бъде завършен. За съжаление тази сила е още в мен, удържам я, макар че накрая ще ме унищожи.

— Тя ви убива? — попита Уейлиън, стомахът му се сви на възел. Мисълта да изгуби Гелредида го изпълни с ужас. Не беше осъзнавал какво означава тя за него. — Сигурно има някакъв начин да я спрем?

Гелредида поклати глава.

— За жалост няма. Но всички все някога ще умрем, Уейлиън. Аз живях повече, отколкото ми се полага. С малко късмет ще успея да видя как прогонваме хуртите.

Той се взираше в нея, докато тя разчистваше пергаментите от писалището си. Магистрата говореше за неминуемата си смърт, сякаш беше планирана лятна разходка и нямаше търпение за това пътуване. Уейлиън не би бил толкова делови по отношение на собствената си смърт. Нищо чудно, че тя така небрежно го излагаше на опасност, след като не държеше особено и на собствения си живот.

— Е, ако няма друго — рече тя, докато тъпчеше свитъци на един рафт, — трябва да идем на една среща.

— Има още нещо, магистра.

Тя го погледна с очакване.

— Казвай бързо.

— В амфитеатъра? На покрива, раненият рицар? Защо променихте решението си и му помогнахте?

Гелредида се усмихна.

— Много неща съдържат сила в тази страна, Уейлиън. Мечове, корони, знамена. Дори камъни, заровени дълбоко в земята. Такива предмети могат да решат бъдещето и да променят съдби. По-могъща от всички тях обаче е кръвта. Мъжът, когото спасих, е наследник на древна кръвна линия — в него тече кръвта на крал. Не можем да позволим тази линия да изчезне, нали?

— Предполагам, магистра. Макар че не ми се струва честно някой да се жертва, за да бъдат спасени останалите. — Заби поглед в краката си, като се питаше дали не беше сбъркал. Това обаче го притесняваше: защо един да оцелява по някакво рождено право, а други да умрат. Не се съмняваше, че той ще е от онези, които ще бъдат оставени да умрат, ако се стигне дотам.

— Скоро ще научиш доста за саможертвите, Уейлиън, и защо трябва да бъдат правени — каза Гелредида. — Един човек не може да бъде поставян над общото благо. Над народ или религия. Ние всички сме част от земята, на някои от нас е съдено да бъдат големи притоци, да водят водите през земята, да я хранят, да я карат да дава плод. Някои от нас са планини, пазят границите на народите, защитават невинните от кроежите на нашественици. А други са просто цветя, дадено им е кратко време, колкото да разцъфнат под слънчевата светлина, преди да умрат. — Тя го погледна почти съчувствено. — Разбираш ли ме?

— Да, магистра — отвърна той.

— Не, вероятно не ме разбираш. Но един ден ще ме разбереш, Уейлиън. Ще тръгваме ли?

Той кимна. Нямаше представа къде отиват или защо, но отдавна се беше научил да не спори за подобни неща. Спуснаха се през кулата до Голямата библиотека, където двама Рицари на Гарвана им отвориха вратата. Уейлиън дори не знаеше, че тези врати някога се затварят, но когато влезе вътре, разбра защо. Останалите архигосподари ги чакаха сами в библиотеката. Така празна, тя изглеждаше още по-голяма и внушителна.

Дренан Фолдс и старият Кранок Маргил седяха на отделни, но съседни писалища. Дренан явно не беше много доволен, че го бяха накарали да чака. Лусен Калвор се облягаше на лавица с книги, лицето му беше безизразно, но не откъсваше очи от Гелредида и Уейлиън. Уейлиън внезапно си спомни за скорошното изнудване на Лусен и се запита дали младият архигосподар не иска да си отмъсти. Само времето щеше да покаже, но за всеки случай не мислеше да приема от него храна или питие.

Магистра Гелредида спря пред писалищата и ги огледа, сякаш се готвеше да преподава урок. Уейлиън изостана назад.

— Е? — попита Дренан, различните му очи светеха от раздразнение. — Защо ни извика? И то точно тук?

— Тук ми харесва — отговори Гелредида и огледа огромната библиотека, сякаш я беше построила собственоръчно. — Залата на Огнището е малко… натруфена, не мислите ли? Освен това реших, че мястото е подходящо, тъй като архигосподар Краби беше Пазител на Книгите, но заради трагичната си смърт не може да е сред нас.

Уейлиън много се съмняваше в това. Гелредида вероятно беше пожелала срещата да е тук, за да разполага с магичните си сили. Срещата в Залата на Огнището, където силите ѝ бяха елиминирани, едва не им струва живота.

— Това е приятно разнообразие — каза Кранок, слабият му глас пресекна. — Но защо настоя да се видим?

— Защо ли? — сопна се Гелредида. — Хуртите са почти пред портите ни. Няма време за губене, имаме много работа за вършене.

— Така е. Най-добре да потърсим нови кандидати за архигосподари — каза Дренан. — Трябва да попълним две места.

— Няма време за това — отвърна тя. — Подготовката за обсадата трябва да започне веднага. Не можем да се занимаваме с ненужна бюрокрация. — Дренан понечи да спори, но тя вдигна пръст. Това бе достатъчно да го накара да замълчи и Уейлиън се зачуди дали незаконният му син е още в онази изба, заплашен от убийство.

— Какво, ако мога да попитам, трябва да се свърши? — рече Кранок и челюстта му потрепери от раздразнение.

Гелредида погледна към Лусен, който стоеше тихо в сянката на лавицата.

— Архигосподарю Калвор, вие ще сте новият Пазител на Гарваните. Когато войната започне, магистрите от кулата ще са ключът към победата ни. В замяна те трябва да бъдат защитавани от нашите Рицари на Гарвана. Ти ще поемеш командването им и ще се погрижиш да разберат колко важно е да осигурят оцеляването на магистрите. Сред тях може би още има врагове; предателството на Ференц и Ниро може да стига дълбоко. Да разчитам ли, че ще го изкорениш?

Лусен Калвор вдигна вежда.

— Сигурен съм, че мога да го уредя.

— Отлично — усмихна се Гелредида. — Тогава трябва да започнем да събираме Кастата. Кранок, ти ще ръководиш всички настоящи магистри — преподаватели, учени, оттеглили се ветерани. Те те уважават. Ще те последват.

— Ами… аз… — каза Кранок, но преди да възрази, тя продължи:

— Дренан, ти ще се заемеш с чираците и новопостъпилите. Сега те ще получат всички привилегии на Кастата и ще им се позволи да практикуват магия зад стените на кулата.

Изненадващо, Дренан кимна в съгласие.

— Добре. Макар че много от тях вече напуснаха града. Повечето новопостъпили са от богати семейства; когато разбраха, че градът е в опасност, близките им направиха всичко възможно да приберат децата си у дома.

— Тогава направи каквото трябва, Дренан — скастри го Червената вещица. — Ти си способен човек, сигурна съм, че ще се справиш.

— Да, ще се справя, стига да разполагам с всички налични чираци. — Озърна се към Уейлиън, който не можеше да откъсне поглед от побелялото му око. — Да се заема ли и с твоя?

Гелредида се усмихна леко, сякаш Дренан беше казал несполучлива шега.

— Опасявам се, че ще имам постоянна нужда от услугите на мастър Грим. Той не е от най-надарените ученици, така че едва ли ще ти липсва.

— Не бил от най-надарените, значи? — попита Дренан и пак погледна към Уейлиън. — Всички видяхме какво стори с маршал Ференц. Още чистят пода на Залата на Огнището.

— Случайност — каза Гелредида, сякаш говореха за дребна злополука. — Грим проникна случайно през Воала. Случва се. — Дренан отвори уста да заговори, но тя пак вдигна пръст. Архигосподарят се сви като тероризиран съпруг. — Ако това е всичко, сигурна съм, че си имате много работа.

Архигосподарите мълчаха и Уейлиън започна да се чуди колко голяма всъщност е властта на господарката му върху тях. Едва потисна усмивката си, когато тримата мъже се изнизаха от библиотеката, сякаш освободени след края на урока.

— Какво искате да правя аз, магистра? — попита той, когато най-сетне останаха сами.

Тя го погледна и се усмихна. Имаше почти майчинско изражение. Уейлиън не знаеше дали да се успокои, или да се плаши.

— Почини си. През идните дни ще има много работа и може да не ти остава време за сън. — После излезе.

Уейлиън огледа огромната библиотека. Чудеше се дали някъде няма скрита книга, която би могъл да използва; книга, в която да открие тайната, с която ще победят Амон Туга. За миг се запита дали да не потърси, за да се превърне в герой, за да обърне сам-самичък прилива.

Какво си въобразяваш, Грим? Не помниш ли какво ти каза тя за планините и реките? И за цветята? Ти определено си от цветята. Може би си дори проклет бурен. Най-добре я послушай — и си почини.

Обърна се да излезе през големите врати, но спря. Нещо в периферното му зрение привлече вниманието му. Тръгна към огромния прозорец с витраж. През едно неоцветено стъкло се виждаше далеч на север.

По целия хоризонт се стелеше черна плащеница от дим.

Сякаш целият свят гореше.