Разбитата корона

Двадесет и четири

Стенописът не беше много стар, но боята вече се лющеше и на места образът бе избледнял. Той бе измайсторен набързо преди около десетилетие и не от най-умелите художници, но Джанеса все пак намираше утеха в него.

Изображението на Портата на Бакхаус заемаше цяла стена в една от многото зали за пиршества в Скайхелм. В лявата му част аеслантите бяха нарисувани в целия си свиреп блясък, оголили зъби и нокти срещу врага. Джанеса се доверяваше на впечатлението на художника относно тяхната страховитост. Тя не беше виждала нито един свиреп човек-звяр от Екуун и ако се съдеше по стенописа — не искаше и да вижда.

В дясната му част бе изобразен баща ѝ, който предвождаше армията на Свободните държави. Девет знамена се развяваха високо и гордо, носени от героични на вид знаменосци. До коня на краля се издигаше благородната осанка на Черния шлем, размахал огромния си чук — славният герой от Портата на Бакхаус, несравнимият воин, прероденият Арлор.

Де да беше тук сега, за да ѝ помогне.

Времето щеше да покаже дали Стийлхейвън ще има нови герои. Доблестни мъже и жени, на които тя може да разчита, че ще спасят града от унищожение. Ако победеше, Джанеса със сигурност щеше да се погрижи да направят по-хубав стенопис в чест на триумфа ѝ.

— В нашата крепост в Туран има същият стенопис като този.

Джанеса се обърна към гласа и различи фигура в сенките на залата.

Когато мъжът излезе на светло, тя въздъхна с облекчение.

Леон Магрида се усмихна и се поклони дълбоко.

Джанеса беше искала да остане за малко сама, да намери утеха в славните победи на баща си и затова бе казала на охраната да я чака отвън. Нямаше представа как Леон се е промъкнал покрай тях.

Въпреки че присъствието му беше огромно нарушение на сигурността ѝ, тя отвърна на поклона.

— Милорд, стреснахте ме.

— Моите извинения, Ваше Величество. Вече бях в залата, когато пристигнахте. Аз също обичам да се взирам в историята на нашия народ. Вълнуващо е, нали?

— Да — каза тя. — Определено е вълнуващо.

— Баща ви беше истинско вдъхновение. Сигурен съм, че и вие ще бъдете такова в предстоящите дни на сражения.

— Много мило от ваша страна, лорд Магрида. Надявам се да разпаля поне частица от силата и предаността, които баща ми успяваше да вдъхнови.

Леон пристъпи напред и се вгледа по-отблизо в стенописа, сякаш търсеше недостатъци, а те очевидно бяха много.

— Той имаше прозорливостта да събере около себе си могъщи и мъдри хора. Предполагам, че вие ще сторите същото. — Обърна се към нея и се усмихна.

Тя отвърна на усмивката. Той нали не предлагаше…

— Не се безпокойте, лорд Магрида. Вече имам мъдри съветници на разположение. Предани хора, които милеят за благото на този град.

— В това съм сигурен. Но преданите помощници никога не са в повече.

По-скоро натруфените контета.

— Така е — каза тя и отстъпи от него, преди да осъзнае какво прави.

— Аз ще съм много щастлив да предложа опита си на ваше разположение — каза той, пак направи крачка към нея и скъси разстоянието.

— Вашият опит?

— Да, Ваше Величество. Аз съм възпитан като господар и съм изучил изкуството на войната из основи.

Не и ако се вярва на майка ти. Тя те смята за тъпак.

— Сигурна съм, лорд Магрида. И ако ми потрябва вашият… съвет, със сигурност ще го поискам. — Тя отстъпи отново.

— Моля ви, направете го. — Той се усмихна и пак се приближи.

Тя го огледа, докато стоеше пред нея и ѝ се предлагаше така изискано. Изглеждаше почти представителен, черният жакет беше закопчан догоре, бричовете му бяха втъкнати в лъснати до блясък ботуши.

Дали пък не го беше подценила? Дали не се беше подвела от лошата му репутация, без да му даде шанс да покаже истинската си същност?

Трябваше ли да вярва на майка му, че Леон Магрида е само едно все още недобре обучено кутре?

„Не е идеалният избор“ — рече си тя. Но се бе оказало, че никой не е. Нито Рейлан. Дори Река.

Един ден Леон щеше да е могъщ човек, барон на цял Дрелдун и управител на Високата гора. Тя нямаше да може да продължи да го пренебрегва. Един ден, когато всичко това свършеше, тя щеше да управлява Свободните държави и щеше да поправя щетите, нанесени от хуртите, а тогава щяха да ѝ трябват съюзници. Може би не беше готова да се омъжи за него, но нямаше смисъл да го отблъсква най-безцеремонно.

— Лорд Магрида — поклони се Джанеса. — Благодаря ви за тези думи. Със сигурност ще разчитам на вас в бъдеще. Вероятно дори по-скоро, отколкото си мислите.

Леон Магрида се усмихна и тя очакваше да ѝ се поклони отново, но той пак пристъпи напред.

Нима възнамеряваше да я целуне? Да не би да го бе оставила с погрешно впечатление?

Вратата на залата се отвори и на прага, на фона на светлината отвън, застана един от Стражата.

— Ваше Величество, имат нужда от присъствието ви — обяви Уалдин.

Джанеса се обърна към Леон, който, както тя с облекчение забеляза, се беше отказал от намеренията си.

— Моля да ме извините, лорд Магрида.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна той с поклон.

Докато излизаше от залата, на Джанеса ѝ се стори, че зърна нещо в очите му — дали беше разочарование? Съжаление за пропуснатата възможност? Дали наистина искаше да ѝ помогне? Или просто се опитваше да ѝ се натрапи за съпруг?

Джанеса отхвърли тази мисъл и последва стражите. Вече си имаше достатъчно проблеми, за да добавя и Леон Магрида към тях.

Докато вървяха през двореца, бяха последвани от канцлера Дуркет, който се спотайваше в коридора като някакъв угрижен трол.

— Той казва, че няма да чака повече — рече Дуркет, ококорен от страх.

Състоянието му изобщо не успокояваше Джанеса, но тя скри притеснението си.

— Предполагам, че говорите за представителя на Лигата на Банкерите?

— Ъ… да, Ваше Величество. Моите извинения, но той е много настоятелен. Азаи Дравос казва, че иска отговорът ви днес или ще напусне града. Дори не знам какво е предложението му, но той явно няма търпение да чуе отговора.

— Разбирам. Тогава ще му дадем отговор.

Но какво ще му каже? Че е съгласна да се омъжи за някакъв принц търговец? Или че никога не би дала ръката си на такъв човек? Имаше нужда от Одака повече от когато и да било. Макар че той нали вече ѝ каза, че трябва да вземе решението сама?

Заради притеснението на Дуркет тя очакваше да види Азаи Дравос разпенен от ярост, но той стоеше в залата и кротко чакаше появата ѝ. Дори ѝ се усмихна.

Тя си спомни последната им среща и колко се смути под погледа му. Този път щеше да накара стражите да останат наблизо. Азаи Дравос, от своя страна, пазеше почтително разстояние, макар че охранителите му с червените туники не бяха далеч от него.

— Азаи Дравос — каза тя. — Разбрах, че нямате търпение да чуете отговора ми?

Мъжът се поклони.

— Моите извинения, Ваше Величество, но господарят ми, Калим, е нетърпелив човек. А и може би не сте в положение да се бавите повече?

— Прав сте, разбира се. Изглежда времето е оскъдна стока и за двама ни.

Тя усети как Дуркет се гърчи до нея, кърши потните си ръце и пристъпва от крак на крак. Прииска ѝ се да го зашлеви.

— Да приема ли, че отговорът ви е „да“?

Джанеса се вгледа в зелените очи и бялата усмивка. Какъв беше отговорът ѝ? Кажеше ли „да“, щеше да има наемници за защитата на града, но накрая този град щеше да бъде под чуждо влияние. Ако откаже, може би нямаше да има град, който да управлява.

— Съжалявам, Азаи Дравос, но отговорът е „не“.

Така трябваше да стане. Баща ѝ се беше сражавал, за да обедини Свободните държави, и тя беше единствената му наследница. Не можеше да предаде наследството му, като дари кралството, което бе извоювал с толкова усилия, на някакъв търговец от Източните земи. Ако се беше съгласила, щеше да получи десет хиляди меча, но вярата и обичта на народа ѝ щяха да бъдат загубени завинаги. Нямаше да има значение дали Стийлхейвън е изличен — тя щеше да е предала кралство, за да спаси град.

Азаи Дравос пристъпи напред. Усмивката вече я нямаше. Дуркет се сви изплашено от него, но Джанеса не помръдна, черпеше сила от воините зад нея.

— Господарят ми ще бъде много разочарован. А той не е свикнал да бъде отхвърлян.

— Сигурна съм, че ще приеме решението ми — каза Джанеса. — Сега бихте ли ме извинили…

Преди да се оттегли, Дравос се озова точно пред нея. Тя нямаше представа как успя да го стори толкова бързо, сякаш по магия. Дуркет и останалите направиха сепнати крачка назад, но Джанеса издържа на зеления поглед.

— Не! — извика Дравос. — Ще ме изслушаш, момиченце. Моят господар ти направи предложение, което не можеш да откажеш. Без неговата помощ си обречена. Този град е обречен. Нероденото дете, което расте в теб, е обречено.

Как е разбрал? Що за вещерство е това?

Джанеса се опита да отстъпи, но беше прикована на мястото си от пронизващите очи на Дравос.

— Аз… не мога…

Но той е богат и могъщ човек. Човек, който е свикнал да управлява кралство, ако се вярва на слуховете за търговска компания „Бяла луна“. Може би ще е подходящ?

— Ще кажеш „да“ — настоя Дравос, втренчен в очите ѝ.

Нещо в нея помръдна и тя отново сложи ръка на корема си, сякаш да го защити.

Джанеса знаеше, че я манипулират. Беше очевидно, че чарът на Дравос не се дължи изцяло на усмивката му. Дали не беше някакъв магьосник? Може би в момента я омагьосваше?

— Не — извика Джанеса, откъсна поглед от него и отстъпи назад.

Магията бе разрушена, стражите се втурнаха напред и извадиха мечове. Дуркет отчаяно се отдръпна от пътя им.

Азаи Дравос не помръдна, когато стражите се спуснаха към него. Не помръдна и когато единият от тях вдигна меча си.

Нямаше нужда да помръдва.

Нещо червено проблесна и един от охранителите му се хвърли към покрития с броня рицар — беше невъоръжен и облечен единствено с туника, но на лицето му нямаше и следа от страх. Когато мечът полетя надолу, охранителят хвана ръката на рицаря, изви тялото си и запрати стража на пода. После започна да налага с юмрук забралото на шлема му и то се изкривяваше все повече с всеки бърз удар. Спря, чак когато рицарят вече не помръдваше.

Вторият страж също се беше хвърлил напред, но още двама от хората на Дравос се намесиха. Единият извъртя крак, изрита рицаря в коляното и го повали на пода. Вторият заби с тътен петата си в шлема му и стражът се просна по гръб.

Джанеса отстъпваше назад, втренчена в повалените рицари. Чуваше как Дуркет скимти някъде в сенките и мърмори от страх. След миг Дравос отново беше пред нея. Хвана я за ръцете и я разтърси силно.

— Вече няма кой да те защити, момиченце. Нямаш избор.

В отчаян опит да избегне очите му, Джанеса се извърна от него, но Дравос я зашлеви през лицето толкова силно, че тя падна на пода.

Усети вкус на кръв по устните си. Залата се завъртя около нея и след миг я обзе страх, не за нея самата, а за живота, който растеше в тялото ѝ.

Какво да прави сега? Кой щеше да ѝ помогне?

Никой. Никой няма да дойде. Трябва да се оправиш сама с това, глупаво момиче. Да не мислиш, че винаги ще те защитават? Да не мислиш, че всеки легендарен рицар ще се притича на помощ, щом го призовеш?

Джанеса вдигна очи, видя вратата пред себе си и осъзна къде се намира. Това беше реликварият, където се пазеше Хелсбайн. Ако успееше да се добере до меча, щеше да може да се защити сама.

Опита се да стане и се препъна към вратата, зад която се криеше мечът ѝ. С крайчеца на окото си видя, че Азаи Дравос я следва.

— Къде отиваш? — попита той, развеселен от упорството ѝ. — Няма къде да избягаш. Не можеш да избягаш от мен, дете.

Джанеса стигна до вратата, отвори я и влезе в малката стая. Хелсбайн лежеше на пиедестала си, легендарен меч, с който предците ѝ бяха извоювали толкова много победи. Тя протегна ръка, но преди да достигне меча, Дравос я стисна за китката и я принуди да го погледне.

Допирът му я изгаряше. Тя не извика от болка, но отново беше прикована от пълния с омраза поглед на Дравос и не можеше да се извърне.

— Упорството ти е достойно за възхищение, но е безполезно. Ще обещаеш и себе си, и своя трон на моя господар, без значение дали го искаш. Не можеш да устоиш. Трябва да отстъпиш пред волята ми.

Ръката му сякаш изгаряше плътта ѝ. Очите му се взираха чак в душата ѝ. Тя искаше да извика, но не излязоха никакви думи. Поривът да се моли за пощада беше почти непреодолим, но дори докато силите на магьосника я разкъсваха, тя някак намери воля да издържи.

Няма да се моля. Няма да се поддам. По-скоро ще умра.

Непокорството ѝ като че ли вбеси Дравос и той се смръщи в концентрация.

— Не можеш да ми се противиш. Аз съм последовател на Шакади. Жрец на Черната светлина на Хорас. Ще се подчиниш на волята ми.

— Никога! — изпищя Джанеса и го заплю в лицето.

Слюнката се стече по бузата му, а той само я изгледа и се усмихна. Тя усети как ѝ прималява, пред очите ѝ притъмня и чернотата се изпълни със странни ужасии. Не можеше да устои и го знаеше. Накрая Дравос щеше да победи.

Вече беше твърде късно. Твърде късно за нея, за града… за детето. Нямаше да дойдат герои. Никой нямаше да я спаси.

Светът започна да потъва в мрак и тя се зачуди дали ще има отново някога светлина.

Докато съзнанието ѝ помръкваше, като че ли видя мъжко лице… красиво лице, едната му страна беше покрита с кръстосващи се белези.

Познаваше го отдавна. Сега то ѝ се струваше някак важно… но не знаеше защо.

Когато мракът започна да я поглъща, тя осъзна, че вече не я е грижа…