Разбитата корона

Петдесет и четири

Песента на стоманата не беше благозвучна. Но Нобул Джакс въпреки това я свиреше, свиреше я както никога досега.

Бързо стана очевидно, че няма да постигне желаното сам, затова още двама ковачи и ковачниците им бяха реквизирани от Зелените куртки, за да му помогнат да изкове брони за затани. Беше му странно да е пак в Търговския квартал, да се върне към стария си занаят, но беше и някак освобождаващо. Вече не се чувстваше притиснат от бедността и от Гилдията. Защото за първи път сякаш от цяла вечност изпитваше удоволствие от работата си, наслаждаваше се на звъна на чука по стоманата, на миризмата на нажежения до бяло метал, на ярките искри, които летяха от наковалнята.

За това беше роден: да създава здрави брони със силата на ръката си и с точното си око. Да създава, да извайва, да заточва, а не да разрушава.

Но Нобул знаеше, че предстои разрушение, касапница и по волята на боговете той щеше да е в самото ѝ сърце. Не че волята на боговете имаше някакво значение. Те нямаше да помогнат нито на него, нито на този град. Единствено страховита битка до смърт щеше да спаси Стийлхейвън. А Нобул Джакс го биваше в това.

Пот се стичаше от него, докато работеше в малката ковачница. Огънят пламтеше в бяло, той беше гол до кръста и с наслада усещаше как силата се завръща в мускулите му. Когато спря и посегна към каната с хладка вода, за да утоли жаждата си, чу някаква суматоха отвън.

Остави чука до наковалнята, отвори вратата и студът охлади влажното му тяло. В глъчката имаше някаква трескава нотка и той се вгледа в множеството, което бързаше на север по улицата.

Излезе навън, без да облече ризата си, усещаше приятно зимния студ по кожата си. Един старец с потропваща по паветата тояжка мина забързан покрай него.

— Какво става, старче? — попита Нобул, като го хвана за ръкава. Това беше глупав въпрос. Вече знаеше какво става. Можеше да става само едно.

— Хуртите — каза старецът. — Вече са тук!

Издърпа с изненадваща сила ръкава си от хватката на Нобул и закуцука нагоре по улицата.

Нобул Джакс се усмихна широко. Бяха дошли, най-после.

Грабна ризата си, навлече я и усети как влажният памук полепва по тялото му. Затвори вратата на ковачницата и тръгна на север заедно с множеството.

Беше странно да върви с тази тълпа и да вижда страха и тревогата по лицата, когато той беше нетърпелив… дори развълнуван. Това беше чакал. Това беше неговият миг.

Стигна до къщата на Фернела и спря отпред. Усещаше пърхане в корема си, сякаш беше дете, което очаква подаръците си за празника на слънцето. Когато почука на вратата, едва се сдържаше.

Фернела отвори. Вече беше приготвила до прага онова, за което беше дошъл.

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя. — Знаех и за какво ще дойдеш. — Нобул не отговори, само погледна към сандъка. — Взимай я, момче. Няма да стоя тук цял ден.

Той вдигна сандъка и го претегли в ръце.

— Благодарен съм ти.

— Няма за какво. Само се пази — отвърна тя.

Вероятно я виждаше за последно и вероятно трябваше да ѝ каже нещо мило. Но не се сети какво.

Когато се обърна, чу как тя затваря вратата зад него.

Стигна бързо до ковачницата, но щеше да е по-бързо, ако не се налагаше да върви срещу множеството. Хората се блъскаха около него нетърпеливи и уплашени, но Нобул едва ги забелязваше. Щом влезе в ковачницата, остави дървения сандък на масата до стената и отстъпи крачка назад.

Това беше. Отвореше ли го, нямаше да има връщане назад. Знаеше, че докосне ли съдържанието му, старите дни щяха да се завърнат — заедно със стария Нобул Джакс.

Това ли искаше? Онези дни на кръв и убийства, които толкова години се опитваше да остави зад гърба си?

Но не можа да ги оставиш, нали, Нобул Джакс? Те никога не те напуснаха. Старият Нобул Джакс винаги е бил тук, може би дремещ, но се събуди няколко пъти през последните седмици и доста хора умряха заради това.

Когато посегна да отвори ключалката, забеляза, че ръката му трепери. Стисна зъби и вдигна капака. Той се раздвижи сковано на пантите си, но бяха минали много години. Съдържанието на сандъка лежеше вътре, увито с черно платно.

Нобул хвана дръжката и го извади, после разви платното и го хвърли на земята.

Вгледа се в чука. Изпробва тежестта му. Усети увереност, щом покритата с кожа дръжка легна в дланта му. Възхити се на резбата по главата му, която напомняше на преплетени вериги. И си спомни.

Спомни си Портата на Бакхаус. Спомни си как аеслантите прииждаха към него с рев. Спомни си страшния сблъсък, кръвта и смъртта. Спомни си своя собствен рев, победния вик. Това събуди чувства, които не беше изпитвал повече от десетилетие.

Не, старият Нобул Джакс не се беше завърнал.

Той никога не си беше отивал.

Нобул тръгна към рафта зад вратата. На него лежаха частите на броните на затани, но не само това беше майсторил в ковачницата. Посегна нагоре, взе черния железен шлем и се вгледа в него. Може да не беше същият като онзи, който бе носил при Бакхаус, но много приличаше. Всеки, който помнеше онази битка, щеше да го познае. Всеки, който не я помнеше, щеше да го познае от легендите.

С шлема и чука в ръце, Нобул излезе пак на улиците. Те вече бяха опустели, всички се бяха събрали до северната стена. Когато я наближи, той чу народа на Стийлхейвън — някои плачеха, други крещяха гневно, изливаха яростта и непокорството си над равнината.

Нобул си запробива път през хората. Някои се извръщаха ядосани, но щом видеха мрачното му изражение, не казваха и дума. Накрая той застана на най-северната бойница, обграден от народа на Стийлхейвън. Всички се взираха в онова, което приближаваше.

От север идваше армия. Многохилядна армия. Свирепите хурти най-сетне бяха пристигнали със своя господар — безсмъртния елхарим, който беше нахлул дълбоко в родината му, за да превземе Стийлхейвън.

Нобул Джакс сложи на главата си черния шлем, опря чука на рамото си и зачака.