Пазителката

ОСТО Гръбски неволи

Можех ясно да доловя ударите на сърцето си, докато вървяхме по безкрайния тъмен тунел. Изминахме дълго разстояние, близо километър, и по всичко личеше, че навлизаме в територия, чужда за поданиците на Кралството на катафилите. Водачът ни вървеше с бавни, премерени крачки, озъртайки се постоянно на всички страни.

— Люк — обади се тихо Делф. — Гръбовете нападат ли други същества?

— Не. Не и без повод.

— Тогава нека не им даваме повод — изгледах приятеля си аз.

След минута Люк забави ход и спря, както ми се стори, пред участък гладка стена. Вече си мислех, че просто е объркал пътя, когато чух нещо. Предполагам, че всички го чухме. И го усетихме.

Глухо боботене, съпроводено от треперене на земята под нозете ни. После от тавана се посипаха камъни и прах. Закашлях се и понечих да побягна назад, но усетих върху лакътя си ръка, удържаща ме на място.

— Всичко е наред — каза Люк. — Те просто така се придвижват. Явно са ни чули да приближаваме.

В следващия момент стената пред нас се срина и се отвори дупка. В дупката имаше лице, което я изпълваше цялата. Чифт мътни жълти очи се взираха в мен. Когато устата се отвори, видях огромни остри зъби, по-смъртоносни от всеки кинжал.

Люк доближи съществото и изрече няколко думи на непонятен език, звучащ като смесица от съскания и грухтения.

— Не се притеснявайте — обърна се после към нас. — Те знаят, че Торн не ни придружава.

— А защо тогава си извадил мортата от колана си? — попитах.

— Нямаше как да съм сигурен. Малко предпазливост не пречи, ако си имаш работа с едри и непредсказуеми същества като гръбовете. Онова там сигурно тежи повече от тон.

— А защо ни гледа така?

— Ами защото приличате на Торн. Искам да кажа, че и вие сте Уъгове като него.

— Ще му обясниш ли, че макар да сме Уъгове, нямаме нищо общо с Торн?

— Вече го направих. Поради тази причина още не се е опитало да ви убие.

Стомахът ми се сви и неволно отстъпих крачка-две назад.

— Можехте да се запознаете, но няма да успеете да произнесете името му, камо ли да го запомните. Затова нека просто го наричаме Гръб.

— Здравейте, господин Гръб — каза с уважение Делф.

— Всъщност това е женски екземпляр — поправи го Люк. — Познава се по очите. Техните са жълти, а на мъжките — сини. Не знам защо, просто е така.

Люк протегна ръка и поглади звяра по главата. В отговор се разнесе звук, който ми се стори познат. Трябваше ми секунда, докато се сетя, че наподобява котешко мъркане, но стократно усилено.

— Мирни създания са. Копаят си тунелите и никого не закачат. Ядат скалата по-бързо и от цяла бригада гноми с техните нокти.

— Ядат скала? — повтори невярващо Делф.

Междувременно Хари Две се доближи до гръба и го подуши. Гледката на моето куче в такава близост до страховитите зъби ме притесни и тъкмо се канех да го повикам, когато то близна създанието. Преди да успея да помръдна, от грамадната паст се подаде дълъг, хлъзгав език и също го близна в отговор. Аз се престраших и вдигнах полека ръка, като същевременно хвърлих въпросителен поглед към Люк.

— Давай, не бой се — насърчи ме той. — Гръбът знае, че сте добри Уъгове.

Погладих съществото по козината и Делф последва примера ми. Тя се оказа далеч по-мека и приятна на допир, отколкото предполагах — все едно докосвах стрък папур от онези, който растяха край езерото в Горчилище. Инак самата глава бе огромна по размер — поне два пъти по-голяма от главата на крет. Навярно доста скала отиваше за изхранването на такова туловище.

Докато Делф и аз галехме гръба, пръстите ни неволно се докоснаха. Аз го погледнах, той мен също и двамата едновременно се усмихнахме.

— Все едно че сме си у дома, в Горчилище — каза той. — Помниш ли?

— Тъкмо си мислех за папура, който беряхме — отвърнах, изчервявайки се леко.

— Тя май си пада по теб, Делф — обади се Люк.

— Какво? — сепна се Делф. — А, не, нищо подобно. А и какво ти влиза в работата дали Вега Джейн…

Така се притесних, че го прекъснах с думите:

— Люк навярно има предвид ей тази приятелка тук. — Усещах, че бузите ми пламтят.

Челюстта на Делф увисна и той се вторачи в мен за десетина секунди, през които лицето му смени толкова много изражения, че едва се сдържах да не прихна от смях.

— О, да, разбира се — рече накрая, като толкова се стараеше да звучи небрежно, че гласът му излезе като фалцет. — Впрочем — побърза да смени темата — защо те толкова мразят Торн?

— Ами имат си основателна причина. — Екосът потърка гъстата козина на създанието. — Кожата им, освен че е много здрава, има и друго свойство.

— Какво?

— Може да се разтяга. Да става толкова голяма, колкото пожелаеш. Затова и Торн ги убива.

— Убива ги? — възкликнах аз.

— Където свари. Поне доскоро го правеше.

— И защо са му притрябвали техните кожи? — попита Делф.

— Заради балона, разбира се.

— Балона на аерокораба? — съобразих с ужас. — Значи от това е направен?

Люк кимна.

— Кръвта им също влиза в употреба. Тя е гъста и лепкава и щом се смеси с няколко други съставки, се втвърдява като камък. С нея се уплътняват шевовете, за да не пропускат въздух.

Обърнах се да погледна гръба. Макар да знаех, че не разбира разговора ни, можех да усетя дълбоката скръб в неговите очи. В нейните очи.

Защо изобщо съществуваха Уъгове като Торн, чиято единствена грижа бе да преследват собствените си цели, без да дават пукната пара какво причиняват на другите? Прошепнах мисълта си на Делф и той отвърна сериозно:

— Това е добър урок за всички ни, Вега Джейн.

— Впрочем, вече от доста време не му се е удавало да улови гръб — намеси се Люк.

— Защо?

— Защото аз идвам и ги предупреждавам да се крият — рече тихо екосът и поклати тъжно глава. — Може да не са много привлекателни на вид, но под тази кожа се крие най-голямото сърце, което някога ще срещнете.

Видях как жълтите очи, надничащи от дупката, се навлажняват. Люк предугади следващия ми въпрос и отговори, преди да съм го задала:

— Гръбовете имат напълно различни сетива от нашите. Умеят да разбират какво чувстваме. Не знам дали се дължи на миризмата, която излъчваме, или на нещо друго, но го правят. В момента тя знае, че сме тъжни, затова също се натъжава. По този начин ни показва, че… в общи линии, че сме добри същества, а не лоши.

Никога досега не ме бяха наричали „същество“, но нали в крайна сметка и Уъговете бяха просто живи твари, както всички останали.

Погладих гръба по муцуната и прошепнах с усмивка:

— Ти си много красива.

Мъркащият звук отново изпълни прохода и макар да не бях сигурна, ми се стори, че зъбатата паст ми се усмихва в отговор.

— Ето, сега усеща щастие — поясни Люк.

— Торн спомена, че многократно са се опитвали да го убият — казах. — Как по-точно?

— Те могат да прокопават тунели през всичко. Никога не знаеш къде ще се появят. Единственото, което ги издава, е звукът.

— Предполагам, че той, какъвто е хитър, е взел предпазни мерки?

— О, да. Тунелите се патрулират, а по стените е сложил специални устройства, засичащи и най-леките вибрации. Те го предупреждават отрано за приближаването им. Спалнята му пък е обкована с желязо. Гръбовете са способни да прегризат и него, но им отнеме известно време. Достатъчно, за да успее той да се измъкне. И все пак, на няколко пъти едва не го докопаха. — Той сведе смутено очи. — Ще рече, че имат доста повече кураж от нас.

— Но ти ги предупреждаваш, щом Торн тръгне да ги лови — изтъкна Делф. — За това също се иска кураж.

— Не е същото. Съвсем не е същото.

— Боиш се заради Сира и Кори, нали? — вметнах аз. — Да не би да ги нарани, ако се обърнеш срещу него. Затова тя толкова се притесняваше, че се упътваш към тези места.

Люк бавно кимна.

— Някои от екосите са му предани до смърт. Поставят интереса му над собствената си плът и кръв. Мисля, че е сторил нещо с мозъците им, макар да няма как да го докажа.

В главата ми се въртеше рояк от мисли, които се мъчех да подредя.

— Колко време отне на Торн да построи кораба? — попитах.

— Десет сесии, ако не и повече. Искаше се много работа.

— Десет сесии — повторих и после се усмихнах. Това беше добре. — И ако не може да хваща повече гръбове, няма как да построи нов, нали?

— Какво си си наумила, Вега Джейн? — прошепна в ухото ми Делф.

— Да избягам от това място и да направя така, че той никога да не нападне Горчилище — отвърнах така, сякаш бе очевидно.

— Няма да е толкоз просто, Вега. Ами екосите, гномите? И тези същества тук? — Той поглади муцуната на гръба.

— Какво за тях?

— Нали чу Люк. Торн има шпиони, които са му верни до гроб. Ако избягаме и провалим плановете му, на кого мислиш, че ще си отмъсти? Какво ще се случи с Люк, със Сира, с малкия Кори?

Не смеех да го погледна в очите, защото знаех, че говори истината. Дилемата разкъсваше сърцето ми на две.

— Ние… няма как да спасим всички, Делф. Това е невъзможно.

— Можем поне да опитаме — отвърна делово той.

Беше ми на езика да изрека нещо хапливо, но се спрях. Идеята носеше в себе си едновременно облекчение и тежко бреме. Бяхме тръгнали през Мочурището с намерението да опазим само собствените си кожи. Сега се нагърбвахме с грижата за още куп други същества. Но Делф имаше право. Бяхме длъжни да опитаме.

— Добре — казах бавно. — Но ще ми е нужна помощ. Няма да успея сама.

— Че аз за какво съм, Вега Джейн?