Пазителката

TRIGINTA Изненада

— Добре ли си, Вега Джейн?

Отворих очи и видях, че Делф се е надвесил над мен.

— Добре ли си? — повтори притеснено той.

Машинално кимнах, макар всъщност да нямах понятие дали съм добре, или не. Надигнах се полека, опитвайки се да събера мислите си. Хари Две протегна лапа и също ме докосна загрижено.

— Къде сме? — Озърнах се наоколо.

— Не знам със сигурност, но трябва да е Глухо бърдо.

— По какво познаваш?

— Виж там — посочи той надясно, където в тъмнината се забелязваха очертанията на висока стена.

— Лабиринтът — прошепнах.

— Тъй реших и аз, да.

— Но защо го е направила? — рекох ядно. — Защо ни е запратила тук ей така, без никакво предупреждение?

— Нямам представа, Вега Джейн. Предполагам, че е имала своите причини.

Изведнъж ме разтърси безумна тревога. Нашите вещи… Магическата ми пръчка! Целебният камък. Дестин. Затърсих трескаво наоколо и изпуснах въздишка на облекчение, когато открих торбите ни до нас, при това добре натъпкани. Отворих ги и видях пакети с храна и бутилки с вода. Кожената сбруя на Хари Две бе пристегната за гърдите ми. На палеца ми блестеше пръстенът с трите куки. Повдигнах наметката си. Около кръста ми бе застегната Дестин. В джоба си напипах Целебния камък и смалената Мълния. Извадих я и я стиснах здраво. Като магическа пръчка тя вече бе станала част от мен и ми вдъхваше спокойствие и увереност.

— Смяташ ли, че трябва да сме вътре в лабиринта, за да работи заклинанието за ориентиране? — обърнах се към Делф.

Защо не се бях сетила да питам Астрея за това? В съзнанието ми изведнъж изникнаха безброй въпроси, от чиито отговори положително зависеше оцеляването ни.

— Може би ще е добре като за начало поне да намерим входа — отвърна той.

Нарамихме торбите и поехме напред.

Аз вдигнах пръчката и изрекох:

— Илюмина.

От върха й се стрелна ярко кълбо, устреми се към тъмните очертания, извисяващи се пред нас, и ги обля в светлина.

Миг по-късно до слуха ни долетя тропот на копита, плясък на криле и пронизителни крясъци, издавани от неизвестни създания. Вдигнах пръчката в очакване да ни връхлети цяла армия кръвожадни зверове. Не бях упражнявала с Астрея отблъскване на подобни атаки и се съмнявах дали ще се справя.

За щастие, невидимата орда скоро отмина в друга посока и се възцари мъртва тишина.

— Не знам дали шумът не ми харесваше повече — рече навъсено Делф.

Трябваше да се съглася с него. Съществата, избягали при появата ни, навярно бяха по-слабите и плашливите. Онези, които можеха да ни убият, сигурно се спотайваха някъде в засада.

Продължихме предпазливо, озъртайки се във всички посоки. Опитах да доловя у себе си признаците за евентуално присъствие на уиндиго — смътният ужас, чуждите спомени. Но мислите ми, макар и достатъчно ужасяващи, засега си бяха моите собствени.

— Вега Джейн, защо не хвърлиш магията за приближаване на образа?

— Добра идея. — Направих съответното движение и произнесох: — Кристиладо магнифика.

Сега право пред нас се издигна гигантска стена, изградена изцяло от кости. Костената цитадела, както я бе нарекла Астрея. В сравнение с нея пещерната колекция на Торн изглеждаше направо жалка.

— Май намерихме лабиринта — прошепна Делф. — А ей онова там трябва да е входът.

Упътихме се към нещо като овална арка, тъмнееща в далечината.

Преди да стигнем до нея обаче, пред нас неочаквано се издигна тежка порта от ковано желязо, обозначена с табела: Гробище Улвъркот.

— Тя не е споменавала за никакво гробище, нали? — попитах.

— Не — поклати глава Делф. — Но тъкмо на такова прилича — добави, надзъртайки през решетките на портата. После се опита да я отвори, ала тя не помръдна.

— Ингресио — казах, почуквайки масивното й крило с пръчката си. То със скърцане се отмести назад.

Преминахме един подир друг, като Хари Две завършваше шествието, и се озовахме пред първия ред гробове.

— Виж имената им, Делф… Мълинс… Динкинс… и КРОУН?

Нима предците на Джурик Кроун лежаха тук? Не ми се вярваше да е съвпадение.

— А ето и Пикус, и Мълрони — додаде той. — А също и…

Тук гласът му изневери и аз бързо разбрах защо.

Надписът върху поредния обрасъл с мъх камък гласеше: Барнабас и Лекреция Делфия.

— Баща ти споменавал ли ги е някога? — попитах.

— Не, никога. Нито веднъж. Направо не мога да повярвам на очите си.

Оставих го да постои сам и продължих нататък. И ето че една друга, килната от времето надгробна плоча привлече погледа ми. Приближих я и с разтуптяно сърце прочетох епитафията, издълбана върху нея.

АЛИС АДРОНИС, ВОИН ДО ПОСЛЕДНИЯ СИ ДЪХ.

Отместих поглед към пръчката в ръката си. Същата тази Алис ми я бе дала на едно велико бойно поле, далеч в миналото. Беше ми я дала със сетните си сили, заръчвайки ми да оцелея.

Внезапно подскочих, защото пръчката започна да се движи от само себе си. Пред разширените ми от удивление очи тя се наведе, докато върхът й не се насочи право към тревясалия гроб.

Отне ми няколко секунди, докато осъзная какво се случва.

Тя се кланяше — на нея, бившата си господарка.

Усетих, че се просълзявам, но в същото време за първи път ме изпълни могъщо чувство на единение между Алис и мен самата. Астрея бе споменала, че двете сигурно да сме роднини, след като Мълнията ми се подчинява. Едва сега започвах да си давам сметка колко високи са очакванията, на които трябва да отговоря. Алис очевидно е смятала, че трябва да оцелея поради някаква важна причина. Можех само да се надявам да се окажа достойна за предизвикателствата, пред които Мочурището със сигурност щеше да ме изправи.

Следващият гроб принадлежеше на далечния ми прадядо Джаспър Джейн, създателя на Петия кръг. Беше обозначен само с името му, без никаква епитафия. Талантлив магьосник, с вкус към тъмната сфера — така го бе описала Астрея. Потръпнах при мисълта с какво ли може да е напълнил последния кръг.

Продължих да разглеждам, като спрях пред още две плочи — на Бастион и Ума Кадъм. Надписът на първата гласеше: НА НАШИЯ ХРАБЪР ВОДАЧ, а на втората — СИЛАТА НА ЛЮБОВТА, ГРЕШКИТЕ НА МЛАДОСТТА. Последното не ми говореше нищо. Можех само да предположа, че Ума е била съпруга или дъщеря на Бастион.

— Вега Джейн! — извика в този момент Делф.

Обърнах се и го видях да ми маха настойчиво да се приближа. Затичах нататък, следвана от Хари Две.

— Погледни това, Вега Джейн — посочи ми към дълга редица гробове. Прочетох имената.

— Всичките носят фамилията Прайн — възкликнах. — Това е семейството на Астрея!

— Правилно. Тогава, след като е знаела за мястото, защо не ни е казала?

— И какво ли още е премълчала? — додадох със свиване под лъжичката.

Щях да кажа и още нещо, но нямах тази възможност.

Нещо се пресегна изпод земята, сграбчи ме за глезените и ме дръпна надолу в пръстта, там, където лежаха мъртвите.