Пазителката

UNDEVIGINTI Поглед назад

Делф и Хари Две ме последваха по коридора. Щом стигнахме нужната врата, аз отворих и всички влязохме вътре, скупчвайки се край спящия старец.

— Това е Арчи Прайн — промълвих. — Синът на Астрея.

Делф се вторачи невярващо в съсухрената развалина под завивките. Макар да му бях обяснила за еликсира на младостта, съвсем различно бе да зърне контраста с очите си.

Придърпах един стол и седнах до леглото.

— Здравей, Арчи — казах тихо, за да не го стресна.

Той помръдна, отвори бавно очи и примигна. Нищо в погледа му не показваше да помни, че ме е виждал и преди.

— Аз съм Вега — приведох се по-ниско над лицето му. — А това са приятелите ми, Делф и Хари Две. — Отседнали сме във вашата къща.

— Та… така ли? — излезе стържене от гърлото му.

— Да. Астрея ни разказа за това място. И за теб. За това как си престанал да вземаш еликсира.

— С-саможертва. — Той изпъшка и понечи да приседне в леглото. Делф и аз му помогнахме да се настани по-удобно.

— Саможертва, да — кимнах аз. — Битката на зверовете. И Бастион Кадъм. — Изричах всички тези неща, без да разбирам добре техния смисъл, колкото да разбудя паметта му.

— Зверове? Г-глупости. Б-бабини деветини.

— Именно. И Астрея каза така. Но каза още, че наистина е имало война. И че едната страна е победила, а другата е загубила.

Арчи протегна костелива ръка към нощната масичка, върху която стоеше чаша с вода. Делф я грабна и ми я подаде. Помогнах на стареца да отпие от нея, като избърсах няколкото капки, стекли се по брадата му.

Той отпусна глава върху възглавницата и прочисти гърло:

— Ма-мал-маладоните.

— Маладоните? — повторих, хвърляйки поглед към Делф. — Срещу тях ли сте се били?

В зачервените му очи избиха сълзи.

— Б-бихме се. И за-загубихме. Н-ние… загубихме.

— Те са разгромили магьосници като вас? — възкликна Делф.

Арчи бавно кимна.

— Избягахме. Из-изпокрихме се. К-като мишки. — В пристъп на гняв, той извърна лице и се изплю върху пода. — С-страхливци.

Аз първа прекъснах настъпилата неловка тишина:

— Ти познаваше ли Бастион Кадъм?

— З-загина. Н-нашият водач.

Адамовата му ябълка се повдигна конвулсивно. Той започна да кашля и аз му дадох още глътка вода.

— Б-баща ми искаше да п-продължим да се бием. Н-но м-майка ми… П-проклета П-пазителка. К-к-какъв е смисълът? Проклета Пазителка. С-саможертва. — Очите му се извърнаха умолително към мен. — К-какъв е смисълът? А?

Не знаех какво да му отговоря. Той затвори клепачи и секунди по-късно се разнесе тихо похъркване.

Станахме и излязохме на пръсти от стаята.

— Представяш ли си? — улови ме за лакътя Делф, щом се отдалечихме, с разширени от възбуда очи. — Маладоните са ги разбили! Имало е война, кървава сеч!

— А също и бягство. И криене.

— Какво?

— Още ли не схващаш, Делф? Не го ли чу — като мишки! Те са създали Горчилище, за да се скрият вътре. А после са го обградили с Мочурището, за да не могат Маладоните да влязат там.

— Нито пък ние да излезем — допълни той. — Точно като нашата проклета Стена.

Спогледахме се и аз бях сигурна, че моите черти изразяват същото, както и неговите — пълно отчаяние и безнадеждност.

— Астрея упорито ме разпитваше за Върджил — казах. — Дали е говорил с мен, какво е планирал…

— Че откъде ще знаеш? Ти си била още съвсем малка.

— Щом е бил толкова могъщ магьосник, Екскалибур, както го нарече тя, трябва от самото начало да е бил наясно с всичко, включително с нещата, които Астрея скри от нас.

— Това хубаво — отбеляза Делф, — но какво да правим ние сега?

— Ще продължаваме да учим. Нищо друго не ни остава.

— Но какво значение има, след като ще си умрем тук?

— Истината винаги има значение, Делф.

* * *

Същата вечер, след обилното угощение, над което двамата с Делф се заседяхме до късно, аз събрах кураж и се обърнах към Астрея:

— Можеш ли да ни покажеш Горчилище? С помощта на твоето Пророческо око?

— Защо? — изгледа ме подозрително тя над чашата си с чай.

Обърнах се към Делф, но той се престори на твърде зает с десерта си. Вероятно не му се летеше пак към тавана.

— Ами, след като, така или иначе, ще останем тук завинаги, ще е добре поне да зърнем родното си място. Освен ако не ни позволиш да се върнем там, разбира се — добавих бързо. — Ще обещаем никога повече да не припарваме до Мочурището.

Лъжех, естествено. За нищо на света не бих останала в Горчилище.

Тя остави чашата си.

— Да ви пусна след всичко, което вече знаете? Побъркана ли ти се струвам? — Тя плъзна поглед към магическата пръчка, която лежеше до лакътя й. — Впрочем има и друг вариант — да изтрия съзнанията ви. Тогава ще можете да се приберете. Искате ли да го направя?

— А, не, не — махнах припряно с ръка.

— Ха-харесвам си съзнанието, както си е — избъбри с пълна уста и Делф.

Е, рекох си, номерът не мина, но поне си струваше да опитам.

— Но ще може ли поне да видим селото? — повторих с умолителен тон.

Тя размисли за секунда и после се изправи.

Скоро се озовахме отново в стаята с двата бокала. Случи се същото както преди, но този път бе разлят другият бокал. Трябваше да удържа Делф, когато горящата течност се разля по масата.

— Горчилище — произнесе просто Астрея, посочвайки с ръка.

И то наистина бе там.

Калдъръмените улици, старите сгради. Сред тях се мяркаха Уъгове, които познавах. Хестия Луун с пазарската си чанта. Харман Хелвит пред прага на своя магазин. С вълнение забелязах мощната фигура на Тансий, крачещ забързано нанякъде. Той cе размина с още един мой познайник — Юлиус Домитар, началникът на Комините. Последният, порядъчно наквасен, му махна небрежно с ръка за поздрав.

После се появи и друг Уъг, потропващ върху дървените си крака. До него припкаше малък, пухкав уист, вързан на връвчица.

— Баща ми! — извика Делф.

И действително, това бе Дъф Делфия. Обърнах се зарадвана към приятеля си:

— Браво, добре изглежда. Явно е щастлив.

Но усмивката ми изчезна, щом видях изражението му. В него се четеше единствено носталгия и тъга. Пресегнах се и го улових за ръката. Кой, ако не аз, знаеше какво е усещането да бъдеш отделен от семейството си?

Междувременно от масата се разнесе звук на копита, чаткащи по паваж. Синята карета! Наведох се по-близо, мъчейки се отчаяно да видя кой е вътре. Точно в този момент кочияшът, Томас Богъл, дръпна юздите и слеповете спряха.

Вратичката на каретата се отвори и отвътре излезе Моригон.

— Гледай ти! — възкликна Делф, който надзърташе през рамото ми. — Та тя направо не прилича на себе си!

Моригон винаги се бе носила с царствена осанка, безупречна във всяко отношение. Преди да ми се изяснят дълбоките различия помежду ни, непрестанно й се бях възхищавала, бях се стремила да й подражавам. Но тази Моригон беше различна.

Сякаш се бе смалила на ръст, а косата й, в която обичайно всеки кървавочервен кичур бе в пълна хармония с останалите, сега бе оредяла и пусната в безпорядък, изгубила всякакъв блясък. Лицето й изглеждаше много сесии по-старо, с отпусната кожа и дълбоко врязани бръчки. Дори стегнатата й, добре оформена фигура сега бе някак безжизнена и отпусната.

Извърнах се към Астрея и забелязах озадаченото й изражение. Това ме изненада — за първи път в чертите и се появяваше сянка на неувереност.

— Какво й има на Моригон? — попитах.

— О, навярно просто е уморена — отвърна с пресилено безразличие тя.

В този момент се отвори и другата вратичка на каретата и от нея излезе той.

Брат ми Джон. Макар Делф и аз да не бяхме отсъствали чак толкова дълго от Горчилище, у него също бе настъпила явна промяна.

Походката му бе енергична, жестовете — властни, излъчващи превъзходство и увереност. Дори, както ми се стори, известна жестокост. Но нима той вече не бе показал жестокото си отношение към работниците на Стената?

— Джон доста се е променил под опекунството на Моригон — отбелязах.

— В какъв смисъл? — попита Астрея, но по всичко личеше, че знае отговора.

— Ами преди беше мило, невинно момче. А сега вече не е — рекох без заобикалки. — Какво според теб му е сторила?

— Сложно е за обясняване — каза тя след известна пауза.

— Мисля, че заслужавам прост отговор. Все пак е мой брат. Погледнах отново към него и в съзнанието ми се изви вихър от емоции, дори за миг ми се стори, че ще припадна. Вместо това те прераснаха в неудържим гняв. Излязох и захлопнах вратата след себе си. След това започнах да тичам. Минах слепешката през коридорите и изскочих от къщата. Прекосих ливадата с нейната причудлива, ъгловата пътека и с помощта на пристегнатата около кръста ми Дестин полетях във въздуха право към изумрудения купол.

Оттам нататък не помнех нищо.