Пазителката

QUADRAGINTA OCTO Последният

До края на деня изминахме седем-осем километра в почти отвесно катерене. Накрая бяхме толкова изтощени, че едва движехме ръце и крака. Спряхме за нощувка на малко плато, откъдето се разкриваше гледка над цялото Мочурище. Или поне трябваше да се разкрива.

До момента, устремена постоянно напред, почти не бях обръщала внимание какво има зад гърба ни. Сега обаче се обърнах и погледнах назад.

Все още бе светло, но долу, в низините, цареше единствено чернота. Сякаш се взирахме към небето в тъмна, безлунна нощ. Неволно потръпнах.

Недалеч от мен Делф помагаше на Петра да приготви вечерята. И двамата носеха белези по телата от пребиваването ни тук. Без съмнение и съзнанията им бяха белязани — също както и моето. С леко убождане на ревност забелязах колко добре работят заедно, сякаш предугаждаха мислите си.

Подкрепихме се с оскъдната си храна и вода. Никой не говореше. Сякаш битката с крадците на души ни бе отнела нещо важно и ние тепърва се опитвахме да разберем какво.

Лакланд потъркваше разсеяно израненото си лице. Делф бе навил ръкава си и разглеждаше обгорената ръка. Единствено вниманието на Петра бе изцяло обсебено от магическата й пръчка. Знаех добре как се чувства. Притежанието на подобен предмет носеше със себе си очаквания и отговорности — бреме, сравнимо може би единствено с тежестта на планината, която изкачвахме.

След вечеря Делф и Лакланд легнаха да спят, а Петра пое първата стража. Отидох при нея на поста и понеже съм практична Женска, реших да мина направо по същество.

— Колко магии знаеш? — я попитах.

Тя се постъписа, но аз нямах намерение да се съобразявам с чувствата й. Тъкмо сега не бе време за любезности.

— Заклинанието Ригаморте не е нещо, което ти се удава от първия път. А при останалите, макар и да повтаряше думите след мен, движенията ти с пръчката бяха точни и уверени. Затова ми кажи — колко магии знаеш? Важно е да знам.

Все едно се опитвах да установя с колко точно патрони разполага отрядът ни, за да даде отпор на неприятеля. Нито за миг не се заблуждавах, че Петият кръг е приключил с нас. Магическите способности на Петра ни бяха помогнали да се изплъзнем на крадците на души. Знаех, че ще ни се наложи отново да прибегнем до тях.

— Какво значение има? — сопна се тя. — Всеки трябва да защитава близките си от зверовете с каквото може.

Посочих към нокътя, вграден в тъмното дърво.

— Това е частица от чичо ти, нали? Значи пръчката не е била негова. Той я е изработил специално за теб. Когато направи магия с моята, тя те нарани, докато с тази си служиш с лекота. Не ми казвай, че не си го правила и преди.

— И какво, ако съм? Добре, може и да знам някое и друго заклинание освен онези, които вече използвахме заедно. Чичо ми искаше да ме научи и на още, но не успя. В нощта, когато върколаците нападнаха селото, с него бяхме излезли за вода. Един гарм ни нападна и го уби. — Тя ме погледна свирепо. — А аз убих него. Тогава за пръв път използвах смъртоносното заклинание. Той ми беше казал, че за целта трябва да чувствам…

— Нещо повече от омраза и отвращение? И да го чувстваш с целия си дух, тяло и съзнание?

Петра кимна сковано.

Стори ми се знаменателно, че и двете бяхме направили първата си убийствена магия именно срещу гарм.

— Ти обаче умееш много повече неща от мен — промълви тя.

— Защото съм получила подобаващо обучение.

В очите й се появи нетърпелив блясък.

— Можеш ли да обучиш и мен?

Очаквах подобна молба, но все още не бях сигурна как да й отговоря.

Погледнах към далечното било на планината.

— Насочи пръчката си натам. Заклинанието е същото, което си ме чувала да изричам и преди. Кристиладо магнифика.

Показах й движението с пръчката и й напомних да концентрира духа, тялото и съзнанието си. Изведнъж се почувствах почти като Астрея Прайн!

Петра изпълни старателно инструкциите ми, първите няколко пъти без успех. За разлика от мен по време на обучението ми тя обаче не показа никакъв признак на раздразнение. Само зададе няколко уточняващи въпроса и ето че на шестия опит пейзажът, намиращ се на километри разстояние, се озова на няколко педи от очите ни.

Тя се обърна към мен, грейнала в триумф. Отвърнах на усмивката й, макар й не чак с такъв ентусиазъм. После двете се взряхме внимателно в онова, което ни очакваше на следващия ден.

— Струва ми се, че на върха се вие някакъв дим — отбеляза тя.

Присвих очи, защото картината бе някак замъглена и подробностите не се виждаха ясно. Може би Петра не беше изпълнила заклинанието съвсем правилно.

— Да, така изглежда — отвърнах. — А това тук сякаш е къщурката, от която излиза димът.

— Смяташ, че някой живее там горе?

Напълно споделях удивлението й. Действително, кой би се заселил в място като Петия кръг?

— Скоро ни предстои да разберем. Впрочем има вероятност да не се наложи да изкачваме върха. Мисля да използвам Дестин за целта.

— Но нали небето тук не те пускаше да летиш?

— Вече може и да ме пусне. Както бе казал някой, в Мочурището всичко е възможно.

Станах да си вървя, но се спрях.

— Петра, известно ли ти е понятието Маладон?

Исках да видя първата й, неподправена реакция.

— Не — отвърна спокойно тя. — Какво означава?

— Нищо, забрави.

На следващата сутрин събрахме багажа и аз пристегнах Хари Две на гърдите си. Този път нямаше да превозвам другарите си един по един. Не и след неотдавнашната случка. Нищо чудно наоколо все още да се навъртаха крадци на души. Каквото и да става, вече щяхме да стоим заедно. Да оцелеем или да умрем заедно. Не сами. Никога повече.

Уловихме се във верига, както предния ден в храма, аз отскочих от земята и всички тромаво се издигнахме във въздуха. Петра завършваше редицата, държейки в готовност пръчката със свободната си ръка.

Трябва да призная, че гледката отвисоко бе впечатляваща. Синята планина се разстилаше величествено под нас. Части от нея бяха покрити с растителност, докато други представляваха гола скала, върху която по някаква причина не растеше дори тревичка.

Засега наоколо не се струпваха никакви облаци, а въздухът бе ясен и спокоен. Скоро се появи и струята дим, която Петра и аз бяхме забелязали предната вечер с помощта на заклинанието. Сега детайлите се открояваха по-ясно и можеше да се види, че къщурката, над чийто комин се виеше тя, е направена изцяло от син камък.

Снижих се, за да я разгледам по-добре. Пръстта наоколо също беше със син цвят, а сред дърветата към нея се движеше дребна фигура, помъкнала огромен наръч дърва. Те явно бяха горивото за огъня, от който идваше пушекът. Фигурата беше облечена c вехти панталони и карирана риза, а на главата си носеше червена шапчица с преметнат настрани пискюл.

Не очаквах да срещнем още същества в Петия кръг. Надявах се просто да прелетим до върха на планината.

Едва си бях помислила това, когато бурята се стовари отгоре ни с такава сила, че бе невъзможно дори да си поема дъх. Спътниците ми нададоха тревожни викове. Небосводът се разтресе от гръмотевици, а светкавиците преминаваха толкова близо до нас, че се уплаших да не ни овъглят. Усетих как пръстите на Делф започват да се изплъзват от моите. И тогава до ушите ми достигна нов, пронизителен писък.

Обърнах се и видях, че Петра пада, премятайки се, към земята.

— Дръжте се! — изкрещях и пикирах стръмно надолу. Ръката ми, върху която висяха Делф и Лакланд, се изви болезнено назад и ми се стори, че малко остава да се изтръгне от рамото.

Видях, че няма да настигна Петра навреме, но не се и налагаше.

— Ласадо!

От пръчката ми се изстреля тънка нишка светлина, обви се около талията й и я дръпна към нас. Лакланд се пресегна и я улови за крака.

— Май е в безсъзнание — извика в следващия момент. — Очите й са затворени.

— Виж дали диша — отвърнах. Първата ми догадка беше, че е улучена от някоя мълния.

— Не знам… Струва ми се, че не.

Спуснахме се светкавично сред ревящата стихия. Кацането ни бе доста твърдо, но аз бързо се окопитих и коленичих до Петра. Тя лежеше по гръб, със стиснати клепачи и разкривени от болка черти.

— Петра? Петра! — Шляпнах я през лицето.

Тя отвори очи и се озърна диво наоколо.

— Къде съм? Какво става?

Делф и Лакланд надничаха тревожно през рамото ми, но като се изключи объркването и уплахата, тя изглеждаше напълно невредима.

— Всичко е наред — казах. — Падна, но успяхме да те хванем навреме.

Тя бавно се надигна и се докосна по челото.

— Явно… съм припаднала. Последното, което помня, беше…

— Ехо!

Всички като един се обърнахме по посока на гласа.

Той принадлежеше на дребосъка с червената шапка. Бяхме се приземили недалеч от къщата му, чийто комин продължаваше все така да пуши.

— Кой си ти? — попитах, а той ме погледна с изключително радушно изражение на меките си кафяви очи, което веднага ме накара да застана нащрек. Радушно отношение тук не съществуваше, вече добре знаех това. Коварно и убийствено, да, но не и радушно.

— Казвам се Асъртър от Мъспел — бе тънкият, писклив отговор.

— Мъспел? Така ли се нарича това място?

— Така го наричам аз — каза Асъртър, който стигаше едва до пояса ми. На ръст беше приблизително колкото стария ми познайник Еон от Горчилище, но кожата му имаше наситен червеникав цвят.

— И какво правиш тук? — поинтересува се Делф.

— Сека дърва, за да поддържам огъня си.

— Времето е доста топло — отбелязах. — За какво ти е огън?

— Постоянно ми трябва. Искате ли да влезете и да се подкрепите?

Спогледахме се помежду си. Небето отново се бе прояснило, но аз знаех, че ще трябва да довършим изморителния път пеша, затова казах:

— Да, много мило, благодаря ти.

Щом Асъртър ни обърна гръб, дадох знак на спътниците си да внимават. Гостоприемството му можеше да е истинско, но можеше и да не е.

Минахме покрай чудовищна купчина дърва, всичките акуратно нарязани и нацепени. Домакинът ни взе наръч от тях и ни поведе към вратата. Отвътре къщурката имаше същия скромен вид, както и отвън. Каменната зидария бе неизмазана, подът — направен от утъпкана пръст, а цялата мебелировка се свеждаше до грубо издялани маса и стол. Цяла една стена обаче, от пода до тавана, бе заета от огромно огнище и още с влизането ни лъхна такава топлина, че по челото ми изби пот. Трябваше да заслоня очите си с ръка от яркото сияние на пламъците.

Погледнах към приятелите си и видях, че тяхната реакция е същата. Не можех да доближа на повече от няколко крачки от огнището, но Асъртър невъзмутимо се наведе право в зейналата му паст и хвърли вътре дървата. Бушуващите езици моментално изригнаха на почти триметрова височина.

Ако постоянно правеше това, нищо чудно, че кожата му бе толкова червена, мина ми през ума.

— А сега нека ви нахраня и напоя — рече той, посочвайки към масата. И действително, там се бяха появили ястия и бокали с вода. Но храната бе овъглена, а когато посегнах към един от бокалите, трябваше веднага да го пусна, защото металът пареше, а течността вътре кипеше.

Асъртър, сякаш без да забелязва това, излезе навън, върна се с още един наръч дърва и отново ги метна в огъня.

В очите на спътниците ми се появи тревога, а Делф многозначително посочи с пръст към вратата.

— Е, Асъртър, благодарим ти, но вече е време да тръгваме — казах аз.

— Да тръгвате? Че къде ще вървите?

Преди да успея да отворя уста, Лакланд ме изпревари:

— През планината и по-надалеч от това място, ето къде.

Веднага усетих как нещо започва да се надига, точно както при двубоя ми с Лейдън-Тош на Дуелума в Горчилище. Но този път набиращата сила енергия бе хилядократно по-могъща.

— Бягайте! — изкрещях и се хвърлих към вратата.

Асъртър вече не беше дребосък. Всъщност растеше толкова бързо, че скоро главата и раменете му пробиха покрива на къщурката. Видът му също се промени. Сега той бе гигант, с дълга коса и брада, стигаща до пояса. И ако преди бе просто червен, сега бе огнен. Наистина огнен, с пламтящи брада и коси.

Втурнахме се напосоки, а когато се обърнах, през рамо видях, че Асъртър е израснал до трийсетметрова височина. Онова, което направи после, накара кръвта да се вледени в жилите ми. Той се наведе и улови нещо, което изглеждаше забито в земята.

Измъкна го и то се оказа огнен меч, дълъг наполовина на неговия ръст. Щом се изправи отново, гледката бе наистина потресаваща. Лицето му представляваше ослепителна, лумнала маска, а когато отвори уста, викът, изтръгнал се от нея, можеше да разтопи скалите.

Добре че запазих достатъчно присъствие на духа, за да изкрещя:

— Ембатлементо.

Пламъците се удариха в щита и за щастие заклинанието удържа. Въздухът наоколо се нажежи и аз усетих горещата вълна в лицето си, макар да се намирах на поне десет метра разстояние.

Триумфът ми обаче бе краткотраен.

Асъртър замахна с меча и нанесе яростен удар по земята. Тя моментално пламна и пред ужасените ни очи се издигна огнена стена, помитаща всичко по пътя си. Тя започна да се движи все по-бързо и по-бързо от мястото, където стояхме, по посока на билото на Синята планина. Усетих как от скоростта й главата ми се замайва, а дъхът секва в гърдите ми.

И тогава се случи немислимото.

Върхът на планината изригна със сила, несравнима с нищо, което бях виждала досега. Намирахме се на много километри от него, но експлозията ни помете като перушинки, а земята под краката ни започна да се надига и тресе като лодка, подмятана от бурно море.

Когато най-сетне успяхме да се изправим, видяхме надолу по склона с оглушителен рев да приближава вълна от нажежена лава. Навярно бе триста метра висока и много километри на ширина. Това бе непреодолима, съкрушителна стихия. И се носеше право към нас.

Петият кръг току-що бе спечелил.