Пазителката

VIGINTI Думите

И преди бях губила свяст, но щом се пробудех, Делф винаги се оказваше наблизо.

Този път бе различно.

Вместо него над мен се бе надвесила Астрея.

Примигнах и се озърнах наоколо. Намирах се в леглото, в своята стая.

— Е, предполагам, че рано или късно трябваше да опиташ — каза тя без излишна загриженост в гласа.

Приседнах и потърках пулсиращите си слепоочия.

— Какво се случи?

— Просто се удари в купола, но той се оказа по-здрав от теб.

Ядът и накърнената гордост ме накараха да премълча.

Исках да я попитам отново за Джон, за Моригон, за причината и двамата да изглеждат толкова променени. Но имах силното усещане, че въпросите ми ще отидат нахалост. Преди да успея да промълвя, тя първа наруши тишината:

— Разбрах, че си посетила Арчи?

— Нали сама каза, че можем да ходим където пожелаем в къщата.

— И за какво си приказвахте?

— Жал ми е за него — изрекох вместо отговор.

— Защо? Той живя хубав, дълъг живот.

— Че е бил дълъг, не се и съмнявам. Виж, дали е бил хубав, не съм толкова сигурна.

Тя трепна така, сякаш я бях зашлевила, което ми достави огромно удовлетворение.

— Не те разбирам — произнесе с леден тон.

— Арчи спомена за саможертва. Чия саможертва? Неговата? Или на баща му? Защото и двамата не са имали особен избор, нали? Ти си вземала решенията вместо тях. Точно както правиш и с нас.

— Не знаеш нищо за тези неща, Вега. Не си наясно с фактите и затова просто хвърляш думи на вятъра.

— Стори ми се, че някои от думите имаха смисъл за Арчи. Че той е просъществувал цялото това време, без да живее истински. Навярно затова е толкова озлобен. И честно казано, трудно ми е да го виня.

Исках да я накарам да изпита болка. Да й върна поне отчасти онова, което ни причиняваше.

— Преди се надявах, че ще схвана мисълта ти, Вега. Сега вече съвсем й изгубих края.

— Защо, толкова е просто. Ти искаш да отнемеш живота ми и аз не съм доволна. На мое място нямаше ли да се чувстваш по същия начин?

— В името на по-висшето благо аз…

— Моля те, не започвай. Разправяй тези неща на някой друг. Същите лъжи като Битката на зверовете. Как я нарече Арчи? А, да, бабини деветини. И твоето висше благо не е по-различно. Сигурна съм, че Алис Адронис щеше да го потвърди. Тя поне е умряла като воин. Не се е свряла като мишка в хралупата си. А ти, Астрея, въпреки всичките си прехвалени дарби си точно това. Една уплашена мишка в мръсната си малка хралупа.

Докато говорех, нито за миг не снех очи от нейните. И нарочно използвах същия влудяващо спокоен тон, с който тя ми говореше през цялото време, откакто бях тук.

— Ти си една глупава Женска — бе резкият й отговор.

— Алис не мислеше така. Тя ми даде Мълнията и заръча на всяка цена да оцелея. Ако наричаш глупава мен, все едно го казваш на най-добрата си приятелка.

Астрея стана и напусна стаята, без да обели и дума повече.

Делф моментално нахълта на нейно място, следван по петите от Хари Две.

— Добре ли си? — попита притеснено, докато кучето скочи върху завивките и ме близна по ръката.

— Нищо ми няма. Какво стана всъщност?

— Ами намерихме те паднала на земята, ето какво.

— Опитах се да премина през купола. Знам, че беше глупаво, но просто исках…

— Да се махнеш от това място — довърши той вместо мен.

Въздъхнах и отпуснах глава върху възглавницата.

— Ще се махнем, Делф, ще видиш. — Улових го за ръката. — Кълна се.

Той ме погледна, но си личеше, че не споделя моя оптимизъм.

— Разбира се, не ще и дума — рече, лепвайки си накрая една усмивка за по-голяма убедителност.

Прегърнах го и усетих неговия топъл дъх върху бузата си. Отново бяхме само аз и той срещу… общо взето, срещу всичко. Но по някаква причина ми се струваше, че имаме шанс — шанс да се борим. А друго не ни и трябваше.

Станах от леглото, тръсвайки още размътената си глава.

— Видя ли какво се случва?

— Имаш предвид, в Горчилище? С Моригон и тъй нататък?

Аз кимнах.

— Астрея остана поразена от вида й. Нещо не е наред. Не знам дали е наясно какво точно, но то я плаши.

— Ако е достатъчно, за да уплаши нея, значи ние трябва да сме направо ужасени.

Знаех, че винаги мога да разчитам на Делф за трезви заключения. Но ужасена или не, не бях влязла в Мочурището, за да завърша дните си като пленница. Всяка частица от мен гореше с едно-единствено желание.

Да бъда свободна.

Откакто Астрея бе обявила намерението си да ни задържи в къщата, Шеймъс упорито странеше от компанията ни, но на следващата сутрин успяхме да го хванем натясно в коридора пред кухнята.

— Ти можеш ли да излизаш оттук, когато пожелаеш, Шеймъс? — попитах, докато Делф и Хари Две препречваха пътя му за отстъпление.

Той примигна нервно насреща ми с изпъкналите си очи.

— Тоз хоб не разбира за какво говориш, не…

— Шеймъс! — скръцнах му със зъби.

Хари Две също нададе ниско, гърлено ръмжене, което никак не му се понрави.

— Че мога, как да не мога — изрече неохотно накрая. — Само вие не можете.

— А защо ми се струва — приведох се по-ниско над него, — че срещата ни в пещерата не беше случайна?

Той взе припряно да отрича, но от начина, по който въртеше и усукваше, лесно можех да отгатна, че съм права.

— Е, добре — отстъпи най-сетне, щом видя, че няма измъкване. — Може и да не е била.

— Астрея ли те изпрати?

Той се озърна, сумтейки, и едва забележимо кимна с голямата си глава.

— А жар-птицата, която ме подгони, за да вляза вътре?

— Не е изключено да е пратила и нея.

— А облакът, който отнесе Делф? — добавих горчиво. — Пак нейна работа е бил, нали? Нали?

Шеймъс кимна отново. Никога не го бях виждала по-уплашен.

— Но защо? — намеси се Делф.

Хвърлих му кратък поглед, преди да се обърна отново към хоба:

— Защото ни е забелязала с помощта на Пророческото си око. Уплашила се е, че ще прекосим Мочурището и е нагласила нещата така, че Шеймъс и аз да се срещнем. Оттам нещата са се навързали едно подир друго и ето ни сега тук — нейни пленници завинаги.

— Тя е много могъща, мадам Прайн — въздъхна примирено Шеймъс.

— Знаеш ли какво? — улових го за яката в отговор.

— Какво? — бялна той насреща ми очи като кафени чинийки.

— Аз също съм могъща — изръмжах.

По-късно отведох Делф в библиотеката с надеждата, че ще попаднем на книги, които да ни обяснят по-добре нещата, споменати от Арчи. Ако наистина е имало ужасяваща война с Маладоните, все някой трябваше да е оставил хроника за нея.

Заръчах на Делф да започне от единия край, а аз подхванах другия, но идеята ми бе обречена на провал.

Още първата книга, към която посегнах, не пожела да излезе от рафта. Улових я с две ръце и дръпнах — пак същото. Погледнах към Делф, който, опрял гигантски крак в стената, теглеше с все сила един дебел том.

— Какво си се запънал, мътните те взели! — викна запъхтян накрая и се отказа.

— Пак номерата на Астрея — рекох, потискайки гнева си.

— Не иска да имаме достъп до книгите. Което, естествено, означава, че наистина има какво да научим от тях.

Огледах с копнеж старите кожени подвързии. Само на една ръка разстояние, и все пак напълно безполезни. Със същия успех страниците в тях можеха да бъдат празни.

Упътихме се към стаята на Арчи. Щом стигнахме, натиснах дръжката на вратата, но тя отвърна с такова пронизително МАХАЙ СЕ! че Делф отскочи два метра назад. Аз от своя страна, вече свикнала с подобно отношение, го приех по-спокойно.

— Е — казах, — изглежда, че нашата домакиня е решила да ограничи правата ни в къщата. Което всъщност е добър знак.

— Че защо? — изгледа ме едва окопитилият се Делф.

— Защото се бои, че ще открием нещо. А това означава, че наоколо има полезни неща за откриване.

Но въпреки всичките ми догадки дори през ум не можеше да ми мине начинът, по който всъщност ни бе писано да се измъкнем.