Пазителката

DUO Кралството на катафилите

По дирите ни се носеше свиреп инфиций. Инфицият бе създание с два масивни крака, чифт ципести криле, дълго люспесто тяло и змиевидна шия, увенчана с малка глава, от която пламтяха злостни очи и стърчаха два реда остри като бръснач зъби. И сякаш това не бе достатъчно, за да всее ужас в душата на жертвата, инфицият изпускаше газ, способен да убие всеки, който го вдиша, подобно на онези злощастни птици.

Значи предчувствието ми бе правилно. Ако се бяхме издигнали във въздуха, вече щяхме да сме мъртви.

— Започва да се снишава! — викна Делф, озъртайки се назад. — Тичай по-бързо! Ще ни убие!

Трябваше да сторя нещо, каквото и да е. Нима мозъкът ми бе чак толкова замъглен? Делф бе онзи, който ме теглеше напред. Ако не беше той, щях просто да стоя и да чакам участта си.

— Вега Джейн! — чух отново паническия му глас.

Без да мисля, бръкнах в джоба си, надянах ръкавицата, а после пръстите ми се сключиха около Мълнията. В сегашното си състояние тя изглеждаше напълно безобидна, едва десетина сантиметра дълга и сякаш направена от дърво. Но пожелаех ли да добие пълния си размер, се превръщаше в копие, по-високо от мен и блестящо като злато. Беше ми дадена, заедно с ръкавицата, с която да я държа, на едно древно бойно поле от умираща жена воин. По нейните думи Мълнията щеше да ми оказва помощ, когато имам нужда от приятел. Е, сега имах. Не ми се щеше просто… да умра.

Инфицият приближаваше бързо, ноктестите му крака вече почти докосваха земята. Могъщата му гръд се изду и после той издиша, като дъхът му начаса се превърна в облак гъст, синкав дим, вещаещ единствено смърт.

Без да преставам да тичам, се обърнах и замахнах да хвърля копието, насочвайки го с мисълта си. Щом излетя от ръката ми, то заобиколи облака и като го завихри със своята скорост, го тласна обратно към чудовището. Инфицият моментално се издигна нагоре. Очевидно, макар излязъл от собственото му тяло, димът бе отровен и за него.

Мълнията се върна при мен и тъкмо я улавях, когато земята под краката ни изведнъж се разтвори и ние пропаднахме петнайсетина метра надолу. Приземихме се върху нещо сравнително меко, но все пак от гърлото ми се изтръгна стон. Чух, че Делф също пъшка до мен, докато Хари Две само изквича сепнато и това бе всичко.

Претърколих се по гръб и видях как тъмното небе изчезва зад преграда от преплетени клони и чимове трева, придвижвана от система въжета и макари. Тази крехка преграда едва ли бе способна да удържи инфиция на разстояние. Очаквах той всеки миг я разбие и да нахълта, за да ни унищожи.

Но чудовището не се появи. Вместо това отгоре ни падна тежка мрежа и вървите ни пристегнаха толкова здраво, че едва можехме да помръднем. Докато лежахме и се гърчехме безпомощно, до слуха ми долетяха приближаващи леки стъпки. Делф явно също ги чу, защото притихна. Накарах Мълнията да се смали и я скрих в джоба си заедно с ръкавицата. После с мъка се пресегнах и улових приятеля си за ръката.

— Каквото и да стане, бъди готов — казах тихо.

Той кимна и погледите ни дълго останаха сключени. И двамата съзнавахме, че всичко може да свърши дотук. Какво ли си бяхме въобразявали? Два бедни Уъга от Горчилище, тръгнали да прекосяват безумно коварното Мочурище. Ето докъде ни бе довела абсурдната дързост.

— Толкова съжалявам, Делф — добавих със свито гърло.

За мое учудване, той се усмихна и леко ме поглади по дланта, от което по гръбнака ми полазиха тръпки.

— Няма нищо, Вега Джейн. Поне сме заедно, нали?

— Да — кимнах и усетих как и на моето лице се появява усмивка.

Погледнах през рамото му и забелязах факли, забучени в халки по каменните стени. Мъглявото им сияние само правеше сенките да изглеждат още по-черни, усилвайки страха и мрачните ми предчувствия. Какво ли ни очакваше сега?

Зрението ми постепенно привикна със сумрака и следващото, което видях, накара кръвта да се смръзне в жилите ми. Отвсякъде ни гледаха десетки чифтове очи. Те принадлежаха на дребни човечета със свирепи, мръсни лица и яки, набити тела. Но гърбовете им бяха превити, а пръстите — възлести и черни, като от тежък труд.

Щом приближиха на два-три метра, получих поредния шок. По голите им ръце и вратове, както и по лицата им растяха гъсти туфи трева.

— Да пукна дано! — чух Делф да промърморва.

Създанията постепенно образуваха кръг около нас и едно от тях издаде серия ръмжения. Едва когато мрежата започна полека да се вдига, разбрах, че звуците са нареждания към останалите.

Освободени от тежестта на въжетата, с олюляване се изправихме на крака.

С мълниеносна бързина, човечетата извадиха оръжия и ги насочиха към нас — малки мечове, пики, кирки и извити, зловещо изглеждащи ножове. Около дузина от тях държаха лъкове, с поставени в тетивите стрели с остри метални върхове.

Сега вече можехме ясно да огледаме своите похитители. Не само окосмението по телата им, но и самите им коси бяха от трева.

Предвид численото им превъзходство реших, че един прям, но дружелюбен подход ще бъде най-уместен.

— Здравейте — казах. — Аз съм Джейн, а това са Делф и Хари Две. Вие кои сте?

Те само ме гледаха вторачено. Лицата им бяха дребни и сбръчкани, а очите — изпъкнали и болезнено зачервени. Бяха облечени във всевъзможни дрипи — окъсани ризи, панталони, пристегнати с парчета връв, вехти, покрити с петна елеци и палта, островърхи шапки. Някои носеха нащърбени метални нагръдници и набедреници, прикрепени с кожени ремъци, а един дори бе нахлупил ръждив шлем.

Трябваше да отстъпим назад, защото те непрестанно приближаваха, стягайки кръга около нас. При това не спираха да сумтят и бърборят.

— Ох! — изпищях, когато най-близкият ме бодна с острието си. — Внимавайте с проклетите си ножчета.

Кръгът продължаваше да се стеснява.

Тогава направих рязка крачка към тях. Това явно ги изненада, защото вкупом отскочиха назад. Онзи, който им бе наредил да вдигнат мрежата, отново изръмжа нещо. Беше по-висок от другите и, изглежда, притежаваше някаква власт над тях. Насочих вниманието си към него и произнесох:

— Разбираш ли езика ми? Можеш ли да говориш уъгски?

И тогава ни връхлетя поредната изненада. Право към нас вървеше човек, изглеждащ точно като Уъгморт от Горчилище. Тялото му си беше както трябва, при това без да расте по него трева.

— Мътните да ме вземат дано — изсумтя Делф, който явно също го беше видял.

Мъжът спря на няколко крачки от нас и създанията почтително се отдръпнаха, за да му сторят път.

— Ти Уъг ли си? — обърнах се към новодошлия. Той беше висок и загърнат с дълъг зелен плащ, изпод полите на който се подаваха островърхи обувки. Бялата му коса и брада говореха за напреднала възраст. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки и аз отначало се учудих на мъртвешката му бледност, но после ми хрумна, че ако живее тук долу, слънцето надали го докосва често.

— Вече не — отвърна той с дрезгав глас. — От дълго време. — После се обърна към началника на джуджетата и взе да говори с него на бърза, гърлена реч, невъзможна за разбиране.

Съзнанието ми бе обзето от зловещи догадки. Дали не бе един от онези, за които се разправяше, че са отвлечени от Кръвниците? Или пък сам бе Кръвник? В селото постоянно ни предупреждаваха, че тези създания населяват Мочурището и кроят планове да нахлуят в Горчилище и да ни избият до крак. Всички бяха ужасени от тези истории, защото според тях Кръвниците изглеждаха досущ като нас и дори бяха способни да обсебват Уъгморти и да ги карат да изпълняват волята им.

— Оттук, ако обичате — посочи мъжът.

Мълчаливо тръгнахме в показаната от него посока, а дребосъците ни последваха.

От голямата сводеста пещера преминахме в тунел — тесен, но добре осветен от запалени факли. Той ни отведе до друга просторна каменна зала. Пред входа й водачът ни спря толкова рязко, че едва не забих нос в гърба му.

Мъжът ни направи знак да минем напред. Делф и аз се подчинихме, а Хари Две заприпка подире ни.

Когато се озърнах наоколо, дъхът ми секна. Стените, докъдето стигаше погледът, бяха осеяни от малки ниши. А във всяка от тези ниши имаше…

Череп.

Сякаш стотици чифтове незрящи очи се взираха в нас.

Делф, също като мен, гледаше втрещено. Бедният Хари Две нададе хленчещ вой. Цялото място вонеше на смърт.

— Знаеш ли какви са тези черепи? — попита мъжът.

Кимнах със свито сърце. Дали ни бе довел тук, за да ни покаже къде ще отидат и нашите кости?

— Уъгски — промълвих едва.

— Виж по-добре — обгърна той помещението с ръка.

Разгледах внимателно съдържанието на най-близката ниша, а после и на още няколко други.

— Това не са Уъгове — рекох накрая.

— Не. Това са същества от Мочурището, опитали се да ни навредят.

Наведох се по-близо до един от черепите в по-ниските ниши. Формата на челюстта и дългите кучешки зъби несъмнено говореха, че е от фрек. Следващият до него беше от амарок. Бях виждала подобен в къщата на Делф в Горчилище.

— Ти ли си убил всичките? — вдигнах лице отново към мъжа.

— Не лично, не — подсмихна се той.

— Какво ще рече това?

Той ме огледа от глава до пети.

— Коя всъщност си ти?

— Името ми е Вега. А това е Делф. Кучето се казва Хари Две. Идваме от Горчилище. — Мълчание. — Ти отдавна ли си тук?

— Положително отпреди да се родиш.

— Не си забравил уъгската реч — отбелязах.

— Да, вярно — отвърна той, без да откъсва очи от мен.

— Как се нарича това място?

— Кралството на катафилите, разбира се.

— На ката… какво? — обади се Делф. — И щом е кралство, кой е проклетият му крал?

— На катафилите. Ще рече, събирачи и пазители на кости. Както сами виждате, добре отговаряме на това условие. А колкото до краля, ето ме тук. На вашите услуги. — И той ни се поклони церемониално.

— Ти си кралят? — повдигнах недоверчиво вежди.

— Крал Торн — кимна с достойнство той.

— И как е станало така, че от Уъгморт си се превърнал в тукашен крал?

— С две думи, просто паднах в една дупка, както и вие — разпери ръце мъжът. После лицето му доби замечтано изражение. — Падането в дупка може да доведе до много неща. Да разкрие неподозирани възможности. Вярно, че е мрачно и неугледно царство, но си е мое. А това го прави хубаво, богато и справедливо. И най-вече — мой дом.

Делф и аз разменихме смутени погледи. Започвах сериозно да подозирам, че домакинът ни не е с всичкия си.

— А тези какви са? — попитах тихо, посочвайки с очи към съществата с никнеща по тях трева.

— О, това са екоси. Поне така би звучало на уъгски. Най-висшата форма на живот тук долу. С изключение на мен, разбира се.

— Знаех, че Мочурището се обитава от какви ли не създания, но нямах представа, че имало и подземни форми на живот.

— О, има, и още как. Но оставете това сега. Елате, ще ви заведа да се подкрепите и да отпочинете.

Челюстта ми увисна. Да се подкрепим и отпочинем? Кралство на катафилите? Бях очаквала много неща, но не и това. Оказваше се, че Мочурището може да бъде и доста цивилизовано. И все пак бях нащрек.

— Хайде, Вега Джейн, да вървим — подкани ме Делф.

Кралят се обърна и ме изгледа така, сякаш току-що бе чул, че съм дегизиран гарм.

— Джейн? Това ли е фамилията ти? Вега Джейн?

— Да — кимнах.

— И си роднина на Върджил Джейн?

— Падам му се внучка. Познаваш ли го?

— Разбира се. Как е той?

— Не много добре. Преживя Случка. — Вече знаех, че това са измислици, но не виждах причина да го споделям с Торн.

— Случка? Виж ти, виж ти. Тъкмо старият Върджил.

Той се обърна към своите екоси и изръмжа два-три пъти. Неколцина от тях се завтекоха нанякъде.

— Боя се, че е невъзможно да продължите пътя тази вечер — продължи. — Мочурището е опасно място дори по светло. Нощем няма начин да оцелеете. Гладни ли сте? — И без да дочака отговор, се запъти към друг изход от каменната зала. Ние го последвахме, съпроводени от останалите дребосъци.

Пътем се приближих до Делф и прошепнах в ухото му:

— Този тип не ми харесва. Вярно, че прилича на Уъг, но какво търси тук?

— Права си — просъска Делф. — Щеше да е разчуе, ако някой от селото беше избягал в Мочурището. Както се разчу за Хърмс.

— Дали пък не е Кръвник?

— Мислех, че Кръвници не съществуват — стрелна ме с поглед той.

— Вече нищо няма да ме изненада. Бяхме подготвени за фрекове, гармове и амароци, а ето че се натъкнахме на Уъг, който си е направил собствено проклето царство с тревясали джуджета за поданици. Нищо подобно не се споменаваше в книгата на Куентин Хърмс.

— Което само потвърждава, могат да ни се случат какво ли не работи, щом си тръгнем оттук, Вега Джейн.

Ако изобщо някога си тръгнем, помислих унило.