Пазителката

SEPTEM Люк проговаря

По-късно Люк и Женската се появиха отново, за да вземат подноса.

— Знам, че не можете да ме разберете, но все пак благодаря — казах аз.

— Ние сме тези, които трябва да ти благодарим, Вега — отвърна Люк, а придружителката му кимна в знак на съгласие.

— Ти говориш уъгски? — възкликнах в почуда.

— Крал Торн ме научи на езика си, като средство да не го забрави сам. А аз на свой ред научих дъщеря си, Сира.

— Но никога не го говорим с останалите — добави Сира. — Крал Торн ни е забранил.

— Малкият, когото фрековете едва не разкъсаха, е твой син, нали? — я попитах.

— Да — рече тя и очите й се наляха със сълзи. — Ако не бяхте ти и Делф, щях да изгубя малкия си Кори. — Тя леко ме докосна по бузата с обраслата си в трева ръка. — Независимо какво казва кралят, всички знаем, че е така.

— А какви глупости е наприказвал негово величество? — намеси се иронично Делф.

— Че идеята да спасите Кори била негова — отвърна Люк.

— Той направи всичко възможно, за да ме спре. Той е зъл Уъг.

— И все пак всички ние му се подчиняваме, защото се боим от него — поклати глава Люк.

— Вие сте толкова много — махна с ръка Делф. — А той е сам.

— Но е наш господар — рече плахо Сира. — И спи зад врата, направена от желязо. Наел е сред нас шпиони, които му докладват всичко. Дори най-малкото неподчинение се наказва безмилостно.

— Екосите те уважават, Люк — казах аз. — Ако ги поведеш, биха те подкрепили.

— Не, Вега. Няма как да стане.

— Защо не?

— Торн ни експлоатира жестоко, няма съмнение — отвърна той, без да ме поглежда. — Но също ни учи на различни умения и ни пази от беда.

— Та вие вече можете да правите всичко и без него — възразих.

— И все пак, мнозина от нас го боготворят — намеси се Сира. — Нямам представа защо, но са готови да го следват навсякъде.

Погледнах към Делф, а после пак към екосите.

— Струва ми се доста странно. Имам предвид, че Торн не е точно от най-милите типове.

— Тъкмо там е причината — поясни Люк. — Той е прекършил нашия дух, нашата воля. Това е по-силно от всякакво оръжие.

Замислих се върху чутото, но не ми дойде наум подходящ отговор, ето защо реших да сменя темата.

— Трябва да избягаме оттук — казах. — Но преди да си тръгнем, искаме да намерим отговори на някои въпроси. Ще ни помогнете ли?

Двамата се спогледаха нерешително, накрая Люк кимна.

— Вие спасихте малкия Кори, затова по-късно ще се върнем отново. И ти ще получиш своите отговори, Вега.

* * *

В нощната тишина се чуха приближаващи стъпки. Изминаха няколко секунди и върху каменната стена на тунела отвън заиграха сенки, хвърлени от трептяща светлинка. Люк се появи в стаята ни първи, прикрил с дланта си пламъка на свещ. Сира го следваше по петите с пребледняло и уплашено лице.

— Ходете тихо — прошепна той. — Тук отвсякъде дебнат очи и уши.

Стражите, които по-рано пазеха пред входа, бяха изчезнали, вероятно отпратени от него. Преди да поемем по коридора, погледнах Хари Две и му заръчах да не лае, нито да издава други излишни звуци. Мога да се закълна, че той кимна в знак, че ме е разбрал.

Докато крачехме в редица един зад друг, ми мина поне една успокоителна мисъл. Наметката беше на раменете ми, а в нейния джоб лежаха ръкавицата и Мълнията.

Стигнахме до място, откъдето се разклоняваха три тунела, и поехме по най-левия. Не след дълго се озовахме пред масивна дървена врата. Люк откачи бронзов ключ от желязната халка на колана си и го превъртя в ключалката. Пропусна ни да влезем първи и затвори плътно след нас. Помещението тънеше в мрак, но той обиколи окачените през равни разстояния факли и ги запали със свещта си.

Щом стана достатъчно светло, аз зяпнах.

И Делф стори същото.

Имахме основателна причина за това.

Помещението бе просторно, с висок таван. Навред из него бяха пръснати работни маси, отрупани с всевъзможни изделия в различна степен на завършеност. Стените бяха опасани от стари, проядени от дървояди рафтове, буквално преливащи от странни предмети, свитъци пергамент и подвързани с кожа томове. В единия ъгъл имаше грамадно бюро с въртящ се стол пред него и множество чекмеджета, от които също се подаваха чертежи и документи. На дълъг лабораторен тезгях пък бяха наредени колби, стъкленици, везни и други фини инструменти, каквито бях виждала и ползвала в Комините, в своята работа като Довършителка.

— Не може да е донесъл всичко това със себе си от Горчилище — казах.

— He — отвърна Люк. — Само част от свитъците, мастилото и някои от инструментите, които виждате. Всичко останало е наше дело, включително мебелите, които изработихме по негови проекти. Торн ни научи на много неща. И единственото, което поиска в замяна — довърши с примирен тон, — бе свободата ни.

Докато оглеждах мястото, погледът ми се спря върху нещо, окачено на верига, спускаща се от тавана в един от ъглите. Беше скелет. А до скелета, върху стената, бе опъната кожата на притежателя му. При вида им една от загадките, които ме вълнуваха, започна най-сетне да се прояснява.

— Това е адар — промълви Делф.

— Било е адар — поправих го аз. — Ето как Торн е успял да се спусне от скалата. С летене, точно както и ние.

— Доста едричък екземпляр. Най-големият, който съм виждал.

— Това, предполагам, е неговата… работилница? — обърнах се към Люк.

— Всъщност той я нарича лаборатория. Прекарва повечето си време тук, майстори разни неща, говори си сам, понякога дори се смее като умопобъркан.

— Мен ако питаш, си е точно такъв.

Вниманието ми бе привлечено от правоъгълните късове пергамент, окачени по стените. Това бяха карти на Горчилище — изключително подробни, до най-малкия детайл. В прецизността на изображенията и надписите прозираше един гениален, но също и болен ум. Побиваха ме тръпки, като си представех този луд Уъг приведен над тях, чертаещ с безкрайно старание, гонен от манията да унищожи своя някогашен Дом.

Защото картите имаха една-единствена цел — да послужат като база за нападение. Изписаните със ситен почерк бележки недвусмислено го доказваха. Имаше място, отбелязано като „пункт за приземяване“. Тук вероятно планираше да извърши кацания със своя аерокораб в потайна доба, докато всички жители спят. А после, когато цялата му армия се събере, да предприеме изненадваща атака.

Имаше стрелки, сочещи към Комините, Катедралата и сградата на Съвета, с обозначения като „първа цел“, „да се използва за затворници“ и други подобни. С ужас видях надписи „да се унищожи“, поставени върху Приюта и Болницата. Отначало се зачудих защо, но после ми хрумна, че по време на война страната, която не може да се грижи за своите болни и ранени, по-лесно ще капитулира.

Обърнах се към Делф, който надничаше намръщено през рамото ми.

— Безумец, Вега Джейн, просто един безумец, който иска да убива. Трябва да го спрем.

— А сега може ли да отидем при аерокораба? — попитах Люк.

Той кимна и бързо ни поведе през плетеница от коридори, докато съвсем изгубих чувство за посока.

— Знам къде сме — прошепна Делф, който явно се ориентираше по-добре от мен. — Ей-сега ще свием наляво.

Така и стана. Люк и Сира спряха, обърнаха се наляво и минаха през поредния проход в стената. Насред празната зала корабът се извисяваше над нас като чудовищен звяр, готов да напада и убива. Когато приближихме, видях в дървения корпус поредица от отвърстия.

— За какво служат? — попитах Люк.

— Оттук се управлява — отвърна той. — С помощта на ето тези неща — и посочи към купчина дълги весла с плоски, правоъгълни краища, акуратно наредени покрай една от стените.

След това ни показа устройството, пълнещо гигантския балон с нагорещен въздух, както и клапите, през които той се изпускаше, ако искаш да се приземиш.

— Ясно — кимнах аз. — А каква е причината за зачервените ви очи?

— От бъркането на барута е. Съставките влизат в тях и ги дразнят.

— Но Кори е още малък, а неговите също са зачервени…

— Мислиш ли, че Торн го е грижа на каква възраст си, Вега? Всички са длъжни да работят.

Кръвта ми още кипеше от това откритие, когато излязохме обратно в коридора. Видях, че Люк поставя една от едрите си длани върху дръжката на мортата, затъкната в кожения му колан.

— Гръбовете? — попитах изчаквателно.

— Да, гръбовете — кимна мрачно той и се обърна към Сира. — Виж, ти най-добре се прибирай. Кори може да се зачуди къде си.

Тя го изгледа обезпокоено.

— Люк, помисли какво правиш. Ами ако Торн разбере?

— Просто върви, Сира. Хайде, тръгвай — добави строго.

Тя ни хвърли последен, неприязнен поглед и бързо се изгуби в тунела.

— Добре, последвайте ме — рече твърдо Люк, но в очите му се долавяше боязън. Не смятах, че е заради гръбовете, а по-скоро заради краля. По изражението на Делф разбирах, че и той мисли същото.

Люк можеше да плати с живота си, задето ни е помогнал. Но аз не виждах друг начин да излезем от положението. А вече имах план. Или поне част от него.

Делф очакваше от мен да поема инициативата. По дяволите, аз самата го очаквах от себе си.

Оставаше само да се надявам, че тази инициатива няма да донесе гибелта ни.