Пазителката

QUINDECIM Въпрос на врати

Стаята, предназначена за мен, се оказа голяма, овална и лишена от всякакви мебели.

— Няма проблем — обърнах се към Астрея. — Свикнала съм да спя на пода.

— Че защо ти е притрябвало да го правиш? — попита тя.

— Ами мислех си, че щом няма легло…

В следващия момент трябваше да отскоча встрани, за да не бъда смачкана от чудовищен по размери креват, който сякаш падна от тавана.

— Майчице! — изпищях, а Хари Две се задави в лай и млъкна едва когато поставих ръка върху главата му.

— Поне в моя дом винаги е добре да внимаваш какво си пожелаваш — рече небрежно Астрея, докато оправяше възглавниците. — Или да си чевръст в краката, като теб в дадения случай.

— Н-но откъде се взе това легло?

— Оттам, където стоят подобни неща, преди да са притрябвали някому. По-добре така, отколкото да губиш сума време в чистене и подреждане.

— Значи, стига да си поискаш нещо и то се появява?

— Нали вече ти казах, че стаите имат свои мнения и чувства? Не следва ли оттук, че би трябвало и да чуват какво им се говори?

— В такъв случай… един гардероб също няма да ми е излишен.

Този път бях подготвена и навреме се отместих от мястото срещу леглото, където с глухо тупване се стовари дъбов гардероб, с две широки крила и чекмедже отдолу. Вратите му гостоприемно се отвориха, разкривайки ред лъскави закачалки.

— Виждам, че започваш да свикваш — погледна ме одобрително Астрея.

— Дали да не си поискам и маса със столове? — казах, озъртайки се предпазливо.

Те обаче просто изникнаха в единия ъгъл, с елегантна свещ, запалена по средата на масата. Хвърлих озадачен поглед на домакинята си.

— Няма правило, че всичко трябва да пада от тавана — сви рамене тя. — Впрочем мога ли да ти предложа лека вечеря? Смея да твърдя, че кухнята ми не е съвсем лоша. Умее да приготвя отлична бисквитена торта например.

Поклатих глава, макар през целия ден да не бях слагала нищо в уста.

— Благодаря, не съм гладна. Най-добре върви да си почиваш, докато аз тук си подредя нещата.

— Е, щом си сигурна… — тя ме погледна изпитателно. Дори твърде изпитателно, както ми се стори.

— Напълно сигурна съм — отвърнах на свой ред, може би твърде категорично. — А утре, щом се съмне, отиваме да търсим Делф, нали?

— Разбира се.

След като останах сама, изпразних торбата си. Просторният гардероб погълна скромните ми притежания и пак остана почти празен.

Проснах се върху леглото, което се оказа меко и удобно.

Хари Две скочи до мен и аз го почесах между ушите, на което той отвърна с доволно проскимтяване. След минута се надигнах и хвърлих поглед към вратата, захлопнала се при излизането на Астрея. Отидох до нея и опитах да я отворя. Тя не помръдваше.

— Можеш ли да повярваш? — обърнах се раздразнено към кучето си. — Тая хубостница ни е заключила. Но не се бой, аз искам да изляза и нищо няма да ме удържи тук.

Засилих се две-три крачки и тъкмо да се втурна да разбия вратата, когато се заковах на място.

Тя безшумно се беше се отворила сама.

Искам да изляза. Това бях казала и стаята ме беше послушала.

Предпазливо подадох глава и надникнах в тъмния коридор. От Астрея нямаше и следа. Хари Две очевидно усети безпокойството ми, защото ме бутна с муцуна в бедрото, сякаш искаше да ми вдъхне кураж.

Погледнах надясно. Вече бяхме ходили натам, затова свърнах наляво.

По протежение на коридора, през три-четири метра разстояние, бяха наредени врати. Пробвах дръжката на първата — заключено. Поех си дъх и произнесох с възможно най-учтивия си тон:

— Извинете, може ли да вляза?

Вратата се отвори, разкривайки единствено тъмнина. Кучето и аз се спогледахме. Сега и в неговите очи се четеше безпокойство.

— Е, какво пък толкова — произнесох с малко пресилена увереност и прекрачих прага. Хари Две ме последва. Още щом го сторихме, вратата се захлопна след нас, а помещението се обля в светлина.

То бе напълно празно, като се изключи огромният часовник, окачен върху насрещната стена. От него висяха две вериги, чиито краища се губеха в отвори, прорязани в пода. Приближих се да огледам по-добре циферблата. Той не приличаше на нищо, което бях виждала в уъгските домове. Бе разделен на сектори с изписани върху тях цифри, а под всяка цифра личеше гравирана думата „век“.

Имаше само една стрелка, която в момента сочеше осми век. Нямах представа какво означава всичко това. Приклекнах да огледам дупките в пода, но и те не ми говореха нищо. Изглежда, нямаше какво повече да науча тук.

Излязох и се упътих към следващата врата. Спрях пред нея и повторих учтивата си молба.

— МАХАЙ СЕ! — Пронизителният крясък една не ми спука тъпанчетата.

— Ама че отношение — измърморих, щом успях да дойда на себе си от уплахата.

Пред третата врата за всеки случай запуших ушите си с длани, готова за евентуален отрицателен отговор, но тя се оказа по-сговорчива. Стаята, скрита зад нея, тънеше в бледо сияние, идващо от невидим източник.

В единия ъгъл стоеше малка бебешка люлка. Втурнах се към нея, но тя се оказа празна и покрита с паяжини. Паяжини имаше и по старите, плесенясали мебели наоколо. Усетих как у мен бавно се надига тъга. После тази тъга прерасна в безпросветно отчаяние и очите ми се наляха със сълзи. Кучето ми очевидно изживяваше сходни емоции, защото бе легнало на пода със скръбна физиономия и тихо проскимтяваше. Реших, че не мога да издържам повече, улових го за нашийника и се втурнах навън. Щом се озовахме обратно в коридора, потиснатото ни настроение веднага се изпари. Извадих ножче от джоба на наметката си и направих малка резка върху вратата, точно над бравата. Сторих същото и с предната врата, която ми бе изкрещяла. Така щях да знам, че е най-добре да ги избягвам.

Следващата стая също ни прогони. Маркирах и нея.

После стигнахме до врата, която отначало не искаше да поддаде. Вече мислех да продължа нататък, когато се чу тихо щракване и тя леко се открехна. Бутнах я и влязох.

Както и преди, мракът се разпръсна при появата ни и аз видях, че целите стени са покрити със стотици картини. Те изобразяваха Женски в дълги рокли с дълбоки деколтета, разкриващи доста повече плът, отколкото бях свикнала да виждам. Косите им бяха оформени в сложни, красиви прически, вдигнати високо над главите. Мъжките пък носеха тъмни дрехи със сърмени шевове и нещо, което приличаше на златен варак върху раменете. Някои държаха къси дървени тояжки, а други имаха саби, висящи в ножници върху богато украсени колани. Пред един имаше дори приседнало куче, приличащо на уголемена версия на моето. То изглеждаше изискано и благородно като стопанина си и бе зареяло взор някъде в далечината. Видях, че Хари Две се е вторачил с него със зяпнала уста.

Продължих да разглеждам, докато накрая не попаднах на портрет на Женска, която познах начаса. По-висока от останалите, с огненочервена коса, спускаща се пищно върху широките й мускулести рамене. Същата, която бях срещнала при пътешествието си в миналото, през огнения портал в тайното помещение на Комините. Тя ми бе спасила живота на онова бойно поле и ми бе дала Мълнията, преди да изпусне сетния си дъх. Умислено пристъпих нататък. Другите картини съдържаха основно пейзажи — ширнали се тучни поля, градове с високи каменни сгради и гладки павирани улици, по които слепове теглеха разкошни карети. От тях се излъчваше чувство на благополучие и мир.

С напредването на обиколката обаче това усещане постепенно се изгуби. Платната станаха по-мрачни, а красивите рокли, прическите, каретите и павираните улици бяха заменени от сцени на кръвопролития, бойни поля, разруха и мизерия. Тоналностите съдържаха основно оттенъци на сиво и черно, разнообразявани единствено от пурпурния цвят на кръвта. От каменните кули изригваха пламъци, а хората имаха уплашен и объркан вид. На една картина малка Женска стоеше сама насред улицата, с вдигнато към мрачните небеса лице. Устата й бе отворена, очевидно във вопъл, а по изцапаните й бузи се стичаха сълзи. От цялото изображение лъхаше неописуема загуба и скръб.

Напуснахме тази стая и преминахме в следващата. Вратата откликна на молбата ми и се отвори. Отново мрак. Очаквах лампите да светнат, но напразно. После чух нещо. Нечие дихание.

То бе хрипливо, неравно, болезнено. При звука му сякаш и собствените ми гърди се свиха. Огледах се трескаво, за да открия откъде се носи.

В полускрита ниша в дъното забелязах голям античен креват. Самата ниша бе мъждиво осветена, позволявайки ми да видя легналата в него фигура.

Приближих и дъхът ми секна.

Това вероятно бе най-старият Мъжки на света. Далеч по-стар дори от Дис Фидус у дома, в Горчилище. Върху темето му нямаше дори един косъм, а рядката му снежнобяла брада се точеше на близо метър над завивките. Хлътнали зачервени очи проблясваха над дългия, ужасяващо закривен нос. Бузите приличаха на сбръчкан пергамент. Когато се надигна леко върху възглавницата, успях да видя ръцете му — изпити и възлести, осеяни с големи кафяви петна.

— Коя… си… ти? — произнесе със стържещ шепот.

— Ами… — отворих уста, с ужас осъзнавайки, че съм забравила собственото си име. Стегни се, глупачка такава! — Аз съм Вега Джейн — избъбрих накрая.

— Дж… Джеймс? — изхъхри създанието, мъчейки се да се повдигне по-нависоко.

Побързах да му помогна. Когато го улових за рамото, изпитах усещането, че под нощницата има единствено скелет. Дъхът му вонеше, а на допир бе студен като лед. Поне го повдигнах без усилие, защото бе лек като перце.

— Не, Джейн — рекох, отстъпвайки назад. — Вега Джейн.

— И как се озова тук? — изгледа ме той с кухите си очни гнезда. Облегнат така, сякаш дишаше малко по-лесно.

— Един хоб на име Шеймъс ми показа пътя. И аз дойдох.

— Но защо?

— Защото чух, че Астрея Прайн може да ми помогне.

От гърдите му се изтръгна ново страховито хърхорене.

— Да ти помогне с какво, скъпа?

Подскочих сепнато, защото една ръка се пресегна покрай мен.

Астрея положи свежа, млада длан върху гърдите на стареца, който моментално се успокои. Дишането му стана равномерно и той й отправи благодарна усмивка.

Тя се обърна към мен.

— Виждам, че си успяла да се запознаеш със сина ми, Вега.