Пазителката

SEPTENDECIM Отново заедно

Не исках да заспивам, но умората ми скоро надделя. Вече бе утро, когато се събудих от подръпване за ръкава. Отначало не съобразих какво става, а после, когато успях да фокусирам зрението си, така подскочих, че Хари Две, който се бе свил до мен, сепнато изквича. Над лицето ми се бе надвесил… Шеймъс. Изпъкналите му очи изглеждаха големи като кокоши яйца.

— По дяволите, изкара ми акъла! — изпъшках. — Какво правиш тук?

— Дойдох да те повикам на закуска. По заръка на мадам Прайн.

— Значи все пак те е подслонила снощи? — попитах, идвайки на себе си.

— О, да. Нахрани ме и ме напои царски.

— Ей сега ще дойда. Само да се облека.

Той излезе, а аз започнах разсеяно да навличам дрехите си.

И изведнъж се плеснах по челото. Ама че глупачка бях!

Втурнах се да търся кухнята, ориентирайки се по миризмата на храна. Шеймъс и Астрея бяха вече там. Той се бе настанал зад кръглата дървена маса, а тя стоеше права пред огромна, старинна чугунена печка, на която къкреха няколко тумбести тенджери и цвъртяха два тигана.

— Надявам се, че имаш добър апетит — обърна се Астрея към мен.

— За мен не знам, но Делф положително умира от глад.

— Не искаш да ядеш без другарчето си, а?

— Не — отвърнах. — Моля те, моля те, нека го намерим!

— Е, да тръгваме тогава.

Движенията й бяха толкова бързи и решителни, че Хари Две и аз едва имахме време да реагираме. Топла наметка се материализира от въздуха и загърна раменете й, докато тя вече крачеше към антрето. Впуснахме се подир нея, а Шеймъс завършваше шествието.

Външната врата се отвори, за да ни пропусне. Къщата бе все така покрита от зеления купол, но през него прозираше ясното, безоблачно небе.

Щом преминахме изумрудената стена, Астрея измъкна предмет, наподобяващ лъскава пръчка, и замахна с него, мърморейки същевременно някакви слова. Секунди по-късно видях Делф да се носи във въздуха към нас, все още заспал и обвит в паяжината, която тя бе оплела около него предната вечер. Той се приземи меко върху тревата, свит на кравай и похъркващ в съня си. Астрея махна повторно с пръчката и паяжината, състояща се от тънки нишки светлина, изчезна. Пред очите ми Делф започна да се пробужда, протегна се, прозина се, отвори клепачи и…

— Ей! Какво става? — изкрещя, скочи като обезумял и вдигна юмруци в позата, която го бях виждала да заема на Дуелума.

— Делф! — хвърлих се към него и го улових за раменете.

Той ме прегърна, но продължи да диша запъхтяно и да се взира подозрително в спътниците ми.

— Всичко е наред — уверих го. — Това е Астрея Прайн, нашата домакиня, а този тук е хобът Шеймъс.

Преживелиците очевидно му бяха дошли в повече, но аз се досетих кое би могло да го разсее.

— Гладен ли си? Тъкмо щяхме да сядаме на закуска.

Както и очаквах, това бързо даде ефект.

— Е, какво пък — тръсна глава той. — Не пречи да похапнем.

Поведох го към изумруденото сияние, но той се запъна пред него и премина едва след като аз влязох вътре и му протегнах ръка.

— Значи ти си Даниъл Делфия, така ли? — попита Астрея на прага на къщата, оглеждайки с вирнато лице високия ми приятел.

— Същият — отвърна той. — Приятелите ме наричат Делф.

— И пътуваш с тази тук? — извъртя тя палец към мен.

— Да — потвърди отново той.

Астрея се обърна и влезе, без да продума повече, а Шеймъс се вмъкна подир нея. Когато Делф и аз останахме сами, го сграбчих в обятията си с такава сила, че ако не беше толкова як, сигурно щях да го задуша.

— Делф, слава богу, че си жив и здрав! — възкликнах със сълзи на очи. — Ако знаеш как се уплаших. Първо онзи проклет облак, а после ти… просто изчезна.

Той полека се освободи от прегръдката ми.

— Право да ти кажа, Вега, и аз не знам какво се случи. В един миг седях и си говорех с теб, а в следващия… попаднах сред някакви дървета, без ни най-малка представа как съм се озовал там. Ами ти?

— След като изчезна, се натъкнах на Шеймъс — хобът, когото видя преди малко. Той ме доведе в къщата на Астрея.

— А мен как ме довлякохте?

— Ще ти обясня всичко, но може да отнеме малко време, затова имай търпение.

— Е, ако сложа някой залък в устата, ще стана по-търпелив.

Хванати за ръце, влязохме вътре. Част от мен не искаше никога повече да пуска Делф. Струваше ми се, че ще умра, ако пак се разделим. Бях изгубила родителите си, брат си. Не можех да си позволя да изгубя и него. Просто не можех.

Щом бяхме заедно, никоя опасност не бе прекалено страшна.

Стигнахме в кухнята, приятно ухаеща от къкрещите гозби.

— Какъв каза, че бил онзи малък приятел? — попита ме той шепнешком.

— Хоб. Нали се сещаш, от книгата на Куентин.

— А, да. Услужливите същества.

— Е, този тук не е чак толкова услужлив.

Астрея вече бе окачила наметката си на стената и боравеше чевръсто пред печката с дълга дървена лъжица.

— Вега — обърна се към мен, — би ли сложила трапезата?

В първия миг се озадачих, но бързо схванах какво се иска от мен.

— Чинии, чаши, вилици, ножове и салфетки. Моля — лепнах за всеки случай накрая.

Делф едва не падна от стола си, когато всички тези неща се посипаха от тавана, а после плавно и акуратно се наредиха върху масата.

— Какво, по дяволите… — започна.

— И купички също — добави Астрея. — И лъжици.

Желанието й начаса бе изпълнено.

— Търпение, нали така се разбрахме — потупах Делф по ръката.

Забелязах, че на пода също се бяха появили съдинки с храна и вода за Хари Две. Той ме гледаше, наклонил глава на една страна, сякаш изчакваше разрешение. Усмихнах се и му кимнах, при което започна шумно да лочи и мляска.

— Готово — обяви в този момент Астрея, като махна с ръка над тенджерите и тиганите и посочи към масата. Съдържанието им начаса се прехвърли в нашите чинии и чаши. Погледнахме пред себе си и видяхме пържени яйца, шунка, бекон, добре препечени филийки, наденички и пушена херинга. Купичките се напълниха с овесена каша, покрай тях изникнаха съдинки и бурканчета с масло, конфитюр и мед. За пиене имаше топло мляко и ароматен чай.

Забелязах, че Астрея не се присъединява към масата.

— Ти няма ли да седнеш с нас? — попитах.

— Обикновено не закусвам. Вие хапнете, а по-късно ще поговорим. — И тя излезе от кухнята, а Шеймъс я последва.

Докато се хранехме, разказах на Делф последните си преживелици.

Той слушаше, а очите му се разтваряха все по-широко

— И всичко това се е случило за една нощ?

Аз кимнах.

— При това без да броим времето, през което съм била заспала.

— Да пукна дано. — Ръката му разсяно натъпка между дъвчещите челюсти две яйца и една херинга. После той допи млякото си и провеси унило нос.

— Какво има, Делф? Да не би да остана гладен?

— Не, не е това, макар че не бих отказал още няколко яйца и пет-шест резенчета бекон. И една-две препечени филийки с масло и пушена херинга. Е, и чаша чай, разбира се.

Той за сетен път подскочи от стола, когато изброеното количество храна внезапно изникна пред него, но бързо се окопити и се залови мрачно да яде.

— Ще ми кажеш ли какво те тормози? — настоях.

— Какво ли? Всички онези глупости, които са ни набивали в главите. Целият куп от проклети лъжи!

Той беше прав. Наистина бяха лъжи. Но там, навън, имаше истина. И ние щяхме да я открием.