Пазителката

SEX Полетът на краля

Бяхме изтръгнати от съня от груби ръце, които ни вдигнаха от леглата.

Край нас стоеше група екоси, предвождани от Люк.

— Добре, добре, по-кротко — измърмори Делф, докато ставаше, извисявайки се над всички им.

Протегнах се, при което схванатите ми ръце и рамене изпукаха. Бях сънувала нещо, но не можех да си спомня какво. Изтласкаха ни от стаята и ни поведоха по зле осветения коридор. До слуха ми долитаха далечни звуци от копаене, което ме заведе на мисълта, че гномите не са спирали работа през цялата нощ. Крал като Торн бе напълно способен на подобно отношение към своите поданици.

Озовахме се в сумрачно помещение, където ни принудиха да седнем върху мръсния чакълест под и да чакаме.

Не след дълго се появи Торн, облечен в панталони, ботуши и широка, разпасана риза.

— Кога ще хапнем нещо? — попитах.

— След урока по летене — бе отговорът. — Още е рано, стомасите ви могат и да почакат.

Стиснах ядно зъби. Неговият собствен стомах несъмнено бе винаги добре натъпкан.

— У теб ли е веригата? — Трябваше да се примиря, ако не исках Делф да бъде пронизан от още някоя стрела.

Той повдигна ризата си и аз видях Дестин, омотана около кръста му. Гледката накара лицето ми да пламне и той се ухили доволно.

— Победителят получава всичко, Вега.

— Щом казваш — отвърнах сухо. — Хайде, да започваме.

Бяхме придружени от дузина екоси, до един въоръжени с късоцевни морти и торбички барут и куршуми. По каменно стълбище стигнахме до същата яма, в която бяхме пропаднали предната вечер.

Завъртяха се скърцащи макари, изпънаха се въжета и маскировъчният покрив се отмести, разкривайки синьо небе. Щом се изкачихме на повърхността на Мочурището, охраняващите ни екоси се втурнаха и образуваха широк кръг около нас, с готови за стрелба оръжия. По всичко личеше, че са го правили и преди. След първоначалния оглед снеха островърхите шапки от главите си и се снишиха във високата трева така, че като се изключат очите им, станаха напълно невидими. Едва сега разбрах предназначението на растителността по главите и ръцете им. Те просто се бяха приспособили към околната среда.

— Да пукна дано! — рече Делф. — Ще ми се татко да можеше да види това.

Кимнах мълчаливо, заета да следя действията на Торн. От гърлото му се изтръгна кратко ръмжене, при което един от екосите притича и му даде мортата си. Той я пое, долепи я с привично движение до рамото си, прицели се нагоре и натисна спусъка. Разнесе се гръм и секунда по-късно върху земята тупна смъртноранена птица.

Торн върна оръжието на притежателя му и ми хвърли презрителен поглед.

— За разлика от теб, Вега, аз дойдох в Мочурището въоръжен и подготвен. Когато пропаднах в ямата, реших, че с мен е свършено, но още първият ми изстрел накара екосите да се разбягат като мишки. След това допълзяха при мен на колене и оттогава са кротки и покорни. И това представляваше лесната част. Трудната бе да ги науча да се трудят, да изработват неща. И ако нещо ме е крепило през цялото време, това бе мисълта как един ден ще се завърна триумфално в Горчилище. А сега да започваме с урока. Какво трябва да правя?

— Като за начало ще летим заедно — казах.

— Но как?

Посочих сбруята на Хари Две, още висяща на гърдите ми.

— Защо просто не ми дадеш инструкции?

— Няма проблем. Засилваш се и скачаш право нагоре. Държиш ръцете изпънати в посоката, в която искаш да отидеш. За да набереш височина, вдигаш тях и главата си нагоре. За да се снижиш, правиш обратното. Точно преди приземяване отпускаш крака надолу, за да паднеш върху тях. Но ако объркаш някое от тези неща, докато си сам във въздуха, ще трябва да те изстъргваме от камъните.

С всяка моя дума бледото лице на Торн пребледняваше още повече, ако това изобщо бе възможно.

— Добре, да опитаме първо по твоя начин — рече накрая с колкото се можеше повече достойнство.

— Тогава ми дай веригата — протегнах ръка.

— Защо?

— Ако ще направлявам полета, трябва да е у мен.

Той повдигна ризата, свали Дестин от кръста си и ми я подаде, след което се обърна с гръб и ми позволи да го пристегна с ремъците.

— Само помни, Вега — извъртя глава към мен, — приятелят и кучето ти са заобиколени от моите екоси. Случи ли се нещо с мен, те умират.

— Разбирам. — Сведох очи, за да не види пламтящата омраза в тях. Брънките на веригата, допирали се допреди минута в кожата му, бяха студени като лед. Сега, под моя допир, започнаха да се стоплят, което ми вдъхна известна увереност. — Понеже сме вързани един за друг, ще скочим без засилка. Просто повтаряй движенията ми. Хайде, на три. Едно… две… три!

Отблъснах се силно от земята и той стори същото, макар и с леко закъснение. Издигнахме се тромаво във въздуха, но после бързо набрахме скорост и височина. Постепенно заехме хоризонтално положение и се понесохме над полето. Вятърът шибаше безмилостно в очите ми и те започнаха да сълзят. Извадих от джоба на наметката си очилата, с които бях работила в Комините, и ги надянах. Торн не ги беше взел, защото явно не представляваха нищо особено, но с тяхна помощ можех да виждам ясно. Дългата му коса се мяташе пред лицето ми, но се справих и с нея, като я натъпках под кожените ремъци.

— Това е невероятно! — възкликна той.

Колкото и да го мразех, неволно се усмихнах на възторга в гласа му. Точно по този начин се чувствах и аз, когато за първи път полетях.

Преведох го през същите упражнения, както и Делф. Покръжихме известно време, направихме няколко издигания и спускания, смяна на посоки, завои покрай дървета и ниски хълмове. Докато той се озърташе в захлас, аз попивах всеки детайл от местността, сравнявайки я със запечатаната в паметта ми карта и с онова, което бях видяла от ръба на скалата на влизане в Мочурището.

Но от гледката, разкрила се пред взора ми, изпитах чувството, че ще припадна.

Тъмната, обгърната в мъгла река, която преди течеше далеч на запад, сега по някаква причина се бе преместила на север. Гористата планина, заемала по-рано нейното място, се издигаше на изток. А един скалист склон недалеч пък бе изчезнал съвсем.

— Как се казва онази планина? — попитах Торн.

— Не знам, никога не съм ходил до нея.

— Но винаги се е намирала там, нали? Искам да кажа, всеки път, когато си излизал и си се оглеждал наоколо, си е била на същото място?

Той обърна лице към мен и ми се стори, че забелязах бегла усмивка.

— Ако имаш предвид свойството на нещата в Мочурището да се движат насам-натам — то да, забелязал съм го.

— Но как една планина или река ще се движи? — възкликнах.

— Това е невъзможно!

— Скоро ще се убедиш, че в Мочурището нищо не е невъзможно.

Думите му звучаха абсурдно, но доказателството за тях се намираше пред собствените ми очи.

Остри писъци ме изтръгнаха от тези размишления. Погледнах надолу и видях два фрека да гонят един малък екос. Останалите стреляха с мортите си, но преследвачите и жертвата им се намираха далеч извън обсега на оръжията.

— Глупаво създание — измърмори равнодушно Торн. — А сега, Вега, да поупражняваме още малко маневри…

Но аз вече пикирах стръмно надолу.

— Какво, по дяволите, правиш? — кресна той.

Екосът нямаше никакъв шанс да се изплъзне на зверовете. Те бързо съкращаваха дистанцията, настигайки го с всеки скок на дългите си жилести крака. Още секунда и щяха да го разкъсат.

Откачих Дестин от кръста си и без да обръщам внимание на протестите на Торн, приближих вихрено изотзад. Зад мен се носеше тълпа от възрастни екоси с насочени морти. Едно от създанията, Женска, съдейки по вида й, тичаше пред всички, макар да не бе въоръжено. Предположих, че е майката на малкия. От устата й изскачаха тревожни звуци — нечленоразделни за мен, но ясни по смисъл. Независимо дали става дума за Уъг или екос, една майка би жертвала всичко за своето чедо.

Сниших се зад препускащите зверове и ги шибнах подред по главите с веригата. Те се претърколиха от ударите като палета, а аз увеличих скоростта и протегнах ръката, в която държах Дестин, над малкия екос.

— Хвани я! — извиках, а той само ме изгледа с дребното си, сгърчено от ужас личице. — Хвани я! — изкрещях отново, подрусвайки веригата. Зад нас се разнесе ръмжене. Фрековете се изправяха на крака, готови да подновят гонитбата. Погледнах пред себе си. Бързо приближавахме местност, обрасла с вековни дървета. Трябваше да се издигна нагоре.

— Ще се блъснем! — беснееше Торн и се мъчеше да сграбчи веригата, но аз я държах далеч от него. — Зарежи проклетото изродче! Зарежи го!

В този момент ме осени внезапна идея и аз изгрухтях. Не знаех какво точно грухтя, но реших, че ще подейства по-добре от виковете ми, които само допълнително паникьосваха малкия. И действително той протегна ръчичката си и пръстите му се вкопчиха в Дестин. Веднага извих нагоре, избягнах преградата от дървета и направих полегат вираж в обратна посока.

Фрековете, разгневени, задето съм ги лишила от плячката им, препуснаха подир мен, но бяха посрещнати от същинска стена от куршуми. Мортите на екосите затрещяха една през друга и звукът от изстрелите се смеси с предсмъртния вой и квичене на двата демонични звяра.

Премеждията ни обаче не свършиха дотук. Тъкмо се озъртах за подходящо място за кацане, когато веригата отведнъж олекна. Малкият се беше изпуснал от нея и летеше с писък към земята. Сърцето ми се сви. Изключено бе да го уловя. Въпреки всичките ми усилия все пак му бе писано да умре.

Но ето че под мен се мярна смътен силует. Делф се носеше през ливадата. Подскочи на близо метър във въздуха и изпъна докрай дългите си ръце.

— Да! — изкрещях от радост.

Той успя да улови дребосъка и се претърколи заедно с него на тревата. После стана и го отнесе, уплашен, но невредим, на майка му.

Тя го сграбчи в обятията си и го разцелува, като ту го гълчеше, ту го утешаваше на непонятния им език.

— Да не си побъркана! — ревна насреща ми Торн, щом докоснахме земята. — За малко да ме убиеш. И за какво? Заради едно проклето екосче. Заслужаваш да те…

Тук обаче се наложи да млъкне, защото останалите ни бяха наобиколили. Майката, придружена от Люк, ме доближи. Двамата коленичиха пред мен и целунаха ръцете ми. После дойде ред и на почервенелия от смущение Делф.

С няколко грухтения тя накара и сина си да стори същото. Когато погледнах малкото му, още ненабръчкано лице, забелязах, че очите му са също така червени, както и на възрастните.

Той ме обгърна с ръчички и стисна така силно, че ме накара да се усмихна.

Колкото до Делф, той бе толкова висок, че малкият успя да прегърне само краката му.

Торн, който наблюдаваше всичко внимателно отстрани, рече с радушен тон:

— Добре, добре, всичко вече приключи. Успяхме да спасим палавника. — Последваха няколко кратки грухтения, при които той посочи първо мен, а после и себе си. Стори ми се, че екосите го изгледаха с известно недоверие, но когато го помолих да ми преведе какво е казал, ме увери, че ми е отдал пълната заслуга за случая.

— Ако това е вярно, ще си взема джабит за домашен любимец — промърмори под сурдинка Делф.

— Е, стига толкова летене за днес, Вега — рече Торн. — Не се съмнявам, че скоро ще му хвана цаката. И тогава няма да имам вече нужда от теб, а само от твоята верига. Или, по-точно, моята верига.

Той грабна Дестин от ръцете ми и с безцеремонно побутване ми даде знак да тръгна обратно към замаскираната яма, откъдето бяхме излезли.

Спуснахме се отново в мрачните катакомби под Мочурището и бяхме отведени в моята стая. Пред входа пак бяха поставени стражи, но не мина много време и майката на малкия екос влезе при нас, понесла голям дървен поднос. Люк стоеше зад нея. Тя постави подноса върху една каменна плоча и ни се усмихна.

Той бе отрупан с всевъзможни лакомства — курабии, месо, няколко твърдо сварени яйца, голям нарязан домат, хляб с хрупкава коричка, от който се вдигаше топла пара. Имаше също купичка с ядки и няколко парчета различни сирена, изпълващи помещението с пикантния си мирис. Напитките се свеждаха до кана с вода и още една, пълна с мляко.

Усмихнах се в отговор и опитах да изгрухтя, което я накара да се засмее. Тя протегна обраслите си с трева ръце и ме прегърна. Люк на свой ред стори същото. После двойката, със сълзи в зачервените си очи, се оттегли.

— Мътните да ме вземат дано — рече Делф, докато се настаняваше пред трапезата. — Май, без да щем, се сдобихме с нови приятели.

Седнах до него и налях от млякото в металните бокали. То бе студено и със свеж дъх. Бяхме толкова гладни, че дори не разговаряхме повече — само дъвчехме, гълтахме и надигахме чашите. Хари Две също поглъщаше щастливо своя дял направо от пода. Щом приключих с яденето, се облегнах на стената и взех да го почесвам разсеяно зад ушите. Делф най-сетне също се засити, избърса уста с длан и ме погледна.

— Е, Вега Джейн, какво се върти в главата ти?

Въздъхнах дълбоко, преди да му отвърна:

— Това, което се върти в главата ми, е, че трябва да се измъкнем оттук, преди добрият стар Торн да е решил, че вече не сме му нужни. Но първо трябва да узнаем повече за плановете му да нападне Горчилище. А и много ми се ще да разбера как е успял да се спусне от скалата.

— Защо толкова те вълнува това?

— Защото не обичам въпроси без отговор. Торн е зъл по душа. Видя как щеше да остави зверовете да разкъсат малкия екос.

— Предполагам, че кралските особи поначало не са много жалостиви — кимна Делф. — За разлика от Люк и неговата Женска. Това е някак успокояващо, нали?

— Кое по-точно? — вдигнах объркано вежди.

— Ами че разни същества, дето са обрасли с трева и говорят с грухтене помежду си, имат чувства, също като нас. Действа ми успокояващо, като си го помисля.

В главата на Делф явно се случваха повече неща, отколкото предполагах. Което пък действаше успокояващо на мен.

Хвърлих поглед към вратата и забелязах, че Люк скришом ни наблюдава оттам. Това ми навя една идея.

— Знаеш ли — подхвърлих, — можем да използваме нощта, за да направим малко разузнаване.

— Разузнаване! И как, по дяволите, очакваш да стане това?

— Нали сам каза, че днес сме се сдобили с нови приятели.