Пазителката

TRIGINTA QUINQUE Пергаментът

Беше среднощ и аз бях поела първия пост. Седях с магическата пръчка до себе си, насочила всичките си сетива към смълчаната гора. Измина доста време, преди да видя, че един от спящите се размърдва. Беше Делф. Той стана от постелята си от изсъхнала шума и се доближи до мен с арбалета в ръка — оръжието на Петра, което бе използвал така удачно в битката срещу колосите. Откачих Дестин изпод наметката си и го изчаках да я пристегне на кръста си. Подадох му също и Целебния камък. Пръчката, естествено, оставих при себе си.

— Нещо обезпокоително? — попита той, застъпвайки на моето място.

— Не — поклатих глава.

— Е, тогава иди да поспиш, Вега Джейн.

— Кой ще поеме третата смяна?

— Петра. С нея вече се разбрахме.

— Не се и съмнявам. — Острият ми тон го сепна и изненада дори мен самата.

— Какво има? Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Струва ми се, че премълчаваш нещо. — Продължих да се муся, но той настоя: — Хайде, Вега Джейн, седни тук и ми кажи.

— Добре тогава — рекох троснато. — Просто двамата с Петра някак много бързо се сприятелихте.

— Жал ми е за нея и Лак. Представи си какво е да изгубиш всичко.

— Но тя постоянно… те зяпа, докосва те. — Знаех, че думите му звучат глупаво, но никакви други не ми идваха наум.

За негова чест Делф не се изсмя, нито се опита да омаловажи казаното.

— Да, видях, че не ти стана приятно, като видя, че я гледам. Но трябва да знаеш, че за това си има причина.

— Каква причина?

— Помниш ли, когато още в началото Лак попита накъде сме се запътили?

— Да, и ти му каза, че прекосяваме Мочурището, а той те нарече малоумен.

— Именно. Още тогава забелязах, че Петра се държи така, сякаш изобщо не смята идеята за чак толкова малоумна.

— Тоест?

— Тоест стори ми се, че и тя също иска да се махне оттук.

— Че кой не би искал? — изсумтях.

— Не, не, тя сякаш знаеше, че това е възможно. Че има друго място, където може да се отиде, разбираш ли?

Идеята ме порази.

— Искаш да кажеш, че си успял да прочетеш всичко това по лицето й?

— То си беше очевидно, Вега Джейн. Аз може рядко да говоря, но също така и рядко пропускам нещо.

Сконфузих се. Явно бях твърде свикнала с Делф и понякога дори не си давах сметка каква късметлийка съм да го имам до себе си.

— Значи у Петра може да се крие повече, отколкото сме предполагали — казах.

— И все пак ми е жал за нея.

Въздъхнах. Ах, тези Мъжки с техните меки сърца!

— Е, благодаря ти, Делф. Радвам се, че го обсъдихме.

— Моля, пак заповядай.

Отидох под навеса и легнах при другите двама, като положих торбата под главата си вместо възглавница. Хари Две се сви на кравай до мен. Затворих очи, но сънят не идваше.

Откъде Петра можеше да знае за място отвъд Мочурището?

Бръкнах в джоба на наметката си и извадих оттам измачкания пергамент. Насочих пръчката към него и прошепнах:

— Илюмина.

Той се освети, но това не ми помогна да разчета странните криволици на непознатите писмена. След като известно време ги съзерцавах безпомощно, цапнах по свитъка с пръчката.

— Добий някакъв смисъл!

И в следващия миг челюстта ми увисна. Думите започнаха да се сливат и да се въртят като вода, стичаща се в канал. Но не изчезнаха, нито се преобразуваха в други, по-понятни за мен. Вместо това постепенно се подредиха и оформиха изображение на лице. Старо и набръчкано, с гъста, бяла брада. Взиращо се директно в мен.

— Кой държи пергамента? — помръднаха устните му.

Ама че дяволия, помислих си и отговорих с разтреперан глас:

— Аз.

— Името ти?

— Вега Джейн.

Старецът сякаш обмисли отговора за секунда. Аз се възползвах от възможността да огледам наоколо. Лакланд и Петра спяха дълбоко. Делф седеше твърде далеч, за да ме чуе, при това с гръб към мен. Единствено Хари Две сумтеше тихо с наклонена настрани глава, следейки случващото се.

— Не те познавам — каза лицето.

— Е, аз също не те познавам.

— Откъде се сдоби с пергамента?

— От Лакланд Сайфърс и Петра Сонет. Те са Фурини и го пазят.

Старецът кимна, но не каза нищо.

— Никой не знае какво пише вътре — добавих. — За тях това са само драскулки.

— Значи ти сигурно притежаваш вълшебна пръчка.

— Да.

— Магьосница… Или вещица, ако предпочиташ. Откъде си?

— От Горчилище. Но ме обучиха в магия, след като го напуснах.

— И с каква цел са го сторили?

Това старче започваше да става твърде любопитно.

— Нужни ли са толкова много въпроси?

— Заключен съм в ръкописа от много дълго време без никой, с когото да разговарям. Ти също щеше си приказлива на мое място.

В това поне имаше логика.

— Е, кой си тогава? И как изобщо си се озовал вътре?

— Името ми няма да ти говори нищо. Както и твоето на мен.

— Ако си толкова стар, може и да познавам някой от потомците ти.

— Имам предвид, че не съм истинско, живо същество.

Очите ми се разшириха.

— А какво си тогава?

— Завет.

— Завет? Какво е това?

— Събрание от спомените на онези, които са живели. Един вид запис, ако щеш, на тяхната памет.

— Значи в теб се съхраняват познанията на Фурините?

— Не техните, не. Дори не знам как съм попаднал в ръцете на тези Фурини.

— А чии тогава?

— Аз датирам много по-отдавна. От времето на онези, които са създали това място.

Затаих дъх. Този приятел можеше да се окаже полезен. В много отношения.

— Добре, но защо са всичките объркващи надписи върху пергамента?

— За защита. В случай че се озове не у когото трябва.

— Разбирам. Много умно, имайки предвид, че Маладоните също умеят да правят магии.

Той фиксира погледа си върху мен и бях сигурна, че ме вижда също толкова добре, колкото и аз него.

— А откъде си научила за тях?

— От Астрея Прайн. Познаваш ли Астрея?

— Няма как да познавам когото и да било. Аз съм просто завет. Но съм чувал името. Тя е могъща магьосница. Всъщност тя е Пазителката на Мочурището.

Озърнах се предпазливо, но както и преди, всичко тънеше в покой.

— Казваш, че можеш да бъдеш извикан с помощта на магическа пръчка. Ами ако нейният собственик е Маладон?

— Щях да разбера.

— Как?

— За мен магическото присъствие на Маладоните излъчва само тъмнина. Твоето, от друга страна, е силна, ярка светлина.

— Тръгнали сме да прекосяваме Мочурището — казах. — Ще ни помогнеш ли?

Той поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Но ние стигнахме до къщата на Астрея — рекох предизвикателно. — Преодоляхме перфектния лабиринт в Първият кръг и се справихме с мантикора и уиндигото. И ето че сега сме във Втория кръг, където аз вече убих два колоса.

Тирадата ми сякаш го накара да се замисли.

— Впечатляващо — произнесе накрая.

— Значи ще ни помогнеш?

— Не знам как.

— Спомена, че носиш спомените на онези, които са изградили Мочурището.

— Вярно е.

— Кажи ми тогава, освен всички зли зверове във Втория кръг има ли и същества, способни да ни подкрепят?

— Хиперборите — отвърна незабавно той. — Най-добре да се сприятелите с тях.

— Как?

— Те откликват на обичайните неща, върху които се гради приятелството. Уважение и доброта. А сега съм уморен. Не съм говорил толкова много от… всъщност никога.

— Но мога да те повикам пак, нали?

— Ако желаеш. Просто почукай пергамента с пръчката, както направи сега.

— Няма ли да ми кажеш поне името си?

— Можеш да ме наричаш Силен, Вега.

И преди да успея да отговоря нещо, той изчезна, а непонятните надписи се появиха отново върху пергамента. Станах, изтичах при Делф и му разказах всичко. Докато слушаше, очите му все повече се разширяваха от почуда.

— Значи Силен, а? И всичко е запечатано в паметта му?

— Да. Какво мислиш?

— Мисля, че трябва да открием тези хипербори. — Той хвърли поглед към лагера, където спяха Петра и Лакланд. — И те могат да ни помогнат за целта. Щом крадат от тях, значи все трябва да ги познават, нали?

Въпреки истината в думите му настроението ми леко помръкна поради една очевидна причина.

Проклетата Петра.