Пазителката

QUADRAGINTA TRES Рубес

Теренът в Четвъртият кръг бе странен — равнинен на места, издигащ се рязко на други. Забелязваха се остри хребети и зъбери, стърчащи от нищото. Над главите ни нямаше звезди, нито луна. Използвах пръчката, за да осветявам пътя ни.

Вървяхме докъдето ни стигнаха силите и после направихме лагер под няколко високи върби. Постоянно се оглеждах да зърна тънкото русло на река Обол, която знаех, че тече оттук, но тя не се виждаше никъде.

След вечеря Лакланд предложи да поеме първата стража.

Петра и Делф скоро се унесоха в сън, но аз, както обикновено, не можах — поне не веднага.

Бръкнах в торбата си и извадих картата на Мочурището, оставена ми от Куентин Хърмс на моето дърво още в Горчилище. Някои елементи от нея бяха удивително точни, но други изобщо не съответстваха на действителността. Върнах се мислено към нишката от събития, благодарение на които се бе озовала в ръцете ми. Аз бях горе на дървото си, когато чух лая на кучетата, преследващи някого. После видях Куентин да бяга към Мочурището. Когато отидох на работа в Комините, заварих съобщение от него, заръчващо ми вечерта отново да се кача на дървото. И открих заковано върху дънера допълнително стъпало, в което бе скрита нагънатата карта.

Смръщих замислено вежди. Това стъпало не бе там сутринта, докато гонеха Куентин. Значи по някое време, след бягството си, но преди да се прибера от работа, той трябва да се е върнал от Мочурището и да го е заковал.

Тогава в главата ми изникна въпрос, който не си бях задавала преди. Защо изобщо Съветът преследваше Куентин? Несъмнено е имало причина. Беше ни казано, че той е нарушил някакви закони, но така и не бе уточнено какви. А както Моригон, така и Тансий пазеха загадъчно мълчание по въпроса.

Извадих пръстена от джоба на наметката си и го повъртях в ръка. Той бе открит в дома на Куентин, от което следваше, че моят дядо навярно му го е дал. Но защо на него, а не на баща ми, своя единствен син?

Какво качество притежаваше Куентин, та да спре избора си върху него? Дали е бил просто посредник, изпълняващ заръките на дядо ми, снабдяващ ме с неща, от които ще се нуждая? И ако да, то с каква цел?

Извадих пергамента, почуках с пръчката и призовах Силен.

Образът му се появи незабавно сред обърканите писмена.

— Къде си сега? — попита сериозно той.

— В Четвъртия кръг.

— А, река Обол.

— Да, макар още да не съм я открила. Нито лодкаря Рубес. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Боя се, че нищо.

— Астрея спомена, че щял да иска някакво заплащане, за да ни превози през реката.

— Аз самият, естествено, никога не съм я прекосявал. А и не съм чувал за някой, който да го е правил.

— Чудесно — промърморих. — А знаеш ли поне дали отвъд нея се намира последният, Пети кръг?

— Уви — поклати глава старецът. — Това също е обгърнато в мистерия.

— Но щом има река, предполагам, че в нея има и някакви водни обитатели?

— Не бих се учудил.

— Ето значи ролята на лодката. По-разумно е да избегнеш срещата с тях.

— Надали ще е толкова просто, колкото си го представяш.

— Защо?

— Защото цената на превоза може да се окаже по-висока, отколкото си склонна да платиш, Вега. И тогава от теб ще зависи да вземеш решение. Така е устроено това място. Да иска от теб непосилни неща.

И с това злокобно предзнаменование Силен изчезна.

Бавно сгънах пергамента и го прибрах. Каква ли непосилна цена можеше да ми бъде поискана за прекосяването на Обол?

Петра стана, за да застъпи на стража, и аз, след като изчаках, докато се уверя, че Делф и Лакланд са заспали дълбоко, се промъкнах до нейната торба. Знаех, че постъпката ми в много отношения е нередна, но знаех също и че не мога повече да пребивавам в неведение.

Насочих пръчката и едва чуто промълвих:

— Кристиладо магнифика.

Съдържанието на торбата се разкри пред мен като на длан. И аз видях онова, което очаквах. Следващото заклинание се отрони също така тихо от устните ми:

— Реджойнда, пръчка.

Тя излетя от торбата и се озова в дланта ми. Когато усетих допира й върху кожата си, ми дойде наум — твърде късно, разбира се, — че може да ме изгори, но тя не го стори. Навярно щеше, ако бях опитала да направя магия с нея.

— Илюмина — осветих я със своята собствена пръчка, за да я разгледам. Беше направена от тъмно, почти черно дърво. Хрумна ми, че чичото на Петра всъщност не й я е дал, както ставаше обичайно. Тя сама я бе взела след смъртта му. Но някой трябваше да я е дал на него. Може би баща му? Потърсих в основата й вградена частица от предишния собственик и я видях — нокът, ясно открояващ се на фона на дървото.

Озъртайки се като крадец, я пъхнах в джоба си и отидох да си легна. Вярно, Петра бе спасила живота ми, но не бях сигурна дали не таи враждебни намерения. А ако бе така, не исках да притежава предмет, способен да убие както мен, така и Делф. Но все пак се чувствах гузна. Това място наистина не предлагаше леки решения.

На сутринта — чието настъпване не бе лесно да се определи, тъй като слънцето тук не изгряваше — събрахме багажа и потеглихме. Наблюдавах внимателно Петра, докато вземаше торбата си, но тя така и не надзърна вътре.

Не се съмнявах, че щом открие липсата, веднага ще заподозре мен. А и как иначе? Нали бях единствената, знаеща за магичните опити с чичо й. Но тя не ми бе признала, че притежава пръчка, затова се съмнявах да ме обвини открито — поне не и пред Лакланд и Делф. Явно никак не й се щеше да разкрива тайната си. Тактиката, която използвах срещу нея, бе доста подла, но точно в момента не можех да си позволя повече изненади.

Още три дни и нощи бродихме през мрачната, безрадостна местност. Веднъж над главите ни прелетя инфиций и се наложи да търсим убежище в една пещера. Друг път се натъкнахме на глутница фрекове, водещи битка със стадо непознати за мен същества. Накрая фрековете надделяха и с вой и ръмжене се нахвърлиха върху телата на жертвите. Докато те се наслаждаваха на плодовете на своята победа, ние си плюхме на петите и скоро се отдалечихме на безопасно разстояние.

На четвъртата вечер стоях на пост край лагера. Уморена от еднообразието, вдигнах пръчката и измърморих:

— Кристиладо магнифика.

Бях го правила и преди, без особен резултат. Но този път бе писано да е различно.

Нямаше да се изненадам особено, ако бях видяла някой звяр.

Но вместо това пред очите ми изникнаха Делф и Петра. По някаква причина заклинанието ми показваше какво се случва не отпред, а зад мен.

Те бяха склонили глави и разговаряха с тихи гласове, които не можех да доловя. Напоследък все по-често прекарваха заедно, независимо дали по време на преходите, или край скромния ни лагерен огън. Също и спяха един до друг.

Но това видение?

Обърнах се и безшумно закрачих към мястото, където смътно тлееше догарящата жар.

На известно разстояние спрях и ги загледах.

Делф правеше движения с Целебният камък над ранената ръка на Петра. Не се и съмнявах, че мисли за прекрасни неща. После тя се усмихна и го докосна по бузата.

Стиснах зъби и се върнах обратно на поста си. Главата ми бе приведена, очите — приковани в прашните ботуши. Делф е най-добрият ми приятел, мина ми през ума. Приятелите не се държат по този начин. Това не е… не е…

Не е какво, Вега?

Не е онова, което на теб ти се иска?

Но животът на Делф не е твой, а си е негов. Щом харесва Петра повече от теб, ще трябва да го преглътнеш.

Някакъв шум ме изтръгна от мрачните размисли.

Шумът на ромоляща вода.

Изтичах да известя останалите.

Всички вкупом забързахме нататък, докато не стигнахме място, откъдето започваше широка низина.

И тук бе тя — река Обол. Дълга и виеща се като змия. Завой след завой, докато не се губеше от погледа и от двете страни. Беше по-широка, отколкото предполагах. Не можеше да се види какво има на отсрещния бряг, но аз и бездруго знаех. Там се простираше последният, Пети кръг. Единственото, което ни делеше от него, бе тази водна преграда.

— Погледнете това — посочи Лакланд.

Вляво от нас имаше стар пристан, поклащащ се от течението върху прогнилите си подпори.

До него бе забит килнат дървен стълб, на който бе закована табела. Въпреки сумрака и двайсетината крачки, които ни деляха от нея, червеният надпис личеше ясно, сякаш изписан с огнени букви.

— Кеят на отвъдното — прочетох на глас.

— Вега Джейн — произнесе Делф с тон, какъвто не го бях чувала да използва преди.

— Какво? — извърнах се сепнато. Но всъщност нямаше нужда да питам.

Откъм завоя на реката се задаваше малка, черна лодка. На кърмата, с дълго весло в ръце, стоеше загърната фигура. Лодката се плъзгаше по повърхността на реката с такава лекота, сякаш се носеше по въздуха.

Щом приближи до нас, фигурата с ловко движение я завъртя и тя спря, едва докосвайки вехтия пристан.

На носа й бе прикрепен прът със закачен върху него фенер. Смътната му светлина едва ни позволи да различим лицето на лодкаря, щом той сне своята качулка.

Всички неволно отстъпихме назад. В първия момент Рубес ми се видя като скелет, на когото просто са пропуснали да кажат, че вече не е жив. Всичко у него бе кухо, безплътно и мъртво.

И все пак очите му излъчваха свирепо червеникаво сияние, доста наподобяващо това на буквите върху табелата. Той отвори уста и заговори, протягайки същевременно дългата си костелива ръка към нас в подканящ жест:

— Нека онези, които желаят да прекосят Обол, дойдат насам. — Гласът му излизаше като дълбоко, гърлено ръмжене. — Рубес ще се радва да ви услужи.

Приближихме по паянтовите дъски и подпорите отдолу със скърцане се наклониха под тежестта ни. Вече мислех, че пристанът ще се срине и всички ще изпопадаме във водата, когато той изведнъж от само себе си се изправи и аз се озовах едва на крачка от лодката. Понечих да се прехвърля през борда й, но Рубес ми прегради пътя с веслото. То бе цялото мокро и покрито със зеленикава тиня.

— Какво има? — дръпнах се назад. — Нали сам каза, че ще се радваш да ни услужиш?

— Първо Рубес трябва да получи своето — изрече дрезгавият глас.

— Добре, каква е цената? — вторачих се в него.

Вместо отговор той отмести взор към дъното на малката лодка, а после отново към нас.

— Имам място за четирима — не повече.

— Но ние сме петима — огледах своите спътници.

— Четирима и не повече — повтори той.

Извадих пръчката.

— А аз пък ти казвам, че сме петима. Разбирам, че искаш да ти се плати, и съм готова да го сторя. Но всички трябва да прекосим реката.

Лодкарят се усмихна и забелязах, че зъбите му са кървавочервени. Освен това, едва сега ми направи впечатление, че ръката му, подаваща се изпод наметката, е цялата покрита с тъмни люспи, подобно на тялото на риба.

Той вдигна веслото и го насочи някъде над главата ми.

В следващия момент Делф изпищя. Обърнах се и го видях на колене, уловил слепоочията си с длани. Лицето му бе разкривено в агония. Сграбчих го за раменете, но той ме отблъсна, падна ничком и започна да се гърчи.

— Делф! Делф!

Петра и Лакланд също се впуснаха към него, но бяха възпрени от невидима сила.

Опитах да направя заклинание, което да облекчи страданията му, но нещо сякаш удържаше пръчката ми и не можех да я насоча.

Извърнах се към Рубес. Той продължаваше да стои по същия начин, с високо вдигнато весло, и аз разбрах, че то е източникът на мъките на Делф.

— Престани! — извиках. — Престани, умолявам те!

Лодкарят бавно свали ръце и Делф веднага спря да се гърчи, но остана проснат върху кея, поемайки конвулсивни глътки въздух.

Приклекнах до него и опитах да го обърна по гръб.

— Д-добре съм, Вега Джейн — изстена той. — Болката… си отиде.

— Защо, по дяволите, направи това? — процедих злостно към Рубес.

— Четирима в лодката. Не повече.

— Добре, да направим следното — първо трима, а после още двама. Така ще спазим проклетото ти правило.

Усмивката му изчезна и той вдигна костелив показалец.

— Едно пътуване. Не две.

Застанах насреща му и изправих рамене.

— Каква в крайна сметка е таксата ти? — Наистина не разбирах какво иска от нас.

Лодкарят обгърна с жест тъмните води.

— Един от вас трябва да плува, ако искате да стигнете отвъд. Ето това е таксата ми. Ако не я приемете, може всички да си останете тук. И да бъдете живи още няколко минути. — Взорът му се зарея в далечината. — Тя вече идва.

— Кой идва? — попитах рязко.

Очите му се впериха в моите като два съсирека пламтяща кръв.

— Смъртта — просъска едва чуто, но този звук ме изпълни с по-вледеняващ ужас дори от писъка на джабитите.

Реката продължаваше кротко да се плиска под нас, а отсрещният й бряг оставаше все така невидим.

— Наистина ли няма друг начин? — попитах със свито гърло.

— Само един.

— Какъв? — трепна у мен искрица надежда.

— Мога да превърна петима ви в четирима. Тогава — добави свирепо, като насочи заплашително веслото — ще кача всички ви в лодката, заедно с тленните останки на петия. Е, кой да бъде? Кой?

— Чакай! — Разперих ръце. — Аз ще плувам.

— Вега Джейн — изправи се Делф на разтрепераните си нозе. — Ти не си чак толкова добра плувкиня.

Хари Две вдигна предните си лапи към мен, сякаш да покаже колко са силни и пригодени за употреба във водата.

— Не — казах. — Аз ще го направя.

— Стига, Вега Джейн, не може все ти да се излагаш на опасност.

— Защо да не пуснем кучето? — предложи Лакланд.

— Млъкни, Лак — срязах го аз.

— Какво ще кажеш — дръпна ме настрана Делф — да му се нахвърлим всички едновременно и да му отнемем проклетата лодка?

— Забрави ли какво ти причини преди малко? — прошепнах. — А и пръчката ми очевидно е безсилна срещу неговото весло.

— Ако питате мен — обади се Петра, — бих гласувала за Лак.

Лакланд тихо изруга.

— Защо пък за мен?

— Ами… Вега с нейните магии ще ни е нужна, за да стигнем до края, нали?

— Много умно, няма що. А какво ще кажеш за Делф? Или твърде много си хлътнала по него?

Петра видимо се сконфузи, но преди да успее да отвърне нещо, Делф се намеси:

— Наистина е най-добре аз да отида. Сили не ми липсват, а и Петра е права, че Вега е необходима на всички ни.

— Не, Делф — отсече Петра. — Никъде няма да ходиш. По дяволите, аз ще го направя!

— Вижте — вметна Лакланд. — Ще ми обясни ли някой защо просто не пуснем проклетото куче? В крайна сметка то е само едно животно.

— Ти пък какво разбираш — блъсна го Делф. — Хари Две струва колкото петима като теб.

— Престанете! — креснах. — Казах ви вече, че аз ще плувам.

— Но ти ни трябваш, за да… — отвори уста Петра.

Насочих пръчката към тях.

Делф се досети какво се каня да направя и посегна да ме улови за ръката.

Хари Две излая и скокна към мен с разширени в тревога разноцветни очи.

— Субсервио!

Глъчката моментално утихна и всички застанаха покорно пред мен. Посочих с пръчката към лодката и те един по един се качиха в нея, включително и кучето ми.

Поех си дълбоко дъх и хвърлих поглед към Делф и Хари Две. Нима това щеше да е последното, което щяха да запомнят от мен? Как съм ги изиграла? Изпълниха ме дълбоко съжаление и срам, но сега нямах време да се отдавам на подобни емоции.

Обърнах се към Рубес, който стоеше в очакване.

— Има ли нещо, което да ми кажеш, преди да вляза във водата? — попитах хладно.

Той отправи към мен продължителен, оценяващ взор.

— Загадката на дълбините трябва да се реши. Дали ти ще успееш? Само от теб зависи. — Лодкарят сви рамене и устните му отново се разкривиха в противна усмивка, от която кръвта ми кипна. Зарекох се да сторя всичко възможно да оцелея, та ако ще и само за да го срещна пак и да го изпепеля.

После той отблъсна лодката от кея и тя плавно пое навътре. Мина ми мисълта, че може би никога повече няма да видя Делф и Хари Две. Вероятно трябваше да заплача, да изпитам някакви чувства, но в гърдите ми цареше само безкрайна, ужасяваща празнота. Сякаш всичко, което някога бях имала, си бе отишло.

Те скоро се изгубиха в пелената от мъгла, стелеща се над водата. Продължих да чувам единствено плясъка на веслото, с което Рубес откарваше моите спътници.

Заклинанието ми щеше да спре да действа, след като се отдалечаха, но дотогава вече щеше да е твърде късно, за да ме спрат.

Помахах самотно с ръка и промълвих:

— Довиждане.

Сетне отидох до ръба на кея и се взрях надолу в мътните води на река Обол. Делф имаше право — аз не бях много опитен плувец. В Горчилище просто нямаше къде да се упражнявам.

Можех само да предполагам какво ме очаква в дълбините, но ако стоях и се маех, нямаше да ми стане по-леко.

Затова стиснах здраво пръчката, поех си дълбоко дъх и скочих.