Пазителката

QUADRAGINTA Втора магьосница

Нарамихме торбите и в значително подобрено настроение поехме с бодра крачка напред. Скоро достигнахме могилата, показана от Шеймъс, и гората свърши.

Тогава спряхме. Просто трябваше да го направим, за да възприемем гледката, разкрила се пред очите ни.

— Да опустее дано! — възкликна Лакланд.

„По-пусто не може и да стане“, помислих си аз.

Ако ни бе дошло до гуша от дървета, то сега бяхме дошли на правилното място, защото тук нямаше нито едно. Равнината бе плоска като тепсия и само в средата й се издигаше огромен блок от нещо като гранит, километър и половина на височина и няколко километра на ширина. Като се изключи той, теренът бе равен и еднообразен чак до хоризонта.

И слънчев.

Ако гората не бе пропускала нито лъч светлина, то тук всички слънчеви лъчи сякаш си бяха дали среща.

Сред дървесата бе прохладно, макар и мрачно и зловещо.

Тук цареше такава жега, че самият въздух над земята трептеше в мараня. Сред толкова дълго време, прекарано в сумрак, трябваше да заслоним очите си с длани, за да не бъдем заслепени.

— Май е най-добре да вървим — подхвърлих на своите спътници и тръгнах първа напред, с Хари Две до коляното. Лакланд и Петра ме последваха, а Делф завършваше колоната.

Едва бяхме изминали километър, когато се наложи да сваля наметката си. Останалите, задъхани и зачервени, скоро сториха същото. Не след дълго запретнахме ръкавите на ризите, а след тях и крачолите си. Ботушите тегнеха като нажежени камъни върху нозете ми.

Вървяхме час след час, а жегата ставаше все по-непоносима. Отпивахме вода от манерките, но тя веднага излизаше от нас под формата на пот. Хари Две, изплезил език, пъхтеше толкова силно, че се боях да не припадне.

След като по мои изчисления се влачихме така около трийсет километра, Делф се приближи до мен и тихо каза:

— Виждаш ли оня скален масив там, Вега Джейн?

Кимнах.

— Е, той си е пак толкова далеч, както и когато тръгнахме.

Взрях се внимателно и осъзнах, че е прав.

Един бърз поглед към небето ми поднесе нова неприятна изненада.

Въпреки че вървяхме от много време, слънцето, вместо да клони към залез, не бе помръднало от мястото си.

— Делф — промълвих. — Виж слънцето.

— Да, знам.

Опитах се да се сетя какво ни бе разправяла Астрея за Третия кръг.

Плоска равнина, простираща се до безкрайност.

До безкрайност. Неволно потреперих. Дали определението й не е било буквално? И ако бе така, какво вещаеше това за нас?

Не след дълго, капнали от умора, спряхме за нощувка. Ако в температурата имаше някаква промяна, тя бе само към по-горещо. Погледнах към слънцето, сетне към малкия ни лагер и вдигнах пръчката.

— Ембатлементо.

От заклинанието над мястото се издигна щит и остана да виси, потрепвайки, във въздуха. Под него незабавно стана значително по-тъмно и хладно, отколкото навън.

— Благодаря ти! — изпъшка Лакланд и като изтри потта от челото си, изложи разголени гърди на освежаващото течение. Сетне просто се срина по гръб и остана да лежи неподвижно.

По-късно, след скромната вечеря, насядахме с кръстосани крака по земята. Най-много от всичко ме безпокоеше откритието на Делф — че всъщност не отбелязваме никакъв напредък. Ако Лакланд и Петра още не се бяха досетили, скоро щяха да го направят.

Делф пое първата стража, а ние легнахме да спим.

Или поне някои от нас заспаха. Аз се мъчих дълго време, но накрая се отказах. Извадих пергамента и призовах Силен. Двамата се спогледахме от около педя разстояние.

— Оживяла си — произнесе той с лека изненада.

— Да, макар и сама да не разбрах как. Вече сме в Третия кръг.

— Радвам се — усмихна се благо старецът.

— Така ли? — Повдигнах вежди. — Нали си просто някакъв спомен. Не знаех, че спомените имали емоции.

— Не спомен, а завет — поправи ме той. — И има още куп неща, които не знаеш.

Реших да се фокусирам върху по-належащите проблеми.

— Имаш ли нещо против да те покажа на един мой приятел?

— Добър приятел ли ти е?

— Най-добрият.

Старецът кимна и аз отнесох свитъка до мястото, където Делф седеше на пост. На него му отне известно време да възприеме идеята за говорящото лице, гледащо го от пергамента, но сред две-три „Да пукна дано!“ най-сетне кротна и се заслуша.

— Имаме проблем, Силен — започнах аз.

— Само един? Трябва да призная, че съм удивен.

— Вървяхме почти през целия ден, но тук е вечно пладне, а слънцето е непоносимо горещо. Трябваше да издигна щит с помощта на магия, за да се поохладим.

— Много умно от твоя страна, Вега Джейн.

— Освен това — добави Делф — не стигаме до никъде. Сякаш изобщо не сме помръднали от мястото си.

— Разбирам, че може да е смущаващо.

— И още как! — възкликна Делф, подразнен от невъзмутимия му тон.

— Астрея каза — намесих се аз, — че Мочурището постоянно се движи. Но всъщност не е така. Това се случва само в главите ни, защото му е направена хипнотична магия. — Тук се наложи да понапрегна паметта си. — Трансдеса хипнотика — избъбрих накрая.

— Нима? — отвърна Силен.

В този момент ме обзе пристъп на паника, защото си дадох сметка за друго — че тя никога не ме е учила да противодействам на заклинанието. Как е могла да пропусне нещо толкова важно? И как аз не се бях сетила да я попитам?

Озърнах се притеснено наоколо и за сетен път останах с отворена уста. Скалният масив в далечината бе изчезнал, сякаш никога не го е имало. Нищо не изглеждаше както преди.

— Заплетена работа, а? — обади се съчувствено Силен.

— Да, малко. — Опитах се да запазя самообладание, макар сърцето ми да бе паднало в ботушите. — Но все ще се оправя някак. Нали имам вълшебна пръчка.

— Значи знаеш обратното заклинание?

— Всъщност не — признах неохотно.

— Сигурна ли си?

— Да. Астрея никога не ми го е казвала.

— Но, Вега Джейн — намеси се Делф, — тя не те е учила и да призоваваш Силен. Нито да разхвърляш всички из стаята само с усилие на волята, както стори онзи път в нейната къща. И двата пъти се справи съвсем сама.

— Твоят най-добър приятел май е доста проницателен — усмихна се старецът.

— Вярно, но когато се опитвах да разчета пергамента, аз… аз просто казах „Добий някакъв смисъл“. И ти се появи.

— Всички магии и заклинания се пораждат от необходимостта — поясни Силен.

— Искаш да кажеш — изгледах го, — че мога да ползвам не само онези, на които ме е научила Астрея, но и да измислям свои?

— Разбира се. Иначе каква магьосница ще бъдеш?

И с тези прощални слова той изчезна.

— Ще се справиш, Вега Джейн — рече ми окуражително Делф.

— Не, Делф. Ще се справим заедно.

Погледите ни се срещнаха за продължително време.

— Значи си казала на този чудак, че съм най-добрият ти приятел?

— Ти си точно такъв.

Лицето му грейна, а аз усетих как в гърдите ми се надига топло, трепетно чувство. Той докосна ръката ми и се приведе към мен. Затворих очи и…

До слуха ни достигна ръмжене. Скочихме и се огледахме, но наоколо се простираше единствено безбрежната пустош.

— Използвай пръчката — подсети ме Делф.

— Кристиладо магнифика — изрекох бързо.

Пред очите ни, сякаш на ръка разстояние, изникнаха четири звяра. Те се движеха с обезпокоителна скорост право към нас.

— Събудете се! — завика Делф. — Ставайте! Върколаци!

Лакланд и Петра, без да се маят, скочиха на крака и грабнаха оръжията.

Премахнах щита над главите ни, за да виждаме по-добре, и слънцето веднага ни зажари немилостиво.

Тъкмо се канех да използвам отново магията за приближаване на образа, когато върколаците се появиха на метри от нас, като че изникнали изпод земята. Преди да успея да реагирам, една стрела изсвистя и се впи в гърдите на най-близкия. Той нададе яростен рев и отскочи назад, пръскайки кръв от раната си. После се прекатури и умря.

Оставаха обаче още три, с които да се справим.

— Джагада — изкрещях. Тялото на втория се покри с дълбоки порязвания и той зави от болка, но устремът му го стовари върху мен и ме събори на земята, като изкара въздуха от дробовете ми.

Станах тъкмо навреме, за да видя как Делф замахва с огромната си брадва и разсича агонизиращото чудовище на две. Зад гърба му обаче се задаваше третият върколак.

— Ригаморте — замахнах с пръчката, но зъбатата твар в последния миг се извърна и магията ми не улучи.

Докато се усетя, четвъртото създание връхлетя върху мен и челюстите му тракнаха на косъм от рамото ми. Изпуснах пръчката и тя отхвръкна встрани.

Знаех, че без нея и без Дестин нямам никакви шансове, но въпреки това не възнамерявах да се дам без бой. Претърколих се встрани, свалих наметката и я задържах с две ръце пред себе си. Когато върколакът с ръмжене атакува отново, я увих около дебелата му шия и започнах да стягам, но той ме улови с ноктеста лапа за косата и ме отхвърли като перце. Още докато се приземявах в прахта, го видях да се носи към мен със стръвно оголени зъби.

— Ригаморте!

Черната светлина го удари точно между плешките. Той замръзна за миг във въздуха, а после мъртвото му туловище се стовари точно отгоре ми. С мъка изпълзях изпод него и се озърнах невярващо.

На няколко крачки встрани стоеше пребледнялата Петра, стиснала в юмрука си моята пръчка. Тя бе хвърлила магията. И то успешно.

Делф и Лакланд, вече довършили третия върколак, също я гледаха потресени от подвига й.

В следващия момент обаче краката й изневериха и тя коленичи на земята, притиснала ръка към гърдите си. По лицето й се стичаха сълзи.

Втурнах се към нея и взех пръчката. Другите също се притекоха.

— Ти… ти можеш да правиш същите неща като Вега — заекна Лакланд.

— Магии — додаде шепнешком Делф.

Тя обаче продължаваше да стои неподвижно, с разкривено от болка лице.

— Петра, дай да погледна. — Посегнах към ръката й.

Тя обаче само поклати глава и продължи да я притиска към себе си.

— Позволи на Вега да те излекува — подкани я и Делф. — Тя може да го направи с помощта на Камъка.

Аз вече го бях извадила от джоба си, но се наложи да отворя юмрука й със сила. И когато го направих, стомахът ми се обърна. Цялата й длан изглеждаше като къс овъглено месо. Болката, която изпитваше, сигурно бе ужасна. Прокарах Целебния камък над нея, но нищо не се случи. Удивена, опитах няколкото лекуващи магии, които знаех, но нито една от тях не подейства.

— Просто ме остави на мира — дръпна се от мен Петра, после стана и с олюляване се отдалечи. Вторачих се неразбиращо в пръчката си. Защо я беше изгорила, след като тя бе спасила живота ми? Защото не й принадлежеше? Или защото, както подозирах, Петра бе потомка на Маладоните? Инак откъде щеше да знае как да хвърли смъртоносното заклинание или да използва Фин — магичната стихия, създадена от тъмни магьосници?

Погледнах към Делф, който смутено наблюдаваше сцената. Исках да споделя с него съмненията си, но Лакланд стоеше точно до нас.

— Е, слава богу, че Петра също се оказа магьосница — казах с пресилена усмивка.

— Наистина — кимна още замаяният Лакланд, сетне добави: — Най добре да отида да проверя как е.

Щом двамата с Делф останахме сами, едва се сдържах да не му кажа, че Петра е наш враг. Това положително щеше да изтрие възхитената физиономия, която цъфваше на лицето му всеки път, щом я зърнеше. Но имаше една пречка, която ме възпираше.

Тя бе използвала своето изкуство, за да ме спаси от смърт.

— Какво става с Петра, Вега Джейн? — попита той.

— Не знам — отвърнах и ако трябваше да сложа ръка на сърцето си, наистина бе така.