Пазителката

SEDECIM Пазителката

Вторачих се в нея, невярваща на ушите си.

— Със сина ти? — възкликнах. — Искаш да кажеш, че той е по-млад от теб? Но как…

— Ела с мен — прекъсна ме тя.

— Нали беше уморена? — попитах.

Вместо отговор тя се наведе над стареца и го целуна по сбръчканото чело.

— Хайде, Арчи. Късно е вече, миличък. Опитай да поспиш, става ли?

Хари Две и аз я последвахме обратно по коридора до стаята с камината, в която се достигаше през тайния проход в библиотеката. Тя седна зад бюрото и ми направи знак да се настаня срещу нея.

— Ако Арчи е твой син — настоях, — защо е толкова стар, а ти си толкова млада?

— Заради ето това — извади тя малък стъклен флакон.

— Какво е то? Някакво лекарство?

— Могъщ еликсир, способен да те поддържа вечно млад, докато го приемаш. Но е страшно труден за приготвяне. Има куп специални съставки, сред които кръв от гарм и отрова от джабит.

— И как се сдобиваш с кръв и отрова от тези чудовища?

— О, просто държа по едно от тях в клетка тук, у дома.

— Имаш гарм и джабит в къщата си? — възкликнах потресена.

— Да, но ако опиташ да влезеш в тези стаи, те ще те прогонят.

Потръпнах при мисълта какво може да се е криело зад вратите, които ми бяха казали да се махам.

— А Арчи умира, понеже се отказа да взема еликсира на младостта — продължи тя.

— И защо?

— Вече не вижда смисъл в него.

— И просто така ще си отиде?

— При това скоро — отвърна хладно тя.

— Ти на каква възраст си всъщност? — попитах с мисълта, че рядко съм виждала по-безсърдечна Женска.

— Влиза ли в стаята с часовника на стената?

— Да.

— Колко показваше той?

— Осем века, каквото и да означава това.

— Един век се равнява на сто сесии.

— Сто сесии! Че какво измерва този часовник?

— Времето, откакто живея тук.

Челюстта ми увисна.

— Искаш да кажеш, че си на осемстотин сесии? — Едва можех да осъзная подобна идея. Това бе цяла вечност.

— Всъщност на малко повече. Вече бях напълно пораснала, когато дойдох в къщата.

— Видях и една стая с много картини в нея.

— А, да. Вероятно в Горчилище са ти разправяли за Битката на зверовете?

— Разбира се, всички Уъгове знаят за нея. Зверовете нападнали селото ни, но били отблъснати и оттогава населяват Мочурището.

— Е, това е лъжа — рече натъртено тя. — Никога не се е случвало подобно нещо.

— Но аз съм виждала картини в сградата на Съвета…

Астрея махна нетърпеливо с ръка.

— Война е имало преди много сесии. Но не срещу зверовете. — Тя направи пауза.

— А срещу кого тогава? — попитах, цялата тръпнеща от напрежение.

— Няма значение. Вече не.

— За мен има — настоях.

— Е, добре, имаше битка между две противостоящи сили. Едната победи, а другата загуби. Друго не ти трябва да знаеш.

— Но ти не ми казваш нищо! — запротестирах.

— Чуй ме, Вега — изгледа ме странно тя. — Аз бях сред онези, които основаха Горчилище. А после създадохме и Мочурището. И взехме решение да изтрием цялата си история и да я заменим с друга. Нарекохме се Уъгморти. И знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Има едно растение с горчив вкус, наречено Мъгуорт^[2]. Ние леко изменихме името на Уъгморт. За да могат оцелелите винаги, щом го произнесат, да изпитват чувство на горчилка и вина.

Приседнах напред на стола, изпълнена с рояк от напиращи въпроси.

— Виж, в Комините, където работех, срещнах едно същество на име Еон. С негова помощ се върнах назад във времето. Не просто в собственото си минало, а много по-далеч. Озовах се на огромно бойно поле. И там една Женска воин, преди да умре, ми даде копие, наречено Мълнията, и ръкавица, с която да го използвам. Тя знаеше името ми и ми заръча непременно да оцелея. Видях я и тук, в къщата ти, на една от картините.

Астрея остана изумена от чутото.

— Ти… си говорила с нея? Докато е умирала?

— Да. Коя е тя?

Събеседницата ми вече не изглеждаше толкова властна и самоуверена. Очите й добиха отнесено изражение, а в ъгълчетата им избиха сълзи.

— Името й беше Алис Адронис — произнесе бавно с разтреперан глас. Една от най-великите магьосници на онова време и моя скъпа приятелка. — Тя преглътна мъчително. Имаше вид, сякаш всеки миг ще се разридае. — Можеше да живее само като победителка или да умре като героиня. Такава си беше Алис.

— Но откъде знаеше как се казвам? И защо ми заръча да оцелея?

— Нямам понятие, Вега. Аз… аз… — Тя извърна поглед встрани.

— Какво се случи после? — смених темата.

Тя не отговори веднага.

— След отминаването на първия век магичните способности, с които бяхме надарени, спаднаха драстично. На този етап бе взето решение да ги оставим да се изгубят съвсем.

— Как може да се остави магията да умре? — Сама не знаех защо, но мисълта за това ме изпълваше с чувство на дълбока загуба.

— Като не я използваш. Като престанеш да вярваш в нея. Вярата, Вега, е могъща сила. Може би най-могъщата от всички. Сесиите и вековете се търкаляха, ние постепенно измирахме, а нашите потомци все по-малко помнеха какви сме били. Докато Накрая не остана нито един Уъг в Горчилище, който да е наясно с миналото. Всички приеха лъжите, които бяхме създали за тях, за своя истинска история.

Поех дълбоко дъх, захвърлих опасенията и й разказах всичко — за Целебния камък, за Дестин и за начина, по който се бях сдобила с тях в Комините.

Тя кимна.

— Комините бяха замъкът на нашия водач, Бастион Кадъм.

— И сте отнесли всичко оттам със себе си? — попитах удивена. Но, от друга страна, за същества, надарени с магически сили, това не ще да е било толкова трудно.

— Трябваше да създадем ново място, където да живеем. Всеки предмет бе ценен за нас.

— А Камъкът? И Дестин?

— Вещи, принадлежали на Бастион.

— А Мочурището? И всичко, което ни разправяха за него? Още не си ми обяснила това.

— Не съм и длъжна да обяснявам — отвърна Астрея, възвърнала резкия си тон.

Преглътнах репликата и затърсих в ума си друго, което да я попитам.

— Ще споделиш ли поне защо си тук?

— Аз съм, най-просто казано, Пазителката на Мочурището.

— Семейството ти също ли е живяло в тази къща?

— Да, отначало дойдохме заедно със съпруга ми, Томас, и нашите синове й дъщери. — Тя замлъкна и чертите й едва забележимо омекнаха. — Томас така и не се съгласи да взема еликсира. Той ни напусна първи. А след като и Арчи си замине, ще остана само аз.

— Но защо го правиш? Защо стоиш в този пущинак?

Очите й гневно просветнаха.

— Това е мой дълг, Вега. Дала съм обет да бъда Пазителка и няма да го наруша.

Тя се изправи, заобиколи бюрото и застана до мен. Опитах се да си я представя на осемстотин години, по-стара от бедния, умиращ Арчи, но не успях.

— Какво помниш за дядо си? — ме попита.

— Че беше много мил. А също и голям инат.

— Той представляваше много повече от това. Беше Екскалибур.

— Какво?

— Така се наричат онези, които се раждат с непокътнати магически заложби и с разбиране за истинската история, вградено в съзнанието им. Случва се безкрайно рядко, но дядо ти бе един от тях.

— Но той е напуснал Горчилище.

— Да, знам.

— И защо не сте го спрели?

— Екскалибурите нямат белег на челото, който да оповестява на всички какви са. Едва впоследствие узнахме за способностите му и как точно е можел да ги използва.

— Предполагам, че си го проследила с помощта на своето Пророческо око?

— Именно.

Усетих как гневът се надига у мен.

— Тогава сигурно си видяла и как Моригон ме порази със синя светлина, а Делф — с червена, която разбърка мозъка му и го остави полуумен за цели десет сесии? — Гласът ми се задавяше от ярост. — Видяла си всичко това, нали?

— Да, видях го. — Тонът й бе спокоен, което ме накара да побеснея съвсем.

— Тя се е карала с дядо ми. Искала е да го убеди да не тръгва.

— Не се и съмнявам. Но срещу един истински Екскалибур усилията й са били напразни.

Изправих се на крака.

— А видя ли как родителите ми изчезват в кълбо от пламъци? И как аз си изплаквам очите по тях? Отговори ми, Астрея Прайн!

Погледът й дори не трепна.

— Да, Вега. Видях всичко това и много други неща.

— Ами радвам се за теб. Надявам се да ти е било забавно, защото за мен положително не беше!

Почти бях достигнала вратата, когато гласът й ме спря:

— Знаеш ли къде са те сега, Вега?

Бавно се извърнах и я погледнах.

— Не, не знам.

— Нека опитаме да помислим логично. Ако не са нито в Горчилище, нито тук, къде могат да бъдат?

— Отвъд Мочурището?

— Правилно.

— И как така дядо е успял да напусне селото, без да му се налага да минава през тези ужасни места?

— За Уъг като него това е било лесна задача.

— А мама и татко просто са решили да ме изоставят ли?

— Не. Върджил ги е призовал.

— Призовал ги е? Че защо?

— Значи никога не ти е говорил за това, така ли? — сопна се изведнъж тя. — Кажи ми истината!

— Не, никога — отвърнах, изненадана от грубия й тон. Дали и тя не беше чалната като крал Торн?

— И нямаш понятие за плановете му? Признай си!

Отстъпих назад, защото лицето й се бе сгърчило в яростна гримаса. За миг помислих, че ще ме нападне.

— Нямам никаква вест от дядо си, откакто ни напусна — постарах се да запазя спокойствие. — А и преди не е споделял нищо за плановете си. Единственото, което е казвал, е… че ме обича.

Това, разбира се, беше лъжа. Моят дядо все пак ми бе казвал нещичко за Горчилище. Че най-кошмарното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно. Тогава нямах представа какво има предвид. Но вече ми се струваше, че разбирам.

Астрея възвърна нормалното си изражение и седна отново зад бюрото, като сключи пръсти пред себе си.

— Е, мисля, че стига толкова за тази вечер. Утре сутрин ще отидем да намерим приятеля ти. А после всичко ще бъде отново наред.

И тя ми отправи усмивка, от която ме побиха тръпки.

Повлякох нозе към стаята си, чудейки се какво съм всъщност. Накрая заключих, че съм нищо. Ако Астрея бе права, то дядо ми беше напуснал селото, заобикаляйки по някакъв начин Мочурището благодарение на магическите си способности. И бе призовал родителите ми, което показваше, че може да вика и други при себе си, ако пожелае. Но не бе призовал мен. Беше ме оставил да гния в Горчилище, очевидно считайки, че не съм достатъчно важна.

Значи независимо дали щях да успея да прекося Мочурището, или да оставя костите си тук, пак щях да си остана нищо. Понякога истината помага. Понякога наранява.

А друг път унищожава.

² Mugwort (англ.) — див пелин. — Б. пр.