Пазителката

NOVEM Тайната на краля

През следващите пет дни всяка сутрин излизахме на повърхността и аз обучавах Торн в тънкостите на летенето. А всяка нощ Люк идваше при нас, понякога съпроводен от Сира. Двамата продължаваха да ни снабдяват с информация относно подземното кралство.

Делф и аз с всички сили се стараехме да съставим план и части от него вече бяха готови, но как можехме да сторим така, че щом си тръгнем, Торн вече да не е на власт?

Имаше и още един въпрос, който не ми даваше мира.

Защо Торн искаше да воюва срещу собствения си народ? Какво бе вселило у един Уъг такава омраза към другите Уъгове?

— За да узнаем отговора, Вега — каза Делф, когато подхванах темата. — Трябва първо да сме наясно кое го е накарало да дойде в Мочурището. Това е отчаяна стъпка, а по собствените му думи той е бил принуден да я предприеме.

— Така е, но според мен не са го прокудили, а по-скоро сам е избягал. Ако е сторил нещо лошо, щяха да го хвърлят във Валхал, а не да го гонят от селото.

— Трябва да е било доста лошо, щом е избрал Мочурището. Навярно го е грозял не Валхал, а направо секирата на палача.

Потръпнах при мисълта. Аз самата едва не се бях простила с главата си на ешафода.

— Значи предполагаш, че войната е за отмъщение?

— Аз поне не виждам друга причина.

В този миг ме осени една идея и аз бързо я споделих с Делф.

— Може и да стане — рече той, — но ще ни трябва повече информация.

— Е, поне знаем от кого да я получим.

На следващата вечер разпитах Люк дали знае защо Торн е дошъл в Мочурището.

— Случвало се е — отвърна той, — като пийне повече медовина, да започне да си бърбори сам. Споменава имена и други такива неща.

— Какви имена? — оживих се аз.

— Чакайте да помисля. — Люк се потърка по тревясалата буза. — Мърд… Не, Мърг… Мъргатройд. Да, точно така, Мъргатройд.

Името не ми беше познато. Погледнах към Делф, но и той поклати глава.

— Нещо друго?

— Често се жалва как Уъговете не оценявали какъв велик водач е. Понякога назовава и друго име, но вие вече го знаете.

— Кое? — попитах.

— Върджил.

— А, да, нали са били приятели.

— Честно казано, като се накваси добре, не говори много приятелски за него.

Това ме озадачи.

— Люк, има ли някакъв начин да проникна в спалнята на Торн?

— Трудна работа. Винаги я държи заключена, независимо дали е вътре, или не. Защо?

— Защото смятаме, че там може да се крие обяснението за идването му в Мочурището — вметна Делф.

— Вярно, че ако иска да го опази в тайна, това ще да е мястото, но никой не влиза вътре освен него.

— Може ли поне да ни покажеш къде е? — попитах.

Дълго бродихме из проходите, докато съвсем не изгубих чувство за посока, но знаех, че Делф навярно я помни. Погледнах го и той едва доловимо кимна в знак на потвърждение.

Люк спря пред поредната отбивка и ни посочи един каменен коридор. Той бе добре осветен и лесно различих масивната врата в дъното му, вградена направо в скалата. Пред нея нямаше стражи, но тя, изглежда, не се и нуждаеше от тях.

По пътя на връщане продължих да разговарям тихо с Люк. Той отначало не бе особено възприемчив към идеите ми, но си личеше, че куражът му, погазен от Торн, постепенно се връща.

Щом се озовахме обратно в стаята си, казах на Делф:

— Трябва на всяка цена да влезем там. — Усетих как с изричането на думите сякаш милион пеперудки запърхват в стомаха ми.

— Каквото и да правим, ще е добре да побързаме — отвърна той. — Торн доста напредна с летенето и скоро вече няма да сме му нужни. Тогава и нашите кости ще украсят някоя стена.

— Люк ще ни помогне, но трябва да издебнем момент, когато спалнята е празна.

— Ами тогава за целта ще е най-добре да изкараме Торн оттам.

— Страхотно, Делф! — рекох саркастично. — Чудя се как не ми дойде наум по-рано.

— Говоря сериозно. Имам предвид, чрез отвличане на вниманието.

Това събуди моето любопитство.

— И как по-точно?

— Той се бои от гръбовете, нали?

— Естествено, нали искат да го убият. Е, и?

— Значи върху това ще изградим тактиката си.

— Да не би да имаш отряд гръбове под свое командване?

Вместо отговор той отиде до наметката ми, която висеше окачена на стената. Бръкна в джоба й, нахлузи ръкавицата, после извади Мълнията и я увеличи до пълния й размер.

— Ето с това — рече — ще се престоря на нещо, което не съм.

— На гръб — усмихнах се аз, най-сетне схванала замисъла му.

Половин час по-късно двамата надничахме иззад ъгъла на коридора, водещ към спалнята на краля.

— Люк и неговите екоси са готови — прошепнах аз.

— Тогава най-добре ти също заеми позиция.

Притичах по коридора и се вмъкнах в една ниша в стената. Тя щеше да ме скрие от погледите, щом всичко започнеше. Подадох глава и кимнах на Делф, после се дръпнах обратно в дъното на укритието.

Видях Мълнията да прелита покрай мен, порейки въздуха с такава сила, че факлите подир нея гаснеха. Последва чудовищен удар и вратата бе избита от мястото си. В почти пълния мрак копието изви и се върна отново в ръката на Делф.

Разнесоха се викове и тропот на крака. Люк бе свършил добре своята част от задачата. Надлъж и шир по коридорите екосите крещяха, че гръбовете нападат.

След минута над гласовете им се извиси друг, силен и властен! Беше Торн, раздаващ заповеди. Стаих се колкото се може по-назад в нишата. Почти можех да го докосна с ръка, когато претича по нощница, разчорлен и запъхтян, с късоцевна морта в едната ръка и потрепваща свещ в другата. Около кръста му бе вързана Дестин.

Веднага щом пътят се освободи, излязох и се втурнах към стаята. Не знаех с колко време разполагам, но надали щеше да е дълго.

Запалих свещта, която носех със себе си, и видях оскъдна мебелировка — легло, нощно шкафче и стар гардероб, поставен край едната стена. Завивките бяха разхвърлени, една от възглавниците се въргаляше на пода.

Надзърнах в тясното пространство под леглото — нищо. После повдигнах с усилие матрака, който се оказа доста тежък.

Да!

Върху преплетените въжета, които го поддържаха, лежеше книга.

Измъкнах я бързо и погледнах корицата.

Дневник на експериментите.

Отгърнах на първата страница. Акуратният почерк несъмнено принадлежеше на Торн — същият като онзи върху картите в неговата лаборатория. Прочетох един-два пасажа, но не успях да разбера нищо. Дневникът бе изписан до последния лист. Съмнявах се Торн да го вади всеки ден само за да го разглежда, тъй че вероятно нямаше скоро да забележи липсата му. С ясното съзнание за риска, който поемам, го пъхнах под наметката си и продължих нататък.

В нощното шкафче не открих нищо. Оставаше само гардеробът. Отворих вратите и бързо прерових висящите дрехи. Трескаво издърпах и чекмеджетата, но те също не съдържаха нищо интересно.

И тогава пръстите ми напипаха кутията, скътана в самото дъно на гардероба. Изработена от дърво и покрита с непонятни резбовани изображения. Отворих я и ахнах. Вътре бе пръстенът на дядо ми, както и Целебният камък. Първият ми импулс бе просто да ги взема, но Торн положително щеше да се усети. За разлика от книгата тези предмети бяха още нови за него и му се намираха подръка. От друга страна, надали щях да имам друг шанс да си ги върна. Изборът бе мъчителен, но накрая реших да ги оставя и продължих да ровя из съдържанието на кутията.

Попаднах на снимка, изобразяваща трима Уъгове. Единият явно бе самият Торн на младини. До него стоеше Женска, може би същата Мъргатройд, за която бе споменал Люк. Имаше и малко момиче, в чиито черти — най вече в очите и очертанията на брадичката — ми се стори, че съзирам нещо смътно познато.

Откъм тунелите отвън долетя изстрел. В техния безкраен лабиринт ехото правеше толкова странни номера, че бе невъзможно да се каже дали идва отблизо, или отдалеч. Втори, по-силен гръм ме накара да подскоча и да изтърва снимката. Изчаках, затаила дъх, но когато нищо не последва, се наведох и я взех. Тя бе паднала с обратната страна нагоре, върху която личеше надпис. Доближих свещта и го прочетох.

Торн, Мъргатройд и…

Дъхът секна в гърлото ми. Моригон.

Торн беше баща на Моригон. А Мъргатройд бе нейната майка. Приликата помежду им бе очевидна, а когато погледнах изображението отново, сама се учудих как веднага не съм познала Моригон като дете.

Тя ми бе казала, че баща й е преживял Случка, когато е била на шест години. Докато търсел определен вид гъби, на самия край на Мочурището.

Излизаше, че това не е вярно. Той бе сторил някакво престъпление и за да избегне разплата, сам бе избягал от селото.

Но къде тогава беше Мъргатройд? Моригон никога не бе отваряла дума за нея.

Едва сега си дадох сметка, че Юлиус Домитар я е споменавал пред мен, макар и не по име. Беше ми казвал, че работата на Моригон е да се грижи за Горчилище и за всички Уъгове в него. Че това често се предавало от родители на деца и че майката на Моригон го е вършила преди нея.

Значи Мъргатройд е била закрилница на селото преди дъщеря си. Каква ли участ я бе сполетяла? Трябваше да разбера.

Виковете и тропотът на нозе приближаваха и аз знаех, че времето ми изтича. В кутията оставаше още един предмет, който исках да разгледам. Навит къс пергамент.

Оказа се писмо, адресирано до Торн. Макар да личеше, че е много старо, цветът на мастилото върху равно изписаните редове все още бе наситен и кристално ясен. Очите ми бързо пробягаха през тях и когато стигнаха подписа накрая, ми се стори, че сърцето ми ще спре. Толкова много неща започваха да си идват по местата. Тогава чух зад гърба си гласа на Торн и погледнах през рамо. Той почти бе достигнал вратата на спалнята.

Което означаваше, че съм в капан.