Пазителката

TRIGINTA TRES Среща c Фурините

Едрият Мъжки, който ми бе отнел пръчката, държеше стар и ръждив, но доста смъртоносен на вид меч. Зад него стоеше Женска с арбалет, насочен към нас.

Лакланд Сайфърс имаше къса черна брада и дълга коса в същия цвят, но очите му бяха с изумруденозелен оттенък. Носеше вехти дрехи и чифт кожени ботуши до под коленете. Чертите му бяха красиви, но някак посърнали. Не изглеждаше по-стар от двайсет сесии.

Женската бе около възрастта на Делф. Слаба и висока като мен, с тънки, жилести ръце, подаващи се от изпокъсаните ръкави на ризата й. Инак хубавото й лице бе покрито с мръсотия, а торбестите й панталони и безформените ботуши имаха вид, сякаш всеки миг ще се разпаднат. Сламенорусата й коса бе разчорлена от вятъра, а позата, с която държеше арбалета, издаваше дълга практика.

— Кои сте вие? — попитах, без да откъсвам очи от пръчката си в ръката на Лакланд.

— По-скоро ние трябва да ви попитаме същото — изръмжа той.

— Аз съм Вега Джейн. А това са моят приятел Делф и кучето ми Хари Две.

Лакланд кимна мълчаливо, оглеждайки ги подред.

— Е, няма ли да се представите? — подканих го.

— Вече ви казах името си. Лакланд Сайфърс. Фурината, която ме придружава, е Петра Сонет.

— Какво е Фурина? — обади се Делф.

— Не е ли ясно? Ние сме Фурини. А сега ни кажете откъде идвате. От някоя друга част на това проклето място, без съмнение.

— Имаш предвид, на Мочурището? — попитах, най-вече за да проверя как ще реагира на наименованието.

— Естествено, на кое друго. — Той вдигна магическата пръчка пред очите ми. — А това тук какво е?

— На какво ти прилича? Обикновена пръчка.

— Лъжкиня — просъска Петра.

Изгледах я с любопитство. Изглеждаше доста уверена в себе си и вероятно щеше да е симпатична, ако не бе толкова настръхнала.

— И тя ти позволява да летиш, така ли? — настоя троснато Лакланд. — Защото и двамата те видяхме там горе.

— Не, не е заради нея.

— А заради какво?

— Просто мога да летя и толкова. Ти не можеш ли?

— Лак, не бива да оставаме толкова дълго на открито — подкани го Петра. — Хайде да им вземаме нещата и да се махаме.

— Впрочем видяхте ли уиндигото? — подметнах.

И двамата се вцепениха.

— Какво уиндиго? — попита предпазливо Лакланд.

— Онова, което ни гонеше. Наложи се да го убия.

— Ти… си убила уиндиго? — изгледа ме Петра. Устните й трепереха.

— Нямаше друг начин, ако искахме да запазим живота си — отвърнах небрежно и се озърнах наоколо. — Това, предполагам, е Посърналата пустош. Вторият кръг.

— Няма никакви кръгове. Това са пълни глупости.

— За теб може би, но не и за нас! — сопна се Делф.

— И накъде сте се запътили, ако не е тайна?

— Към другия край на Мочурището.

Лакланд почука челото си с показалец.

— Ти да не си малоумен? То не може да се прекоси.

— Може и ние имаме пълното намерение да го сторим — намесих се. В следващия момент се обърнах към Делф и усетих как по лицето ми избива червенина. Той се бе вторачил в хубавата Петра.

Тя от своя страна проявяваше повече интерес към захвърлените ни на земята торби.

— Какво носите там вътре? Храна? — И направи крачка към тях.

В следващия миг Хари Две препречи пътя й и започна да ръмжи, оголил дългите си зъби.

— Кажи на псето да мирува — нареди ми Лакланд.

— Та да можете по-лесно да задигнете запасите ни ли?

— Ние сме Фурини и това ни е работата — да крадем.

— Защо? — попита Делф.

Лакланд го огледа от глава до пети.

— Защо крадем ли? Ами защото инак не е много лесно да се оцелее по тези места, приятелю. В случай че не си забелязал.

— Но откъде сте дошли? — поинтересувах се аз.

— Родени сме тук — рече Петра.

— Не им казвай нищо — смъмри я Лакланд.

— Защо, Лак, да не би да се срамуваш от произхода си? — не му остана длъжна тя.

Преди спорът им да се разгори, Делф се намеси със спокоен тон:

— Ние сме родени в Горчилище. То е самотно село, заобиколено от Мочурището. Живеехме в бедност. Аз работех на Мелницата, носех товари. Вега Джейн пък майстореше разни неща във фабриката, наречена Комините.

— Бедни, а? — изсумтя подигравателно Петра, но не гледаше към Делф, а право в моето лице. — На мен пък ми изглеждате чистички и добре охранени.

Издържах на погледа й и отвърнах хладно:

— Ако е така, то е, защото живяхме известно време в къщата на Астрея Прайн. Познавате ли я?

И двамата поклатиха отрицателно глави и аз им повярвах.

— Има ли тук и други като вас? — попита Делф.

Лакланд сведе очи, но Петра отговори твърдо:

— Имаше някога. Сега сме останали само двамата.

— Вие не сте толкова стари — отбелязах. — Къде са родителите, семействата ви?

— Мъртви — отсече Лакланд. — До крак.

— Заради зверовете — поясни Петра. — Преди много време и ние живеехме в истинско село, недалеч оттук. Фурините са го обитавали… откакто се помнят, предполагам. И тогава бяхме многобройни. Но малко по малко зверовете… те просто…

— Съжалявам, Петра! — възкликна искрено Делф и това изтръгна удивен поглед от страна на девойката. Стори ми се, че по страните й дори изби руменина.

По някаква причина пръстите ми сами се свиха в юмрук.

— Последния път, когато ни нападнаха — продължи тя, — избиха всички. Освен нас. И оттогава сме все сами.

— Няма ли да млъкнеш? — скръцна със зъби Лакланд. — Казах ти да не им разправяш за нас.

— Те не са зверове, Лак. Отвори си очите. Случайно да ти приличат на върколаци? — Тя ме измери с изпепеляващ взор.

— Поне на външен вид го докарват, за другото не знам.

Наложих си да не й отвръщам и зареях поглед встрани. Недалеч започваше тъмен, непроходим лес от високи дървета. Посърналата пустош, както го бе нарекла Астрея. Най-потискащото и безрадостно място. Ние едва бяхме преминали Първия кръг, а Делф и Хари Две вече бяха пострадали. Трябваше ни безопасно място, където да отпочинем, но имаше ли такова място тук?

— Нужен ни е подслон — обърнах се към Лакланд.

— Това си е ваша грижа! — тросна се той. — Някой да е споменавал, че искаме да се влачите с нас? Как ти се струва просто да вземем каквото носите в онези торби и да ви пуснем да си вървите по живо, по здраво, а?

Точно в този момент земята под краката ни се разтресе.

— По дяволите! — извикаха Петра и Делф едновременно.

Видяхме как дърветата се разклащат като стръкове трева, а после най-предните се разделиха и съществото се показа пред нас.

Извърнах се рязко към Лакланд.

— Нима имате колоси тук?

— Имаме много неща. — Лицето му бе пребледняло, но в зелените му очи се четеше решителност. — Тези специално не са от най-бързите. Можем да му се измъкнем, трябва само да…

— Лак! — изпищя Петра. — Зад нас!

Всички погледнахме натам и видяхме втори колос, на не повече от двайсет метра разстояние. Цяло чудо бе как бе успял да се промъкне толкова близо без да го усетим.

Бях срещала тези чудовища на бойното поле от далечното минало. Тогава те едва не ме смазаха и се надявах никога повече да не попадам на тях. Вярно, тези тук бяха два пъти по-дребни, около десет метра на височина и колкото малка къща околовръст, но за мен и това бе предостатъчно.

— Дай ми пръчката — викнах на Лакланд.

— Какво? — попита объркано той.

— Пръчката, бързо…

— Че какво ще направиш с нея?

— О, за бога! — Грабнах я от ръката му и се обърнах към Делф. — Изведи ги по-далеч оттук, поне до линията на дърветата.

Делф вдигна торбите ни и ги метна към Лакланд.

— Вие двамата, вземайте багажа и бягайте към дърветата. — После, преди Петра да успее да реагира, взе нейния арбалет и пълния със стрели колчан.

— Делф, какво правиш? — креснах му аз.

— Няма да те оставя, Вега Джейн — отвърна той с нетърпящ възражение тон.

— Но… — заекна Лакланд, преди Делф да го сграбчи за яката и почти да го захвърли в указаната от мен посока. Петра продължаваше да стои неподвижно на мястото си. — Хайде, върви — изгледа я настойчиво Делф. — Моля те.

Упоритото й изражение се стопи и тя положи длан върху лакътя му.

— Успех — промълви.

После се затича подир Лакланд.

Така побеснях от постъпката й, че за миг забравих за присъствието на колосите. Сепна ме лаят на Хари Две до коляното ми. Знаех, че каквото и да става, моето вярно куче ще остане до мен и ще се бие. Дори с цената на живота си.

Междувременно двете чудовища напредваха, без да се трогват от нашите емоции. Въпреки уверенията на Лакланд бяха достатъчно бързи дори просто заради дългите си крака.

— Ти излитай нагоре, Вега Джейн — викна Делф. — А аз ще остана на земята, заедно с Хари Две.

— И какъв ти е планът? — попитах тревожно.

— Същият както при Торн — вдигна арбалета той. — Да им отвлека вниманието.

Подскочих и се издигнах във въздуха. Под себе си видях, че Лакланд и Петра вече са достигнали укритието на дърветата, на стотина метра разстояние. Бяха приклекнали там и ме наблюдаваха как се нося над поляната — без особено удоволствие впрочем, тъй като имах насреща си не един, а цели два колоса. Върнах се мислено към онова бойно поле от далечното минало. Там бях станала свидетел как тези създания мачкат с ръцете си могъщи воини заедно с техните крилати жребци. Накрая обаче и самите те падаха в прахта. За целта бяха нужни само сила, ловкост, а както ми се струваше, и солидна доза късмет.

Издигнах се над върховете на дърветата, но не прекалено високо, защото вече знаех добре какво ме очаква. И бурята не закъсня. Небето се разцепи от мълнии, закънтяха гръмотевици. После започна дъждът. Всичко това не беше чак толкова зле, защото главите на колосите се намираха нависоко и стихията ги заслепяваше, също както и мен. Очилата ми бяха останали в торбата, но нямах и нужда от тях. Замахнах с пръчката пред лицето си и извиках:

— Пристино.

Зрителното ми поле веднага се проясни.

Погледнах надолу.

Колосите стояха на три метра един от друг, озъртайки се във всички посоки за своите жертви.

После единият от тях изрева от болка.

Делф го бе прострелял с арбалета в крака.

В следващия момент Хари Две се появи и започна да подскача с лай около тях. Те се въртяха, бутаха и опитваха да го сграбчат, но той бе твърде пъргав.

Тогава ми хрумна идея. Насочих глава и ръце надолу и се устремих към земята. Щом достигнах нужната височина, отново заех хоризонтално положение. Право пред мен се очертаваше масивният гръб на единия колос.

Хайде да те видим сега, Вега.

Приближих максимално и като насочих пръчката, направих заученото камшично движение:

— Импакто!

Кълбото от светлина улучи гиганта право между плешките. Той изрева от мощния удар и като залитна напред, се стовари право върху втория колос. Двамата паднаха и при сблъсъка на туловищата им в земята сякаш самите небеса потрепериха.

После онзи, който беше отгоре, започна бавно да се надига. Другият лежеше под него мъртъв, смазан от чудовищното тегло на другаря си.

И тогава нещо профуча край мен, като ме блъсна в рамото и едва не ме прекатури във въздуха. Призля ми, когато видях какво е то.

Беше главата на мъртвия колос, откъсната и запокитена по мен от неговия събрат. Изпоцапана в кръвта на съществото, се издигнах нагоре, за да избегна гигантската ръка, вече замахваща да ме улови. Тя все пак закачи края на наметката ми и отпра къс от нея.

Разнесе се нов болезнен рев. Делф бе успял да улучи оцелялото чудовище в окото — доста голям подвиг, като се има предвид ръстът му. Уловило раненото си лице, то погна Делф и Хари Две, които се впуснаха да спасяват кожите си.

Колосът посегна към колана, препасан на кръста му, и откачи оттам най-голямата секира, която бях виждала в живота си. После я метна и зловещото оръжие със свистене полетя към Делф. Не можех да повярвам, че нещо толкова масивно се движи с такава скорост. Стъписах се за миг, преди да се окопитя, да вдигна пръчката и да извикам:

— Ембатлементо.

Секирата се стовари върху щита, издигнат от заклинанието. Отекна мощна експлозия и тя падна на земята, раздробена на парчета.

Колосът изглеждаше поразен от резултата и аз се възползвах от краткотрайното му объркване.

— Джагада! — изрекох и направих съответното движение с пръчката.

Лъчът улучи грамадното създание в гърдите и те целите се покриха с малки порезни рани, които обаче не го спряха, а само го раздразниха още повече. Прехапах устни. Каква ли магия щеше да подейства срещу него? Досега бях сполучила единствено да го съборя и одраскам. Не ми се щеше да използвам заклинанието Ригаморте. Ако и то не успееше, с мен бе свършено.

— Пази се, Вега Джейн! — изкрещя Делф.

Погледнах към него, а после към колоса, който тъкмо вдигаше една скала, сякаш бе малко камъче. Той я запрати по мен с изумителна точност и аз едва успях да се сниша навреме. Усетих я да прелита с бучене над главата ми, при което косите ми се развяха.

Тогава чудовището загреба цяла шепа камъни и взе да ме замеря с тях. За да оцелея от този порой, на няколко пъти трябваше да се извъртам, лавирам и хвърлям магии. Една от тях разби близко прелитащ камък и остър къс от него се заби в бедрото ми, причинявайки дълбока рана.

Кървяща и изтощена от това непрестанно убягване на смъртта, си дадох сметка, че трябва час по-скоро да приключа двубоя. Докато колосът се озърташе за други предмети, които да хвърли по мен, аз си набелязах едно високо към трийсетина метра дърво, растящо недалеч. След като изчислих необходимия ъгъл, насочих пръчката към дебелия му дънер и извиках през бурята:

— Уитеро!

Улучих го точно там, където корените се впиваха в земята. Те изсъхнаха и поддадоха под тежестта. Дървото се заклати за няколко секунди и после започна да пада, кършейки с трясък клоните около себе си. Докато колосът осъзнае какво се случва, вече бе твърде късно.

Масивният ствол го удари право в темето и с такава сила, че го заби до колене в земята, преди да го смаже. Погледнах ужасната картина само колкото да се уверя, че съществото е мъртво, преди да полетя обратно към Делф и Хари Две.

Щом се приземих, извадих Целебния камък и го прокарах над окървавеното си бедро. С облекчение усетих как раната се затваря, а болката изчезва.

— Добре ли си, Делф? — попитах.

— О, да — ухили се той. — Страхотно летене впрочем.

— И твоята стрелба си я биваше. — Потупах Хари Две между ушите. — Ти също се справи чудесно.

Докато бързахме към Лакланд и Петра, се мъчех да избърша с наметката лицето и рамото си, оплискани с кръв от откъсната глава на първия колос.

И изведнъж спрях в почуда.

Лакланд бе паднал на колене и… ми се кланяше. После вдигна очи с благоговейно изражение и произнесе:

— Ще ни вземеш ли със себе си, Вега Джейн? Моля те.

Петра от своя страна само стоеше отстрани и наблюдаваше свъсено тази демонстрация на преклонение.

Когато обаче Делф й подаде обратно арбалета и колчана, го дари с ослепителна усмивка и го докосна по рамото.

— Това беше невероятно изпълнение, Делф. Наистина.

После бавно отпусна ръка и ми хвърли предизвикателен поглед.

Стиснах зъби и се направих, че не съм забелязала. Струваше ми се, че дори десет колоса щяха да ми бъдат по-симпатични от нея.