Пазителката

QUINQUE Кръв и камък

— Война? Срещу Горчилище? — възкликна Делф и се вторачи в Торн така, сякаш се канеше да го разкъса с голи ръце. — Ти да не си побъркан?

Торн му хвърли изпепеляващ поглед.

— Уверявам те, че съм напълно с всичкия си, млади момко.

Откритието ме бе поразило като сблъсък с гарм. Усещах гадене в стомаха, а пред вътрешния ми взор преминаваха картини на всички ужаси, до които щяха да доведат кроежите на Торн. Моето родно Горчилище, всички места, които познавах от дете — Комините, Приютът, Катедралата, сградата на Съвета, Общежитието, домът на семейството ми, — всичко лежащо в руини. И още по-зловещо, купчини трупове на Уъгморти, с рани от морти по тях. Дори могъщият Тансий и коварната Моригон.

Но най-вече виждах своя брат Джон, проснат мъртъв, с отворени очи и застинали черти, напуснати завинаги от озарявалия ги великолепен разум.

Вцепенена от ужас, но с желязна решимост се обърнах към Торн и изрекох твърдо:

— Има обаче един проблем.

— О, нима? — изгледа ме арогантно той, с иронична усмивка на уста. — И какъв е той?

— Доста тежичък — отвърнах загадъчно, макар да виждах, че знае точно какво имам предвид.

— Тежичък, значи? Улучи право в целта, Вега. Явно си наследила пъргавия мозък на дядо си. Безспорно имаш предвид вертикалното изкачване от километър и половина до върха на скалата, нали?

— Няма начин да го преодолеете — рече натъртено Делф. — Не и с всички тези морти, топове и екоси.

— Напълно изключено — съгласи се Торн.

— А без армия е невъзможно да осъществите проклетата си война.

— Ами тогава просто няма да се катерим — наклони снизходително глава Торн. — Елате, нека ви покажа.

Доближихме масивен портал, който домакинът отключи, за да ни пропусне в зала, по-голяма от всички досега. Погледът ми начаса се стрелна към необичайната конструкция в средата й.

Тя бе дървена, с правоъгълна форма и здраво скована. Напомняше ми на баржите, ползвани от рибарите в Горчилище, но далеч ги надхвърляше по размер. Във вътрешността й лесно можеха да се поберат стотици екоси. За краищата й бяха прикрепени дълги, яки въжета, издигащи се във въздуха към нещо, пред което дори този исполински ковчег бледнееше. То бе черно и с крушовидни очертания, по-тясно в основата и разширяващо се към сводестия таван, в който бе опряло.

— Това, мили мои Уъгове — махна с ръка Торн, — е кулминацията на много сесии усилен труд. Нарича се аерокораб.

— Аерокораб? — примига Делф.

— Аеро, да. Защото може да лети. — Показалецът му посочи нагоре. — Ей там, в небето.

— Но как? — процеди Делф с почервеняло лице. Усещах как го обзема вълна от горещ гняв и го улових за лакътя, преди да е сторил нещо, за което после всички да съжаляваме.

— Благодарение на онзи балон. Напълни ли се веднъж с горещ въздух, без проблем ще вдигне кораба. Снабдил съм го и с някои уреди, с чиято помощ мога да го управлявам. По мои груби сметки, на четири или пет курса ще превози цялата ми армия до върха на скалата. А оттам ще поемем пътя си към Горчилище. Или, по-точно казано, триумфалния си марш към Горчилище.

— Но как ще изкарате това чудовище оттук?

— През дупка, разбира се. Подобна на тази, през която паднахте вие, но малко по-голяма. Вече е изкопана, но е покрита за всеки случай.

— И защо ти е да нападаш Горчилище? — попитах разгорещено. — Нали ти самият си Уъг.

— Как да ви обясня, истината е, че не напуснах селото по своя воля. Бях прогонен оттам.

— Наистина? Такъв мил и любезен тип като теб?

— Достатъчно — излая той, присвивайки очи. — Разкрих ви всичко за своите планове. А сега искам отговори от вас. И ги искам веднага!

От гърлото му се изтръгнаха няколко кратки ръмжения и Люк доближи, понесъл Дестин, Целебния камък и ръкавицата. Следваха го дузина екоси, които опънаха лъкове и ги насочиха към Делф и Хари Две. Делф ме погледна многозначително и поклати глава. Явно се досещаше какво смятам да направя, но аз го игнорирах. Изгубех ли него, цялото ми по-нататъшно начинание губеше смисъл.

— Веригата ми позволява да летя. А камъкът лекува рани.

Торн доби подобаващо заинтригуван, макар и леко скептичен вид.

— Наистина? А ръкавицата?

— Имах две, но изгубих едната, докато бягахме от зверовете в Мочурището. Тя не притежава никакви сили — добавих, което си беше съвсем вярно.

— Ами тогава, да вървим да ги изпробваме.

Подчинявайки се на командата му, няколко екоси притичаха и ме вдигнаха от земята.

— Спрете! — ревна Делф, но стена от въоръжени дребосъци бързо ме отдели от него и Хари Две.

— Бъди спокоен! — извиках му. — Знам какво правя.

Екосите ме отнесоха обратно в залата, където гномите копаеха руда. Торн вървеше подир нас, а най-отзад — моите спътници, постоянно ръчкани от върховете на мечове и копия.

— А сега докажи думите си — подхвърли ми веригата Торн.

Аз я увих около кръста си, докато екосите се заизкачваха, все така носейки ме на ръце, по скалната планина. Бяха яки същества, а грубата трева, никнеща по тях, драскаше и гъделичкаше кожата ми. Когато стигнахме до нещо като корниз на върха, ме оставиха, а господарят им отдолу продължаваше да подава грухтящи команди. Не беше нужно да си прави труда. И без това нямаше да чакам да ме бутнат от ръба.

— Хайде, махайте се оттук! — им креснах, когато взеха да напират към мен.

После изгледах Торн, мъчейки се да си придам предизвикателен вид, което не беше лесно предвид обстоятелствата.

И скочих.

Полетях право надолу, без да откъсвам очи от лицето му. Той доби втрещено изражение, което обичайно би ме накарало да се усмихна, но сега бях толкова гневна, че само го гледах на кръв. В последния момент вирнах брадичка, протегнах ръце нагоре и веригата моментално ме поде. Направих едно кръгче над залата и елегантно кацнах обратно върху корниза. Екосите вкупом се отдръпнаха назад.

Торн плесна няколко пъти бавно с ръце, аплодирайки изпълнението, и ми направи знак да сляза при него. Скочих отново и този път се приземих на метър от краката му.

— И откъде се сдоби с тази забележителна вещ? — изгледа ме лукаво.

— Знаеш ли Комините? — Той кимна. — Е, там има тайни стаи. Намерих я в една от тях.

— Хм. Чувал съм, че Комините невинаги са били това, което са сега.

— Вярно е. От Юлиус Домитар ли го научи?

— Уви, двамата с Домитар не се разбирахме твърде добре.

— Така ли? Значи имало за какво да го уважавам.

— Ще те науча да си държиш езика зад зъбите, Вега — процеди злобно той. — Кажи, че съжаляваш за проявеното неуважение към крал Торн.

— Добре, съжалявам — измърморих, виждайки как поглежда към Делф. Но беше твърде късно. Преди да успея да реагирам, един от екосите пусна тетивата на лъка си. Стрелата бръмна и се впи в бедрото на приятеля ми, който изпищя и падна върху каменистия под. От раната рукна обилна кръв. Хвърлих се към него, откъснах ивица плат от ризата си и опитах да я спра, но не ми се удаваше. Лицето на Делф побеля като тебешир и той се облегна безсилно на лакът.

Хари Две бе застанал между нас и екосите и ръмжеше с оголени зъби, заплашвайки да разкъса първия, който приближи.

— А, Вега? — обади се Торн, държейки небрежно Целебния камък. — Защо не опиташ с това? Доколкото помня, спомена, че умеело да лекува.

Едва сега разбрах защо бе наредил да прострелят Делф. Целта му бе да ме накара да докажа лечебните способности на Камъка. Както и да ме накаже за непочтителността.

— Дай го насам, бързо — протегнах ръка.

— Съжалявам — проточи лениво той, — не това е, което исках да чуя.

Преглътнах гордостта и гнева си и изрекох с умолителен глас:

— Моля, кралю Торн, ще позволите ли да взема Камъка, за да помогна на своя приятел? Умолявам ви, ваше величество.

— Е, сега е по-добре. Виждаш ли какво могат да постигнат малко уважение и учтивост?

И той го подхвърли към мен. Моментално го доближих до раната, като се съсредоточих да мисля за хубави неща. Тя не само се затвори, но стрелата се измъкна от нея и падна на пода без петънце кръв по острието. Делф отново започна да диша нормално и се надигна от пода, макар все още да бе смъртноблед.

— Всичко е наред, Вега Джейн — промълви отпаднало. — Благодаря, че ме спаси.

— Не заслужавам да ми благодариш — отвърнах тихо. — Аз съм виновна, задето пострада.

Когато обърнах глава, Торн стоеше до мен.

— Е, какво направи, за да го накараш да работи? — попита.

— Не му казвай, Вега Джейн! — извика припряно Делф, но аз отново нямах избор. Поне десет стрели щяха да се впият в него, ако откажех.

— Трябва просто да прокараш Камъка над раната и да мислиш за хубави неща.

— И при всички живи същества ли се получава?

Знаех защо го интересува. Искаше да знае дали ще може да лекува екосите си, ако някой от тях бъде ранен при нападението срещу Горчилище.

— При кучето ми подейства.

— А може ли да съживява мъртъвци?

— Не — отсякох. — Нито да възстановява изгубени крайници. Веднъж опитах, но не стана.

— Жалко — рече той, грабвайки обратно Камъка. — Но все пак е полезна вещ, трябва да призная. А сега, разбира се, ще ме научиш да летя с веригата.

Ще те науча друг път, дърт козел такъв, ми идеше да изкрещя, но се удържах. Това можеше да ми докара някоя стрела в главата.

— Ще отнеме известно време — произнесох безизразно. — Летенето не се учи лесно.

— Е, не бързаме за никъде. Така или иначе, няма да излезете оттук. Никога вече.

Въпреки недвусмислената заплаха в думите му изпитах облекчение. Поне щеше да ни остави живи, докато намерим начин да избягаме.

Торн прибра грижливо Камъка и пръстена, но не взе ръкавицата. Издебнах удобен момент и я пъхнах в джоба на наметката си. С крайчеца на окото си забелязах, че един от гномите ме наблюдава вторачено, докато го правя. Беше същото кривокрако създание, което по-рано бе притичало с ведрото с тайнствения прах. Отначало реших, че ще ме издаде, но той просто се извърна и взе да бръщолеви нещо със съседа си.

Докато крачехме обратно по коридорите, съпровождани от въоръжените до зъби екоси, Делф ми прошепна:

— Защо, по дяволите, му каза за Камъка? И му показа какво може да прави Дестин?

— Та той щеше да те убие, ако се бях заинатила.

— Е, и?

Бях толкова смаяна, че се заковах на място, но безцеремонно ръчкане в гърба начаса ме накара да продължа.

— Нима искаш да умреш?

— Искам ти да оцелееш, да се измъкнеш веднъж завинаги от това място.

— Не отивам никъде без теб — отвърнах разпалено.

— Аз не съм важен, Вега Джейн. Наистина. Ти трябва да продължиш. И онази Женска, която ти даде Мълнията, каза същото.

— Не си важен? — просъсках. — Ти си всичко, което имам, Делф. Не мога да прекося Мочурището сама. И не искам.

Той извърна почервеняло лице встрани. Познавах го достатъчно добре, за да се досетя, че търси подходящите думи, за да ми отговори.

— Нито пък аз — рече накрая. — Двамата заедно или никой, нали?

— Да.

— Тогава знаеш ли какво бих сторил на твое място? Бих вдигнал проклетника колкото се може по-нависоко с веригата, а после, когато най-малко очаква, бих го пуснал да падне на земята.

Кимнах бавно. Идеята наистина бе изкусителна, но ако убиехме краля, как ли щяха да реагират поданиците му?

Торн ни отведе обратно в трапезарията, където бяхме вечеряли, все така осветена от мъждивите факли. Там седна на масата, извади нож и си поряза пръста. Сетне прокара Камъка над раната и очевидно помисли за хубави неща, защото тя моментално зарасна.

— Е — рече с усмивка, — утре заран ще започнем с уроците по летене. А междувременно ви пожелавам приятно прекарване в клетката.

Нашият похитител се отличаваше с интелигентност, коварство, суетност и непредсказуемост. Трудно можеше да го залъже човек, но все пак бях длъжна да опитам.

— Положително разполагаш с достатъчно стражи, за да ни пазят и без да сме затворени — казах. — Ето, скоро ще нахлуеш в Горчилище със славните си легиони. Каква заплаха представляваме в сравнение с него ние, които сме изцяло в твоя власт?

Торн поглади умислено брада, а Делф дишаше тежко до мен, без съмнение чудейки се дали дръзките ми коментари няма да му докарат още някоя стрела в тялото. И все пак идеята ми подейства и скоро всички се озовахме в стаята, където бях спала предната нощ.

Екосите ни оставиха сами, но забелязах, че двама от тях останаха на пост точно пред входа на помещението. Седнахме върху дървения нар, а Хари Две се настани в краката ни. Докато го чешех зад ушите, Делф промълви:

— He-е достатъчно само да избягаме от това място, Вега Джейн. С проклетия си аерокораб Торн може лесно да прелети над Стената.

— Никога няма да допуснем това — отвърнах. — Никога.

— Значи имаш план? — оживи се той.

— Ами да, но още не е съвсем готов. — Отпуснах се безсилно върху дъските. — Надявам се, като преспя, да се избистри.

— Да спиш? Ти да не си откачила? Как може да говориш за спане, когато всичко е заложено на карта? Аз няма да мигна дори за минутка, хубаво да знаеш!

— Чудесно, значи ще бдиш над съня ми. — И аз затворих очи, а Хари Две се сгуши до мен. Както и очаквах, не след дълго дочух лекото похъркване на Делф. Той се бе проснал по гръб върху коравия под до нара и спеше като младенец. Не вярвах това да продължи дълго, но се радвах, че поне за кратко е успял да се отпусне. Придърпах одеялото от нара и го завих с него. Докато гледах отпуснатите му черти, усетих как неволно се размеквам. Той беше много висок, близо два метра, с огромни рамене, дълга тъмна коса, широко чело, което нерядко се сбръчкваше от притеснение, и дълбоки, печални очи. Един смел и добър Уъг, който винаги бе готов да се пожертва заради мен.

А моето сърце бе на път да се разкъса от тревоги. Делф очакваше от мен да имам план, да изведа всички ни от плен. Както и да спася Горчилище от лудия крал. А аз не разполагах с нищо. Не бях никаква водачка, а само едно самотно момиче, точно както някога, когато търсех убежище горе на дървото си, в компанията единствено на своите мисли. Опасявах се, че ще подведа спътниците си и тази перспектива ми действаше съкрушително.

Отпуснах се върху нара с ясното съзнание, че сънят няма да дойде.

Нямах план. А без план нямахме шансове да оцелеем.