Пазителката

TRIGINTA DUO Първият кръг

Много скоро стигнахме до костената цитадела, както я бях нарекла в ума си, помнейки описанието на Астрея.

И действително, тя бе толкова висока, че горният й край се губеше от погледа. В тъмнината цялата грамада изглеждаше като зъл великан, преградил пътя ни. И до последния сантиметър бе изградена от кости на всевъзможни същества.

— Струва ми се, Вега Джейн… струва ми се, че някои от тях наподобяват нашите. Кости, имам предвид.

Кимнах, но не отвърнах нищо. Мисълта бе твърде ужасна, за да я допусна.

Делф първи забеляза входа. Не знам дали бях очаквала някакъв величествен портал, но вратата се оказа малко по-голяма от тази на старата ми къща в Горчилище. Дървена и овехтяла, с ръждиви панти и раздрънкана желязна брава.

Приближихме на пръсти, защото това просто изглеждаше естественият начин за придвижване тук. Пред прага спряхме и се спогледахме.

После Делф се пресегна и натисна бравата.

Вратата със скърцане се отвори, разкривайки, ако изобщо бе възможно, още по-плътен мрак отвъд. Отново, както и в тунела под гробовете, събрах куража си и влязох първа. Делф и Хари Две сториха същото и зад гърбовете ни веднага се чу захлопване. Съмнявах се, че каквато и да било магия можеше да ни върне обратно. Оттук нататък пътят ни беше само един — напред.

Намирахме се в Първия кръг. Във вътрешността на перфектния лабиринт.

Пространството пред нас изведнъж се обля в ярка светлина, разкривайки, че и тези стени са точно като външните — направени от кости. От всяка ниша и ъгъл в нас се вторачваха черепи с празни очни гнезда.

След около три метра коридорът свърташе рязко надясно. Последвахме го и се озовахме пред ветрило от цели осем разклонения.

Вдигнах пръчката с намерението да изрека заклинанието Конфузо, рекузо и да оправя цялата бъркотия.

Това така и не ми се удаде.

Цитаделата от кости внезапно се промени. Черепите се превърнаха в дълги пълзящи растения, които се стрелнаха напред и ме сграбчиха, изтръгвайки пръчката от ръката ми. Понечих да изкрещя, но едно от тях се уви около устата ми. Озърнах се ужасена, за да видя как Делф се издига във въздуха като малко дете, с омотани ръце и крака.

И тогава нещо профуча покрай мен.

Беше Хари Две! Моето куче се извърташе и подскачаше, избягвайки лианите, които се мъчеха да го хванат. Когато едно дълго стебло го улови за задния крак, той се извърна и го прегриза на две с едно щракване на силните си челюсти, пълни с остри като бръснач зъби. Колкото и да се опитваха, те не можеха да го пленят. За момент се зачудих накъде се е запътил, докато не го видях да се връща, носейки нещо в муцуната си.

Моята пръчка!

Той се втурна към мен, като ловко се шмугна между две пресягащи се зелени пипала. Ръцете ми бяха безнадеждно приковани, но пръстите ми още можеха да се движат. Хари Две достигна протегнатата ми дясна ръка и ето че аз се вкопчих в заветния предмет.

Но устата ми си оставаше все така запушена, а растенията стискаха и гърлото ми, буквално изцеждайки живота от мен.

Пред очите ми се спусна тъмна пелена, а гърдите ми неистово се напрягаха да поемат глътка въздух.

Не можех да направя магия, без да я произнеса. От безизходица и отчаяние затворих очи и усетих как пръчката започва да се изплъзва от хватката ми.

Тогава чух гласа на Делф и погледнах отново. Целият почервенял, той се бореше с едно дебело стебло, увило като змия тялото му.

— Мълнията! — извика прегракнало. — Използвай копието!

Мълнията.

Уголемих я до пълния й размер и макар че нямаше как да я хвърля с вързани ръце, това нямаше значение. Отдавна знаех, че тя се подчинява не на физическата ми сила, а на тази на съзнанието

Направи го, спаси ни.

Тя послушно излетя и се устреми по коридора, порейки като с нож жилавата зелена маса. Едри късове от растенията летяха като снаряди под напора на ударната й вълна и мачкаха събратята си там, където попаднеха.

Освободени от плена на разкъсаните лиани, Делф и аз се строполихме на земята. Мълнията зави и се понесе обратно към мен. Съмнявах се, че ще имам втори шанс, затова я улових още във въздуха и я смалих до размера на магическа пръчка. Направих разсичащо движение по посока на безбройните виещи се стебла и изкрещях:

— Уитеро!

Те моментално станаха кафяви, изсъхнаха и изпопадаха от стените.

Но аз още не бях привършила.

— Конфузо, рекузо.

Лабиринтът се изправи.

— Тичай, Делф! Давай, Хари Две!

Понесохме се презглава покрай мъртвите лиани, защото нямахме представа дали скоро нови няма да заемат местата им. Накрая все пак трябваше да спрем, защото останахме без сили.

Докато дишах запъхтяна, опряла длани върху коленете си, повдигнах глава и замръзнах на място.

На по-малко от десет метра пред нас, мантикорът стоеше, преграждайки пътя.

Образът върху черната дъска на Астрея даваше твърде бледа представа за страховитостта му.

Този тук бе два пъти по-висок от Делф и три пъти по-широк. Навярно тежеше цял тон. Лъвската му глава бе увенчана с величествена жълто кафява грива, а масивната опашка на влечуго разсичаше със свистене въздуха. Козето тяло по средата изглеждаше недостатъчно масивно, за да съединява тези две свирепи създания.

Хипнотизирана от гледката, не сторих нищо, за да се предпазя.

— Внимавай, Вега Джейн!

Нещо ме блъсна и аз паднах по гръб.

Миг по-късно над нас премина нажежена, пърлеща вълна.

Бях забравила, че проклетият звяр е огнедишащ.

Обърнах се с благодарност към Делф, който ме бе съборил на земята. И ми бе спасил живота.

Приседнах, насочих пръчката и се приготвих да изпратя чудовището в преизподнята, където му беше мястото.

Но то вече не беше там.

По дяволите! Нали беше способно да чете мисли!

Хари Две излая. Извърнах се рязко. Мантикорът се намираше зад нас, на три крачки разстояние. От пастта му се изтръгна рев и нова струя пламъци, но аз действах инстинктивно, без да му дам време да предугади действието ми.

— Ембатлементо.

Огънят се блъсна в щита, създаден от заклинанието, и рикошира в стената на лабиринта.

Един череп ме удари по главата и аз си дадох сметка, че цитаделата е възвърнала първоначалния си вид. Още кости се посипаха около нас.

Те за миг отвлякоха вниманието ми и отново изгубих мантикора от поглед. Къде беше той? Да, ето го там, вляво от Делф.

Вдигнах пръчката, за да го унищожа, но той за сетен път изчезна и се появи на ново място. Така никога нямаше да се справя. Реакциите му бяха далеч по-бързи от моите.

— Хей! — извика в този момент Делф, размахвайки ръце към чудовището. После взе един череп и го запрати по него. Изригна кълбо от пламъци и черепът стана на пепел.

— Импакто! — извиках, насочила пръчката право към гърдите на мантикора.

Ударът го отлепи от земята и го запрати в отсрещната стена от кости. Той се свлече по нея и замръзна в подножието й неподвижен. И мъртъв.

— Ти успя, Вега Джейн — изпъшка Делф. Беше коленичил на земята и държеше болезнено едната си ръка.

Стените от двете ни страни се разтресоха и започнаха да се сгромолясват.

— Хари Две! — изпищях. Кучето скочи на гърдите ми и аз бързо го пристегнах с ремъците. След това сграбчих Делф и се издигнах във въздуха.

Понесохме се стремглаво, лавирайки сред порой от кости, черепи и други отломки. Някои от тях ме улучваха, но аз държах погледа си неотклонно прикован в края на лабиринта.

И тогава цяла грамада от кости се срина пред нас, закривайки малкия черен правоъгълник, където знаех, че се намира изходът.

Насочих пръчката си и извиках:

— Енгълфиадо.

По коридора се надигна талаз от вода и помете преградата, така че все пак успяхме да преминем. Кацнах твърде рязко и всички се натъркаляхме по земята. Освободих Хари Две от сбруята и се изправих на крака.

— Делф, добре ли си? — попитах тревожно.

Никакъв отговор.

— Делф, какво има?

Той се обърна към мен с разкривено от страдание лице и вдигна ръка. Тя бе обгорена почти до черно, с напукана и покрита от мехури кожа.

— Онази гад… май ме уцели.

Моментално извадих Целебния камък от джоба си и го прекарах над ръката му, мислейки за хубави неща.

— Благодаря ти, Вега Джейн — раздвижи пръсти той. — Болката вече изчезна.

Болката може и да беше изчезнала, но по кожата му все още нямаше промяна — почерняла и напукана, като месо, държано твърде дълго над огъня. Усетил, че нещо не е наред, той проследи погледа ми и щом видя състоянието на ръката си, пребледня.

— Делф, съжалявам — казах. — Явно Камъкът не е способен напълно да… — нямах сили да довърша.

— Всичко е наред — успокои ме той. — Поне не боли, нали? Както и при татко. Ето, той е по-зле от мен, а не се оплаква. Нищо, че не изглежда… чак толкова добре.

Виждайки, че въпреки думите му очите ми се наливат със сълзи, той ме улови за ръката.

— Нали сме живи, Вега Джейн. Това е важното. Живи сме!

После отвори торбата си и се зае да навлича чиста риза.

Аз хвърлих поглед наоколо. От двете ни страни бяха започнали да изникват нови дървета, издигайки се толкова високо, че върховете им сякаш докосваха небето.

След броени секунди се оказахме напълно погълнати от нов лабиринт.

— О, не! — простенах отчаяно. Извадих пръчката и тъкмо се приготвях да произнеса заклинанието, което щеше да го изправи, когато започнах да се чувствам странно. Не, „странно“ не бе точната дума. Чувствах се ужасена. Но същевременно знаех, че нещата, които ме ужасяват, никога не са се случвали на мен. В един момент бях животно, разкъсвано от хищник. В следващия — птица, поглъщана жива. Преобразих се в гнусен върколак, а после бях разпрана и изкормена.

Тръснах глава, за да проясня мислите си.

Уиндиго!

Озърнах се и го видях, реещо се ниско над главите ни.

Делф вече беше сграбчил Хари Две и ме теглеше за ръката.

— Давай, Вега Джейн. Бързо!

Излетях вертикално нагоре и продължих да набирам височина, докато дърветата не се оказаха под нас. Уиндигото ни следваше неотстъпно. Засега успявах да запазя преднината, но възникна друг проблем. Небето се разцепи от мълния, а гръмотевицата изтрещя толкова близо, че едва не ни зашемети. И аз знаех причината. Мочурището, както ме бе предупредила Астрея, не искаше да летя над него.

— Делф! — извиках. — Ще трябва да се приземим, иначе бурята ще ни погуби.

— Добре, но преди това поне опитай да осветиш лабиринта — отвърна той през оглушителния рев на вятъра.

Разбрах, че иска да запамети очертанията му, и побързах да хвърля заклинанието:

— Илюмина.

Под ярката светлина плетеницата под нас стана видима като на длан и взорът му бързо се плъзна по нея. Нова мълния удари едно високо дърво точно под нас и въздухът се разтресе от силата на експлозията.

Изпуснах ръката на Делф и той, заедно с Хари Две, полетя към земята.

В същия момент съзнанието ми отново се изпълни с чужди кошмари. Погледнах през рамо и видях, че уиндигото е на пет-шест метра зад мен. Бурята, изглежда, нямаше никакво въздействие върху него.

С усилие прочистих ума си и се стрелнах надолу в мрака да търся падащите си спътници.

— Илюмина!

Съзрях ги в бликналата светлина и се понесох почти вертикално към тях. Никога досега не бях летяла толкова бързо, но все пак изглеждаше, че няма да ги стигна навреме. Не исках да повярвам, че ни е писано да умрем тук и да станем храна на противното чудовище.

Мисълта ме накара да изцедя от Дестин и последната капка скорост. Накрая успях да докопам Делф и да го сграбча за яката. Хари Две все още се намираше в прегръдките му. Започнах да се насочвам отново нагоре, но той ме спря:

— Към лабиринта, Вега Джейн. Към лабиринта!

Трябва да съм забавила ход, защото образите, изпращани от уиндигото, се умножиха. Това, че бяха чужди, не ги правеше по-малко ужасяващи. Хари Две нададе гърлено ръмжене и изскочи от ръцете на Делф.

— Не! — изпищях, но той вече се бе хвърлил върху чудовището, което бе толкова близо, че почти ме докосваше с прозрачните си, фантомни очертания.

Със сетни сили успях да уловя кучето и да го откъсна от неравната схватка. Когато го погледнах обаче, сърцето ми се сви. Част от лявото му ухо липсваше. Докато Делф се държеше за крака ми, пристегнах Хари Две с ремъците за гърдите си, извадих Целебния камък и го доближих над отхапаното място. Знаех, че той не може да възстановява части от тялото, но поне щеше да спре кървенето.

Вече се бяхме снижили дотолкова, че дърветата ни обграждаха от двете страни.

— Наляво! Наляво! — изкрещя Делф.

Направих рязък завой, почти закачайки клоните.

— А сега надясно и после пак надясно — продължи да ме напътства той.

Подчиних се, удивена колко добре е запаметил лабиринта в рамките само на няколко секунди. Уиндигото обаче все още беше по петите ни и аз възнамерявах да сторя нещо по въпроса.

— Хвани се здраво, Делф — изтеглих го нагоре, докато успя да се улови за ремъците, придържащи Хари Две. После насочих пръчката назад и извиках: — Ембатлементо!

Уиндигото успя да избегне преградата, като свърна рязко встрани, но това ми позволи да спечеля време и разстояние.

Обърнах се и разсякох въздуха с пръчката под формата на знака X.

— Омниол!

Заклинанието улучи чудовището право в полупрозрачната гръд и то сякаш буквално пощуря. Изгуби контрол и взе да се блъска в стените на лабиринта. Наблюдавах го как пада все по-ниско, помитайки клоните на дърветата. Съзнанието му си беше отишло, а заедно с него и чувството за посока. Накрая се стовари на земята и остана да лежи там в неподвижна, мъртва купчина.

Издигнах се отново и полетях, следвайки указанията на Делф. Двайсет минути по-късно лабиринтът свърши и ние се озовахме над открито пространство. Бързо кацнах, освободих Хари Две от ремъците и го прегърнах, докосвайки плахо откъснатото му наполовина ухо. От вида му ме болеше толкова, колкото и от обгорената ръка на Делф.

Но техните чувства явно бяха по-ведри от моите.

— Направихме го, Вега Джейн! — възкликна ликуващо Делф и аз видях възторга му, отразен и в различните по цвят очи на моето куче. — Преминахме Първия кръг.

— Но това ще бъде последното ви дело — произнесе внезапно дълбок глас и някой изтръгна пръчката от ръката ми. — Или да не ме наричат Лакланд Сайфърс.