Пазителката

VIGINTI SEX Уроци от ада

Седяхме един до друг, вторачени в черната дъска. Делф вляво от мен, а Хари Две — в краката ми. И дори не дремеше, а бе наострил уши. Можех да се закълна, че това удивително куче внимава в урока! Арчи се бе настанил зад нас, а пред всички ни, в дълго наметало, стоеше Астрея.

Тя почука с пръчката си по дъската и върху нея се появиха надписи.

— Мочурището, както вече споменах, е разделено на Пет кръга.

Делф старателно си водеше бележки. Беше по-съсредоточен в уроците дори от мен. Това отначало ме учудваше, но после си дадох сметка, че иска да компенсира със знания неспособността си да прави магии. Нищо чудно това да се окажеше полезно в един момент.

— Първият кръг — продължи Астрея — се нарича Глухо бърдо.

Трепнах. Бях виждала това име върху картата на Куентин.

— Това е невероятно заплетен лабиринт, населен със същества, които при среща могат да се окажат смъртоносни.

— От какво точно е направен лабиринтът? — попитах.

— От най-различни неща. Гори и гъсти, живи храсталаци. Стени, толкова високи, че не можеш да видиш върха им. Отровни виещи се растения. Цитадели от кости. И всички тези елементи постоянно се менят.

— Кости? — прекъснах я. — Откъде са се взели?

— Костите се вземат само от едно място. От мъртви същества.

— Да, но какви същества?

— Не Уъгове, ако това имаш предвид. Всевъзможни други твари, убити наоколо. Основните заплахи в Глухо бърдо са чонту и уиндиго. Също и на мантикорите не бива да се гледа с лека ръка.

— И какъв е секретът за преминаването през лабиринта? — попита Делф.

Вместо отговор Астрея чукна отново по дъската и върху нея се появи мрежа от пътеки, които изглеждаха безкрайни. Тя насочи пръчката и произнесе:

— Конфузо, рекузо.

Лабиринтът се издължи и стана прав като стрела.

— И това е всичко? — възкликнах изненадана. — Просто една магия?

— Не е толкова просто, ако не я знаеш. Всъщност тогава ще си обречен да бродиш завинаги, защото това е съвършен лабиринт.

— Какво означава съвършен? — изгледах я с любопитство.

— Такъв, в който няма различни варианти за преминаване. Правилният път от една точка до друга, както и за излизането от цялата плетеница е само един.

Последва ново чукване с пръчката и лабиринтът възвърна старата си форма. Колкото и да го гледах, не можех да разбера дори къде са началото и краят му.

В този момент Делф се надигна от мястото си и като в транс отиде до дъската. Наклони глава и като взе парче тебешир от бюрото на Астрея, започна да чертае. Линията се виеше нагоре и надолу, встрани, точеше се по една пътека, сетне по друга, а той през цялото време не продумваше, съсредоточен до краен предел. И ето че накрая бялата линия, оставяна от тебешира, излезе от срещуположната страна.

Астрея и аз го гледахме със зяпнала уста.

— Какво? — попита предпазливо той, щом се обърна и срещна потресените ни погледи.

— Как го направи? — попита Астрея.

— Кое?

— Намирането на изхода от лабиринт! — възкликнах аз. — Това беше направо блестящо, Делф!

Той проследи линията с показалец така, сякаш я виждаше за първи път.

— Ами аз просто… следвах пътя, който щеше да ме изведе от проклетото нещо.

Тогава ми хрумна, че Делф открай време си беше такъв. Винаги знаеше по-добре от всички преките пътеки в горите край Горчилище. Бе измислил стратегията, помогнала ми да победя на Дуелума. Бе скроил плана, благодарение на който успях да се измъкна от стаята на Торн. Притежаваше ум, способен да гради велики идеи от дребни неща.

— Е — рече Астрея, — щом има теб, Вега надали ще се заблуди в лабиринта дори и без магията, която й дадох.

Бях щастлива, че го каза, защото видях как в очите на Делф се появява нов блясък.

— А сега нека преминем към зверовете, с които е вероятно да се сблъскате в Глухо бърдо. Трябва да сте подготвени за тях. И двамата.

Тя махна с пръчката и върху черната дъска се появи нещо, което накара мен да подскоча от стола, а Хари Две направо да излае и да се хвърли в атака.

— Това — каза Астрея, след като с кратко заклинание повдигна кучето във въздуха и внимателно го върна на мястото му — е чонту.

От изображението ме гледаше само една глава, без тяло, прикрепено към нея. Лицето беше кошмарно — с остри стърчащи зъби, пламъци вместо коси и демонични очи.

— Къде му е останалата част? — попитах с погнуса.

— Няма друго. Чонту е изрод, получен през вековете от кръстоска между различни видове чудовища. В характера му е заложено да напада всичко живо с надеждата да използва тялото на жертвата, за да допълни липсващите си части. Това естествено, не е възможно и той винаги се проваля, но жаждата му за кръв непрестанно расте.

— След като не може да използва тялото — обади се Делф, — какво прави с него?

— Изяжда го, разбира се — отвърна спокойно Астрея.

— Да, разбира се — повтори като папагал Делф, но лицето му бе леко пребледняло.

— Понеже няма крака, единственият начин за придвижване на чонту е летенето. Той умее да връхлита доста бързо, а при това и безшумно. Човек трябва да е винаги нащрек.

— И какво трябва да направиш, ако се появи? — попитах.

— Да го обезвредиш — рече натъртено тя.

— Тоест да го убиеш?

— Ето едно заклинание, което е особено ефективно. — Тя замахна срещу образа рязко, като с камшик, като същевременно извика: — Енамелис фиксидус.

От пръчката й се стрелна пурпурна светлина. Щом влезе в съприкосновение с озъбената глава, челюстите се захлопнаха и не се отвориха повече.

— Как точно действа магията? — поинтересувах се.

— Залепва му зъбите. А щом не може да яде, то скоро умира.

Преглътнах нервно, забила очи в обувките си. Знаех, че Астрея ме наблюдава, но за момента нямах сили да срещна взора й.

С продължаването на урока чонту изчезна от дъската и на негово място се появи друго създание.

— Мантикор — представи ни го Астрея.

Пред нас стоеше потресаваща смесица от лъвска глава, змийска опашка и нещо, наподобяващо тяло на коза помежду им.

— Той е бързоног, силата му е огромна, а огненият му дъх — неугасим.

Хвърлих крадешком поглед към Делф, който се бе вторачил в чудовището така, сякаш то бе обсебило душата му.

— Кои магии действат срещу него? — попитах.

— Доста от онези, които вече си усвоила, но има една малка подробност. Мантикорът умее да чете мисли. Затова винаги знае предварително какво се каниш да направиш и предприема съответните мерки.

— Как тогава да го победим? — обади се Делф.

— Вие сте двама. Един добър начин е ти да го отвлечеш, да го оставиш да проникне в твоето съзнание, докато Вега успее да го порази с магия.

Очаквах Делф да изпадне в ужас от идеята, но вместо това той само кимна делово с глава.

— Да, звучи като добър план.

— Няма да бъде толкова добър, ако мантикорът те убие, преди да съм приключила с него — възразих. — Това е опасно, Делф.

— Ха, опасно! Че колко пъти сме се разминавали на косъм със смъртта, откакто тръгнахме? Вече дори забравих да ги броя.

Нещо ме сръчка по ръката. Обърнах се и видях, че Хари Две я побутва с влажната си муцуна. Отначало реших, че просто иска да го погаля, но изражението в очите му говореше друго.

Той сякаш казваше: Не сте само двама, Вега. Аз също съм тук.

— Да преминем нататък — рече Астрея. Ново махване с пръчката смени изображението на мантикора с друго, още по-противно създание, което бях виждала веднъж. Стори ми се, че дори самата тя потрепери, произнасяйки името му:

— Уиндиго.

От сцената със злощастната сърна в гората вече знаехме, че призрачното същество се храни с плът. Сега обаче Астрея каза:

— Този приятел може не само да те убие, но и да те обсеби, изяждайки съзнанието ти.

С ужас си представих как гнусната твар се разхожда наоколо в собственото ми тяло.

— Той е доста хитър — продължи тя, — тъй че винаги трябва да внимавате за предупредителните знаци за присъствието му.

— Какви са тези знаци? — попитах, готова да записвам.

— Например смътно усещане на страх и безпокойство.

— Много полезно, няма що — изсумтя Делф. — Сякаш през останалото време се чувстваме иначе.

— А също — продължи Астрея — може да ви се стори, че собствената ви памет избледнява и я заменят странни, често плашещи спомени, които не са ваши.

— Как успява да стори това? — учудих се.

— Като ви втълпява образи от миналите си жертви, запечатани в собственото му съзнание.

Това не звучеше особено приятно.

— И как можем да се борим срещу него?

— Уиндигото е податливо на едно-единствено заклинание. — Пръчката й се вдигна и разсече въздуха с две бързи движения по подобие на буквата X. Същевременно тя произнесе с твърд и ясен глас: — Омниол.

— Какво прави това заклинание? — попитах.

— Изтрива съзнанието, окончателно и безвъзвратно.

— Изтрива го? А уиндигото може ли да продължи да живее без съзнание?

— Не, разбира се. Но тъкмо това е и целта.

Знаейки какво представлява чудовището, напълно я разбирах.