Пазителката

DECEM Нищо от нещо

Озърнах се трескаво наоколо. Пространството под леглото бе високо по-малко от педя. Нощното шкафче бе твърде малко, за да ме скрие. Оставаше ми само една възможност. Угасих свещта, скочих в гардероба и затворих вратите след себе си. Докато се мъчех да се свия зад окачените там дрехи, чух Торн да влиза в стаята.

Отначало не смеех да помръдна. Кутията беше още в ръката ми и когато понечих да я оставя, нещо вътре се помести, издавайки лек звук. Затаих дъх в мрака, но мина близо минута, без нищо да се случи. Предположих, че пръстенът се е плъзнал по дъното й. Бавно повдигнах капака, напипах го и го надянах на пръста си. После зачаках.

Чух Торн да мърмори край разбитата врата. Това ми се стори нормално — трудно можеше да се очаква един параноичен Уъг просто да легне и да заспи отново незащитен, особено след подобна атака. Скоро се чу нарастваща суматоха, съпроводена от пъшкане и грухтения — група екоси явно се бе присъединила към своя крал. С глух тропот и звънтене нещо тежко бе поставено на мястото му. Не след дълго се разнесоха отдалечаващи се стъпки и настъпи тишина.

В тясното пространство на гардероба, започнах да обмислям какво да правя оттук насетне. Отговорът бе само един — трябваше да изчакам Торн да заспи дълбоко и тогава да изляза.

Мърморенето обаче продължаваше и аз започнах да се чудя какво по дяволите прави. Открих, че ако се наведа напред, мога да виждам през пролуката между двете врати. Сега факлите по стените бяха запалени и стаята бе добре осветена. Щом го сторих, всичките ми надежди рухнаха.

Торн бе накарал екосите да изправят вратата обратно в скалния отвор на входа. Макар тя вече да не прилягаше добре, отстрани не оставаше достатъчно място, за да се промуша. Трябваше или да чакам докато той излезе на сутринта, или щом заспи, да я побутна, с риск да я съборя.

И тогава изведнъж възникна много по-сериозен проблем.

Торн се запъти право към гардероба.

С ужас видях пред пролуката, че нощницата му е изцапана, и той навярно ще си търси друга.

Свих се колкото може по-навътре, макар да знаех, че е безполезно. От напрежение въртях нервно дядовия си пръстен, нахлузен на палеца ми. Вратите се разтвориха и аз стиснах клепачи в очакване на удара.

Такъв обаче не последва. Бавно отворих очи. Торн се взираше право в мен от две педи разстояние, но изобщо не реагираше, сякаш не съществувах. Извади си чиста нощница и захлопна пак гардероба. Секунди по-късно го чух да ляга в скърцащия креват. Стоях премаляла, мъчейки се да осъзная случилото се.

Ако Торн можеше да вижда достатъчно добре дрехите и леглото си, как така не бе забелязал мен? Прокарах длан по бедрото си. То си беше все същото, от плът и кръв. Тогава докоснах пръстена. Въртейки го, неволно го бях обърнала така, че странният символ с трите куки сочеше навътре.

Бях го носила и преди, без да се случи нищо необичайно. Но не и обърнат по този начин. Дали случайно нямаше свойството да ме прави невидима? Мисълта изглеждаше невъзможна, но не намирах друго обяснение.

Ако бе така, можех ли с негова помощ да се измъкна от клопката? Пак трябваше да отместя вратата и Торн щеше да усети, че там има някой, но другият вариант бе да чакам до сутринта. Реших да рискувам.

Надзърнах отново в стаята. Той беше в леглото си, а върху нощното шкафче гореше една-единствена свещ, осветявайки само частично помещението. Изчаках още двайсетина минути. Дишането му стана по-дълбоко и равномерно, а накрая измежду устните му се разнесе тихо хъркане. Стиснах зъби, преброих до десет и полека открехнах гардероба. Пантите му издадоха скърцане, което ми се стори пронизително като ловния писък на гарм.

Замръзнах в очакване кралят да скочи в почуда, задето мебелите му се отварят сами, но той дори не помръдна. Оставих резбованата кутия на мястото й, прекосих на пръсти пода и се изправих пред масивната входна врата. Помъчих се да провра глава между нея и стената, но без успех. Точно в средата й, където бе попаднал ударът на Мълнията, зееше обгорена дупка, но и тя бе прекалено тясна, за да мина.

Пъхнах пръсти в процепа отстрани и задърпах, но вратата не се помръдна. Щеше да е по-лесно, ако Дестин беше у мен. Тя ми придаваше изключителна сила, но сега бе омотана около кръста на Торн, а сериозно се съмнявах да успея да я измъкна оттам, без да го събудя. Едва не заплаках от безпомощност, когато откъм коридора долетя шепот:

— Там ли си, Вега Джейн?

Беше Делф.

— Да, тук съм — отвърнах тихо през дупката. — Той спи, но не мога да изляза.

— Отстъпи назад.

— Какво смяташ да правиш?

— Същото като преди.

Копието събори вратата с гръм и трясък и аз изскочих в коридора толкова бързо, че успях да го видя как се завръща в облечената с ръкавица ръка на Делф. После и двамата хукнахме колкото ни държат нозете. И толкова по-добре, защото секунди по-късно зад гърба ни затрещяха изстрели. Обърнах се през рамо и видях Торн застанал на прага, с по една късоцевна морта във всяка ръка. Аз може и да бях невидима, но не бях безсмъртна. Един куршум писна край ухото ми, друг се сплеска в стената и откърти парче скала, което одраска рамото ми. Спряхме едва щом се озовахме в собствената си стая. Делф се приведе, опрял длани върху коленете си, а мощните му гърди се издуваха като ковашки мехове.

Мълнията, в пълния си размер, лежеше до него. В бързината той бе забравил да я прибере, а Торн можеше да се появи всеки момент. Грабнах ръкавицата от ръката му, вдигнах златистото копие от пода и го смалих отново колкото молив.

Делф подскочи почти до тавана. Едва тогава осъзнах, че не забелязва присъствието ми. Бе видял само как някой му смъква ръкавицата, а Мълнията увисва във въздуха.

Завъртях пръстена в нормалното му положение и той се вторачи в мен така, сякаш бе зърнал адар да пърха из стаята.

— Как… как… как… — бедният не можеше дори да довърши изречението. Ченето му трепереше твърде силно.

— От пръстена е — вдигнах го пред лицето му аз.

— Но как може проклетото нещо да направи да изчезнеш?

Завъртях го и пак станах невидима. Познах по това, че приятелят ми взе да се озърта безпомощно, за да види къде съм се дянала. Побързах да прекратя терзанията му и се появих отново.

— Не знам как се получава, Делф, но определено се радвам, че го прави. Иначе тази вечер щях да съм мъртва. — Това ме накара да си спомня какво бях открила. — Да знаеш само колко неща имам да ти разправям!

Първо му разказах за снимката.

Той се почеса умислено по брадичката и каза:

— Значи смяташ, че Торн е баща на Моригон?

— Сигурна съм. А Мъргатройд е майка й. Била е майка й. Вече е мъртва.

— Това пък откъде го разбра?

— От второто нещо, което открих. Беше писмо. От Върджил до Торн.

— И какво пише вътре?

— Дядо ми обвинява Торн, че е погубил Мъргатройд с отровни гъби. Заплашва го с екзекуция заради това престъпление. Споменава също и Моригон. Казва, че Торн я е лишил от майка. Ето защо е трябвало да бяга от Горчилище.

— Да пукна дано! — изпъшка Делф. — Тоя Уъг явно просто обича да убива.

Седнах до него върху нара.

— Мъргатройд е била същата като Моригон. Закрилница на Горчилище. Обзалагам се, че Торн се е дразнел и й е завиждал за това. Обзалагам се още, че е бил наясно и с другите й способности.

— Имаш предвид разните там магични номера?

— Именно. Чудя се дали Моригон знае какво действително се е случило с майка й?

— Чак ми става жал за нея, като си помисля.

Досега не ми беше минавало през ум, че някой може да съжалява Моригон. Но ако Торн действително беше убил майка й? Как ли се живее с такова бреме на съвестта?

Бях учудена, че той още не се е появил да ни нагледа, но вероятно бе зает да преследва гръбове из тунелите. Това поне щеше да ни даде малко време за отдих.

Торн без съмнение бе чудовище и трябваше да бъде спрян. Но как? Тогава се сетих за книгата, открита под матрака в спалнята му. Не бе изключено тя да съдържа нещо.

Извадих я и я показах на Делф.

— Експерименти — прочете заглавието той. — Това пък какво ще рече?

Заразгръщахме заедно страниците. Те бяха пълни не само с текст, но и с илюстрации. Още от първите стомахът ми се сви.

Те изобразяваха разрязани екоси, гномове и гръбове. Особено рисунките на малките им, с обезобразени и разчленени телца, ме накараха да отвърна очи, за да не ми призлее.

— Той е експериментирал… с тях — промълви Делф.

В този миг по коридора се дочуха стъпки. Погледнах към пръстена на ръката си. Ами ако ме хванеха с него? И с книгата? Проклятие!

Озърнах се наоколо в търсене на скривалище, но такова нямаше. Тогава ми хрумна нещо. Погледнах Хари Две и той примигна разбиращо насреща ми. Свалих пръстена, отворих устата му и го пъхнах вътре. Той захлопна челюсти и зъбите му тракнаха. После оставих книгата в ъгъла и го накарах да легне отгоре й. Едрото му космато тяло я покри напълно. Духнах свещта и стаята потъна в непрогледен мрак. Двамата с Делф легнахме върху нара и се престорихме на заспали.

Секунди по-късно Торн нахълта при нас, съпроводен от група екоси, въоръжени с морти и понесли факли в ръце. Сред тях беше и Люк. Приседнах върху твърдите дъски и се протегнах с прозявка.

— Какво има? — попитах сънено. — За какво е цялата суматоха?

Торн се надвеси внимателно първо над мен, а после над Делф. Дори не погледна към Хари Две, който лежеше на кравай в ъгъла, положил муцуна върху предните си лапи.

— Суматоха ли? — рече подозрително. — Защо да има суматоха?

— Ами по-рано ни събудиха някакви викове и изстрели. След това всичко сякаш утихна, а после отново взе да се гърми. А ето че сега посред нощ се появявате и вие.

Торн продължаваше да се взира в мен.

— Значи сте били тук през цялото време?

Аз кимнах.

— Че къде другаде да бъдем?

Кралят се обърна към Люк, който потвърди:

— Вярно е, господарю. Не са мърдали от стаята. Пак гръбовете трябва да са били.

— Хмм, има нещо мътно в тая работа — рече Торн със зловещо изражение, от което по кожата ми полазиха мравки. — Искам да обискирате тези двамата.

— Какво точно търсим? — попита Люк.

— Ще разберем, щом го намерим — ревна Торн. — Просто изпълнявайте!

Явно бе открил липсата на пръстена. Не бях толкова сигурна за книгата, но надали се бе сетил да погледне под матрака. Придадох си възможно най-невинното изражение и се помолих на Алвис Алкумус Делф да стори същото. Успях да му хвърля крадешком един поглед и видях, че е провесил нос, преструвайки се на задрямал.

Толкова се гордеех с него!

Бяхме щателно претърсени, но без резултат. Разбира се, никой не се сети да надзърне в устата на кучето или под него. Личеше си, че Торн не е никак доволен. Впрочем аз също не бях доволна, поне не напълно. Сега той щеше да знае, че в редовете на поданиците му има предател. А последното, което исках, бе да застраша по някакъв начин Люк или семейството му. Когато групата си тръгваше, едрият екос ми хвърли тревожен поглед, който само допълнително подсили моите угризения.

Протегнах ръка и Хари Две послушно отвори уста, позволявайки ми да извадя пръстена отвътре. Избърсах го и го надянах на пръста си, като внимавах трите куки да сочат навън, за да не изчезна отново. После взех книгата и я положих в скута си.

— Ама че ужасен, противен Уъг — смръщи се Делф. — И това ми било крал.

— Да, знам — отвърнах. — Но благодарение на тази книга може и да го детронираме.

— Как така?

— Вътре са доказателствата за всички злодейства, които е причинил на екосите и гномите.

Чертите му се проясниха.

— Вярно! Можем да я дадем на Люк и той да я използва, за да разпали недоволството сред тях. Кой ще остане верен на Торн, след като узнаят как ги е кълцал за експериментите си?

— Но първо трябва да се погрижим той никога да не успее да нападне Горчилище.

— Това трябва да приключи скоро, Вега Джейн — отбеляза Делф. — Вече му е ясно, че кроим нещо.

— Ще приключи, не бери грижа. Всъщност още утре.

Делф погледна пръстена.

— Историята на дядо ти май не е била толкова проста, колкото си я мислехме.

— Нищо не е било толкова просто, колкото сме си го мислили.

За съжаление, добавих наум.