Пазителката

VIGINTITRES Моето обучение

На следващия ден след закуска Астрея отведе всички ни в голяма стая, с каквито явно изобилстваше къщата. На едната стена имаше черна дъска, точно като онази, на която ни преподаваха като малки в училище. Тя затвори вратата след нас, извади пръчката си и я насочи към дъската. Върху нея начаса започнаха да се нижат изписани редове.

— Първият ти урок — обяви Астрея.

В следващия момент в ръката й се появи малка топка.

— Помниш ли заклинанието от снощи? — попита тя.

— Реджойнда — отвърнах бързо, горейки от желание да се докажа в нейните очи.

Тя кимна.

— Сега с негова помощ искам да вземеш топката от ръката ми. Но първо, за да не повтаряме старите грешки, трябва да усвоим някои основни положения. Прочети написаното на дъската. Високо, на глас.

— Правилното изпълнение на заклинания — започнах да чета — изисква прилагане на принципа ДТС — или Дух, Тяло и Съзнание. Това ще рече подготовка на тялото, фокусиране на съзнанието и ангажиране на духа така, че всичките три елемента да се съчетаят в нужния момент. Простото произнасяне на заклинанието няма ефект, ако това условие не е изпълнено.

— И как точно да го направя? — обърнах се към Астрея.

— Продължавай да четеш нататък.

Леко сконфузена, се подчиних:

— Единствено прилагането на ДТС, в комбинация със заклинание и съответното движение с пръчката, ще постигне желания ефект. Нищо друго не е в състояние да го направи — довърших.

Чудесно обяснение, няма що.

Тя вдигна ръката си с топката.

— По-рано ти замахна твърде рязко. Движението трябва да е плавно и целенасочено. Но най-вече, за да се получи добре, не забравяй да приложиш ДТС.

— Нали тъкмо затова те попитах как да го направя — рекох сприхаво.

— Нервниченето няма да ти помогне да се усъвършенстваш — отбеляза невъзмутимо тя. — Затова се успокой и фокусирай вниманието си единствено върху топката. След като го постигнеш, призови физическата си същност, така че цялата ти телесна енергия да се събере в ръката с пръчката. И последно, духът ти трябва да е в пълна хармония с тялото и съзнанието.

— Дявол го взел — обади се Делф, — не е ли множко да се искат толкова неща наведнъж?

— Много е, да — обърна се към него Астрея. — Но след като целиш нещо изключително, нормално е да се очаква да дадеш нещо и от себе си.

Делф се изчерви и се вторачи във върховете на обувките си.

— А как ще разбера, че съм постигнала правилния баланс? — попитах.

— Когато това тук се озове в ръката ти, естествено — показа ми топката тя.

Разкрачих се леко, опънах рамене и направих всичко възможно да прогоня страничните мисли. После вдигнах ръката с пръчката и се помъчих да накарам физическата си същност да се събере там. Колкото до духа, нямах представа в коя част на тялото ми се намира, но просто мислено му заръчах да бъде в мир и съгласие с ума и тялото. Накрая, помнейки добре вчерашната си грешка, се вторачих в топката, произнесох Реджойнда и направих перфектно движение с пръчката. Или поне аз така си мислех.

Абсолютно нищо не се случи. Топката продължаваше да си стои кротко в ръката на Астрея.

— Какво стана? — рекох със зяпнала уста.

— Е, беше едва първият ти опит. — Тя явно не споделяше моето удивление.

— Но нали вчера ми се получи — запротестирах с по-хленчещ тон, отколкото ми се щеше.

— Всъщност, скъпа — намеси се Арчи, — единствено мама успя да вземе книгата. Ти едва не смачка всички ни с библиотеката.

— Може ли да опитам още веднъж? — попитах, хвърляйки му намусен поглед.

— Смея да предположа, че няма да е само веднъж — кимна Астрея.

След трийсет и седем опита малката топка прелетя през стаята и прилепна плътно в изпотената ми длан. Аз не го очаквах, защото още някъде към осемнайсетия бях решила, че никога няма да стана истинска магьосница и че за двама ни с Делф може би ще е най-удачно да се върнем обратно в Горчилище и да се молим да ни вземат на старата ни работа.

Осъзнах напълно успеха едва когато Делф ме сграбчи в прегръдките си така, че едва не ме удуши.

— Ти го направи, Вега Джейн. Направи го!

И като ме отлепи от земята, взе да ме върти из стаята.

— Хм, Делф — прокашля се Астрея, виждайки, че няма изгледи това скоро да приключи. — Все някога трябва да продължим, което, естествено, ще изисква да я пуснеш.

Червен като домат, той ме постави обратно върху пода.

Съсредоточеното изражение на преподавателката ми не се беше променило.

— Да опитаме пак, става ли?

Разбрах точно какво има предвид и ентусиазмът ми се по-охлади. Това, че на трийсет и седмия път бях успяла да взема една малка топка, трудно щеше да ни преведе през Мочурището. Но вътрешно се усмихвах. Може би все пак не бях чак толкова безнадеждна магьосница.

Стиснах устни, фокусирах се върху своето ДТС и произнасяйки заклинанието, замахнах плавно и целенасочено с пръчката.

Топката дойде при мен четиринайсет пъти подред. Ефектът изглеждаше далеч по-малко вълнуващ, отколкото в началото, и Астрея най-сетне каза:

— Добре, да преминем към следващото упражнение. Арчи, скъпи, ще се нуждая от твоята помощ, за да го демонстрирам.

Арчи кимна и извади изпод дрехата си тънка като тръстика пръчка от нещо, приличащо на обгорено дърво.

— Татко ми я даде — поясни, като видя, че я гледам. — Когато бях много по-малък от теб.

— С частица от себе си?

— Да, с един зъб. Забелязва се ето тук, в основата. Историята гласи, че мама му го избила при дребна семейна разпра, а той, за да не става зян, решил да го вгради в моята пръчка.

— Изобщо не беше така, Арчи — намеси се Астрея, леко поруменяла. — Баща ти страдаше от зъбобол и аз просто му помогнах. — Тя прочисти гърло, отиде до средата на стаята и посочи отново към черната дъска. — Помниш ли заклинанието, което използвах при онова злополучно падане на библиотеката?

— Ембатлементо — обади се изненадващо Делф, след което веднага млъкна, смутен, задето ме е изпреварил.

— Именно. — Астрея го изгледа внимателно. — Това е защитна магия, използвана за предпазване от вреда. Наблюдавайте добре.

Тя пристъпи към Арчи.

— Хайде, скъпи, ще броя до три.

— С какво да те нападна, мамо?

— О, с каквото искаш. Изненадай ме.

Обсъждаха го така спокойно, сякаш избираха какъв чай да пият на закуска.

Двамата вдигнаха едновременно пръчките си.

— Едно, две, три! — произнесе Астрея.

— Инджурио — извика Арчи и замахна със своята. От върха й излезе нещо като синя светкавица.

В същия миг майка му направи рязко движение от дясно наляво пред себе си.

— Ембатлементо!

Светкавицата сякаш удари невидима бариера и рикошира, прогаряйки дупка в тавана.

Делф, Хари Две и аз се снишихме изумени по местата си. Над главите ни тихо се сипеше мазилка.

— Еразио — махна небрежно към тавана Астрея.

Дупката изчезна.

— Не знам дали още съм готова да отбивам светкавици — рекох с леко разтреперан глас.

— Не съм го и очаквала. Ще започнем с ето това. — Тя извади отново топката. — Аз ще я хвърлям по теб, а ти ще се стараеш да я спреш със заклинанието. Движението е от ляво надясно, рязко и отчетливо. Накарай се да повярваш, че топката ще те нарани.

— Да, но ти го направи от дясно наляво — отбелязах.

Очите й просветнаха със задоволство.

— Радвам се, че си внимавала.

Приготвих се, докато Делф, Хари Две и Арчи благоразумно отстъпиха назад. Вярно, беше само една топка, но предполагам, че споменът за библиотеката бе още пресен в паметта им.

— Едно, две, три — преброи чевръсто Астрея и запрати топката доста силно право в лицето ми.

— Ембатлементо! — казах, като разсякох въздуха с пръчката си.

Топката отскочи от невидимата стена и полетя назад с такава бързина, че Астрея трябваше да се приведе, за да не бъде ударена.

— Това беше добре, Вега — изгледа ме е известно удивление, щом се изправи. — Доста добре, наистина.

Не можах да скрия усмивката си. Но скрих факта, че вместо безобидната топка си бях представила джабит, летящ насреща ми.

И въпреки всичко бях успяла. Още от първия опит. Идеше ми да запищя от радост. Докато следващия път топката не ме цапна право в челото. Упражнявахме се дълго, докато накрая щитът ми не започна да я удържа в една трета от случаите.

— Стига толкова засега. Време е да преминем към нещо по-сериозно. — Тя насочи пръчката си към един ъгъл на стаята с думите: — Голем, маскерадо!

Появи се едър, грубоват Уъг. Отначало се сепнах, но после забелязах, че е направен от глина. Бях работила с този материал в Комините.

— За какво ни е притрябвал? — попитах.

— Предпочитам като за начало да се упражняваш върху нещо неодушевено — отвърна Астрея.

Усмивката ми изчезна, когато тя без предупреждение замахна и просъска:

— Джагада!

Глинената фигура внезапно се покри с безброй порязвания. Ако беше живо, всички те щяха да кървят едновременно.

Обърнах бавно глава към Астрея.

При двубоя ни тя бе причинила същото и на мен и го знаеше. И знаеше, че аз знам.

— Не е приятно, нали? — ме попита.

— Никак.

— Искаш ли да се научиш да го правиш?

Погледнах към голема и си представих, че на негово място е Делф или Хари Две.

— Може би не точно сега.

Тя помълча няколко секунди, после кимна:

— Тогава да излезем навън.

Докато вървяхме по коридора, Арчи ме доближи изотзад и прошепна в ухото ми:

— Всичко е наред, Вега. Повечето от нас трудно правят такива магии. Някои дори не ги овладяват въобще.

— Защо? — попитах също шепнешком.

— За тях трябва наистина да искаш да нараниш някого.

— Майка ти, изглежда, не се замисля особено.

— При нея е по-различно. Тя е била на война, убивала е и преди. Освен това е прекарала осемстотин години в мрачни размисли, а това няма как да не ти се отрази.

Излязохме от къщата и преминахме през зеления купол.

Арчи се протегна и вдигна глава към небето.

— Какъв въздух само! Сякаш от цял век не съм се показвал навън.

— Кога спря да вземаш еликсира? — поинтересувах се.

— В деня, когато ти се появи на прага ни.

Останах потресена.

— И си се състарил толкова бързо?

— Престанеш ли да го пиеш, ефектът изчезва. Всъщност не минава много време, преди да умреш. — Тонът му бе напълно небрежен.

— Е, радвам се, че си решил да останеш жив.

— Аз също, Вега. Аз също.

Астрея вдигна пръчката си, направи три успоредни махвания и произнесе:

— Кристиладо магнифика.

На метри от нас се появи препускащ амарок. Беше толкова близо, че можех да видя стръвните червени очи, мощната гръд, оголените жълти зъби, парата, излизаща от ноздрите му.

Двамата с Делф изкрещяхме едновременно, а аз извадих Мълнията. Вече се канех да я уголемя до пълния размер и да я запратя по звяра, когато Астрея ме спря.

— Той е на много километри оттук. Магията просто приближава образите. Доста полезно нещо в Мочурището, не мислиш ли? — Тя замахна още веднъж и амарокът изчезна. — А сега опитай ти.

Обърнах се към хоризонта, където тъмнееха далечни дървета. После вдигнах ръка и повторих движенията и заклинанието:

— Кристиладо магнифика.

Сякаш се озовахме в самата гора. Стори ми се, че почти мога да докосна клоните с ръка. Ето че между стволовете се появи бягаща сърна. Навремето обожавах да гледам тези животни от върха на дървото си край Горчилище. Погледнах усмихната Делф, но в следващия миг замръзнах, зърнала ужаса по лицето му. Картината изведнъж се промени. От гъсталака изскочи кошмарно, полупрозрачно същество. С безпогрешна точност и бързина то се метна върху сърната и я сграбчи в призрачната си хватка. Жертвата рухна като подкосена. Усетих как ми призлява. Волно тичащото красиво животно бе разкъсано и поглъщано къс по къс пред очите ни.

Понечих да извърна глава, но Астрея ме улови за рамото. Явно държеше да видя всичко докрай.

Подчиних се и тогава се случи нещо удивително. Чудовището се превръщаше в… самата сърна, макар и в белезникаво, прозирно нейно копие.

Астрея произнесе думата Финит, махна с пръчката си и целият образ изчезна.

— Това беше уиндиго — ми поясни. — Зъл дух, способен да обсебва телата на жертвите си. Оттук до края на Мочурището ще срещнете доста подобни на него.

— И ти си помогнала за създаването на всички тези изчадия?

Коментарът ми, който наистина прозвуча доста остро, явно я засегна.

— Не, не на всичките. Но онова, което сътворихме навремето, положи основите. Сегашните същества са далеч по-ужасни от своите предшественици. Ефектите на една магия често са непредсказуеми, Вега. Трябва да разбереш това.

— И смяташ, че си е струвало? — настоях.

— Отговорът на този въпрос тепърва предстои да бъде написан — отговори твърдо тя.