Пазителката

VIGINTI NOVEM Сбогуване

— Делф! — изпъшках.

Той се наведе и взе падналата пръчка на Арчи.

— Мисля, че е по-безопасно да не си играе с нея.

— Той щеше да ме убие.

— Да, така изглеждаше. — Делф посочи към мъртвия гарм. — Добра работа, между другото.

— Използвах магията Ригаморте, същата, която за малко щяха да приложат върху мен. — Погледнах проснатия на земята Арчи и поклатих невярващо глава. Той тъкмо започваше да се размърдва, затова побързах да взема мерки.

— Енснарио — произнесох и от въздуха изникнаха дебели въжета, омотавайки го от глава до пети.

Щом дойде напълно на себе си и разбра какво се е случило, той изригна в порой от ругатни.

— Мутадо — отсякох. Заклинанието го удари право в устата и го накара да млъкне.

Взех пълната с кръв бутилка, а Делф междувременно вдигна Арчи като перце и го метна на рамото си.

— Най-добре да вървим да забъркваме отварата — каза. — Но ще ни трябва и нещо, наречено Дъх на Доминичи.

— Моля? Какво е това Доминичи и как да вземем дъха му?

— Нямам идея — отвърна той докато вървяхме по коридора, следвани плътно от Хари Две. Арчи отначало бе опитал да се съпротивлява, но сега просто лежеше отпуснат върху масивните плещи на Делф.

Щом стигнахме кухнята, го подпряхме в един ъгъл, а Хари Две седна до него да го пази.

Доближих готварския плот, където бяха наредени всевъзможни стъкленици и други предмети. Оставих до тях кръвта от гарма и джабитската отрова. На стената бе забоден с карфица къс пергамент.

— Откъснах го от тефтера — поясни Делф. — Всичко е тук, с изключение на въпросния Дъх. Приготовлението е описано стъпка по стъпка. Реших, че ти ще се справиш по-добре, нали си вършила подобни неща в Комините. Кипнах и вода, защото някои съставки се добавят горещи.

Огледах рецептата.

— Добре, Дъхът на Доминичи ще ни е нужен чак най-накрая. Защо не отидеш да го потърсиш, а аз междувременно ще започна тук.

Делф излезе, а аз пристъпих към създаване на еликсира на младостта. Боях се да не допусна грешка и работата вървеше бавно. Много от съставките трябваше да се нагряват до определена температура, а после да се охлаждат за точни периоди от време. Използвах за целта един стар часовник, взет от бюрото на Астрея.

Бъркането, меленето и рязането бяха изтощителни. Когато добавих джабитската отрова, от тенджерата, която използвах за забъркване на сместа, се издигна огромно кълбо дим и проби дупка в тавана. Благодарих на късмета си, че точно в този момент не се бях надвесила над нея, и побързах да залича щетите с магическата пръчка.

Сега отварата трябваше да се остави да покъкри, а после в нея да се излее кръвта от гарм. Нататък идваше ред на шепа „кафеникави пипалца“ — нещо подобно на изсушени червеи, както и на бурканче слузеста течност, обозначено „пускули от каменен корен“.

По-скоро бих умряла, отколкото да пия този буламач. Вечната младост надали си струваше подобна цена.

Двайсет минути по-късно трябваше да добавя и Дъха на Доминичи. Стига Делф да успееше да го открие.

Реших да нагледам Арчи, който седеше омотан като пашкул в своя ъгъл. Придърпах един стол и се настаних срещу него.

— Ако ти позволя да говориш, обещаваш ли, че няма да ругаеш?

Той се навъси, но все пак кимна неохотно и аз направих развалящата магия.

— Знам, че ти освободи джабита и гарма. А после искаше и да ме убиеш. Защо?

— Не е ли очевидно?

— Поне за мен не.

— Значи не си от най-умните. Вероятно ще си оставиш костите още в Първия кръг.

— Може би, но поне ще съм опитала да премина отвъд.

— Именно там е работата! — извика той. — Скъпата ми майка от осем проклети века насам повтаря, че никой не може да прекоси Мочурището. Никой! Затова и останахме да гнием тук. Когато разбрах, че ти си решила да го направиш, а на нея изведнъж й е хрумнало да ти помага, реших, че си е изгубила ума. Напих се с еликсира, а онова, което остана, просто изхвърлих.

— Но защо тя не си е приготвила нов?

— Защото й направих объркваща магия.

— Значи си искал тя да умре?

Гласът му премина в истеричен писък:

— Откъде-накъде ще помага точно на вас? — Той притихна и известно време само дишаше учестено. — А и осемстотин сесии са достатъчно дълго време да живееш, не мислиш ли? — добави тихо.

Минута по-късно Делф се появи отново, съпроводен от Шеймъс.

— Какво стана? — скокнах насреща му. — Откри ли Дъха на Доминичи?

— Аз не, но ето този приятел тук го е открил.

— Ти ли, Шеймъс? възкликнах учудено. — Как така?

— Много просто. Мадам Прайн ме изпрати за него преди да стане… стара. — Той бръкна в джоба си и извади растение с дълго стебло и кървавочервен цвят, голям колкото юмрука ми.

— Значи било някакво просто цвете?

Хобът сбръчи нос в отговор на пренебрежителния ми коментар.

— Може да е просто цвете, но единственото място, където расте, е гнездо на усойници, а те хич не обичат да се разделят с него.

— Как тогава успя да го вземеш?

— Ами усойниците не обичат също и огъня, нали? — Сбръчканото му лице грейна в усмивка. — Е, една малка топка син огън случайно попадна в гнездото им, а после стана голяма пламтяща топка и докато се усетиш, от тях не остана и помен.

— Блестящо, Шеймъс, направо блестящо. Браво на теб!

Явно доволен от похвалата, той ми подаде цветето. Наведох се да го помириша и едва не се задавих. То вонеше на слепски фъшкии.

— А, да — обади се Делф. — Шеймъс каза, че било най-добре да не си пъхаме носа в него.

— Благодаря за предупреждението — отвърнах троснато. — Следващия път можеш да изчакаш още малко, преди да ми го кажеш.

Нарязах растението според инструкциите, изчаках пет минути и го хвърлих в кипящата смес. Вонята, която се надигна, бе неописуема.

— Майко мила! — възкликна Делф, покривайки лице с ризата си. Шеймъс избяга в антрето, а Хари Две зарови муцуна в лапите си. Но рецептата изискваше непрекъснато разбъркване, затова аз трябваше да стоя до тенджерата. Защипах носа си с пръсти, а от очите ми избиха сълзи. Няколко минути по-късно, всичко беше готово. Напълних едно шишенце с отварата, запуших го с тапа и двамата с Делф се втурнахме към стаята на Астрея. Заварихме я толкова бледна и смалена, че в първия момент я помислихме за умряла но после видяхме, че все още диша.

— Астрея, успях, нося ти еликсира.

Никакъв отговор.

Приближихме и се наведохме над леглото. Промените в нея ни поразиха. Косата й бе снежнобяла, кожата прозрачна и покрита със старчески петна, а чертите й — изпити и съсухрени.

— Ами сега? — вдигнах лице към Делф.

— Когато бях малък и татко искаше да ми даде някакво гадно лекарство, просто ме хващаше за носа, за да отворя уста и го изливаше вътре.

Накрая именно това и направихме. Излях съдържанието на шишенцето в гърлото на Астрея и отстъпих назад. Отначало не се случи нищо и аз прехапах устни. После тя изведнъж се закашля бурно, изправи се в леглото и отвори очи. И сесиите сякаш започнаха да се свличат от нея една подир друга, като люспи от лук. С отстъпването на старостта косата й потъмняваше, кожата се изглаждаше, чертите се изпъваха, тялото се изпълваше. Сякаш наблюдавах целия й живот да преминава наобратно.

Скоро тя вече седеше пред нас, същата като преди.

— Благодаря ви — промълви, след като си пое дълбоко дъх. По гласа й личеше, че знае точно какво се е случило. — Къде е синът ми?

— Наложи се да го вържем. Беше ти направил объркваща магия. А мен пък се опита да убие.

Тя кимна бавно и стана от леглото.

— Грешката е изцяло моя. А как успяхте да приготвите еликсира?

— Шеймъс набави Дъха на Доминичи. А останалите съставки си бяха тук.

— Но положително гармът и джабитът…

— О, Вега Джейн се справи с тях — отвърна вместо мен Делф. — Нямаше как да й се опрат, дори след като Арчи ги пусна от клетките.

— Арчи ги е пуснал? — възкликна тя. Но удивлението й бързо се смени с разбиране. — Навярно ще да го е сторил от ревност. И гняв.

— Гармът щеше да разкъса Хари Две — казах. — Трябваше да му хвърля убийственото заклинание. Впрочем нямах проблем да го сторя.

Астрея се взря продължително в лицето ми.

— Не се и съмнявам, Вега. Не се и съмнявам. — Тя ме потупа по ръката. — В трудни времена често се налага да съзряваме бързо. А сега, ако ме извините, трябва да отида да видя сина си.

Малко по-късно вратата се отвори и тя се появи отново. В първия момент, щом зърнах отвързания Арчи зад гърба й, скочих и грабнах пръчката.

— Не е необходимо, Вега — спря ме тя с властен жест.

Едва тогава го огледах по-внимателно. Чертите му бяха хрисими, дори някак раболепни.

— Какво се е случило с него?

— Направих му Субсервио — магия за покорство. Сега е напълно безобиден. Естествено, преди това поговорих с него. Опитах се да го накарам да види нещата от моята страна. Но не съм сигурна, че напълно успях.

— Относно Петия кръг… — започнах. — След като си била под влияние на объркващото проклятие, навярно не си ни казала всичко за него.

— Напротив, казах ви всичко, което знам. Дори моето Пророческо око не ми позволява да надзърна в него.

— Да го вземат мътните — измърмори Делф.

— Е, вече е време да потегляте — прекъсна Астрея последвалото кратко мълчание.

— Да потегляме? — повдигнах вежди. — За къде?

— За отвъдната страна на Мочурището, разбира се.

— Искаш да кажеш, още сега?

— Но трябва да знаете, че дори да ви се удаде, това си има цена.

— Цена? Каква цена?

— Най-просто казано, бягството оттук означава вечно затворничество.

Двамата с Делф се спогледахме слисано.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Астрея замахва с пръчката си.

— Желая ви успех.

Усетих как очертанията на стаята се размиват около мен.

И после всичко потъна в чернота.