Пазителката

VIGINTI OCTO Предателство

Последвахме тътрещите се стъпки на Астрея по коридора и я видяхме да се изгубва зад една врата. Секунди по-късно, аз вече чуках на нея.

— Върви си — прозвуча гласът й отвътре.

— Искам да говоря с теб.

— Вече говорихме достатъчно. Моля те, върви си.

— Ако трябва, ще стоя тук до довечера.

Вратата бавно се открехна.

Никога не бях влизала в стаята на Астрея и сега останах поразена от вида й. Бях очаквала разкош и безпорядък, а тя се оказа празна и неуютна.

Астрея беше в леглото, със завивки, придърпани досами сбръчканата й брадичка.

Седнах на единствения разнебитен стол, а Делф застана прав до мен.

— Е, какво има? — каза тя, без да извръща глава. Погледът й бе прикован в тавана, а гласът й звучеше като на стогодишна старица. Удивително колко бързо отминаваше ефектът на чудодейния еликсир.

— Имаме нужда от теб — отговорих.

— Обучих ви доколкото можах. Сега всичко зависи от вас.

— Но ние не сме готови.

Делф кимна усърдно в знак на потвърждение.

Тя ме изгледа продължително и въздъхна.

— Знаеш ли защо строим стени, Вега? Независимо дали истински, или въображаеми в нашите съзнания?

— За да държим другите вътре или извън тях — скалъпих някакъв отговор.

— Строим ги, защото се страхуваме. Не обичаме промените. Неприятно ни е, когато някой, който не изглежда или не мисли като нас, се появи и започне да променя нещата. Тогава ние бягаме. Или, още по-лошо, нападаме.

Дадох си сметка, че съм изпитала на гърба си това у дома, в Горчилище.

— Вредата, която ви причинихме, беше ужасна — каза тя, а очите й се наляха със сълзи.

— Вие сте отнели… историята ни — промърморих.

— Ние отнехме самоличността ви. — Астрея се надигна върху възглавницата. — А това е по-лошо от всичко, което можеха да ви сторят Маладоните. Сега вече го разбирам.

— Те са щели да избият всички ни.

— Ние също отнехме живота ви, а после ви принудихме просто да продължите да съществувате.

— Но ето че сега ти ме пускаш да прекося Мочурището. Даваш ми шанс да поправя нещата.

— Направих го само по една причина, Вега. — Тя си пое хрипливо дъх и докосна бузата ми с ръка. — Ти не искаше да приемеш поражение.

Ръката й падна обратно върху завивките.

— Не се погубвай, Астрея — рекох умолително.

Клепачите й се притвориха уморено.

— Еликсирът на младостта е изчерпан. Арчи изпи последния. Аз бях твърде заета с обучението ви, за да приготвя нов, а сега вече нямам сили да събера необходимите съставки.

Тя ми отправи замъглен взор и се докосна по слепоочието.

— Не е приятно… да остаряваш толкова бързо.

— Аз също мога да приготвя еликсира, стига да ми кажеш как.

Зад гърба ми се чуха стъпки и лицето й изведнъж доби израз на безгранична тъга. Обърнах се и видях Арчи, замръзнал неподвижно на прага.

Когато я погледнах отново, тя сякаш спеше, но забелязах, че измежду клепките й се процежда самотна сълза. Тя се търкулна надолу по сбръчканата й буза. Побутнах я леко по рамото. Никаква реакция. Разтърсих я по-силно. Заговорих високо в ухото й с надеждата да я събудя, но не успях.

Втурнах се към Арчи.

— Умееш ли да правиш еликсира?

— Не. Тя така и не ме научи. А и право да си кажа, никога не ме е бивало с отварите.

Изскочих в коридора. Не знаех накъде отивам, просто исках да свърша… нещо. Делф ме настигна и ме улови за лакътя.

— Чакай, Вега Джейн. Какви са съставките?

Поколебах се, но накрая реших, че няма смисъл да крия от него.

— Едни от основните са отрова от джабит и кръв от гарм. Но не е нужно да ходим на лов за тях. Зверовете са затворени тук, в две от стаите.

— В къщата има джабит и гарм? — изкрещя Делф, едва успял да осъзнае чутото.

— Да, и аз знам точно къде са — добавих с възможно най-безгрижния си тон.

Това само накара веждите му да подскочат с още два пръста нагоре.

— Ти… ти знаеш?

— Мога да осигуря кръвта и отровата. Но ти ще трябва да преровиш бюрото на Астрея и да се опиташ да намериш цялата рецепта.

Оставих го и побягнах към кухнята. Там затършувах из шкафовете, докато не открих метална купичка и стъклена бутилка. Грабнах ги и се върнах в коридора.

Там спрях пред една от вратите, обозначена с малък белег. Знаех, че зад нея, в своята клетка от светлина, се спотайва джабитът.

Вдигнах магическата пръчка, направих три успоредни движения и произнесох:

— Кристиладо магнифика.

Образът на чудовището моментално изникна на педя пред носа ми. Знаех, че тъкмо това ще стане, но все пак трябваше да вложа цялата сила на волята си, за да не изпищя.

Добре, значи той беше вътре. Но как да вляза при него? Стаята отново щеше да ме прогони.

После се сетих, че Астрея ме беше научила на нужното заклинание. Чукнах по бравата с върха на пръчката и изрекох:

— Ингресио.

Вратата моментално се отвори.

Влязох, готова за всякакви изненади.

Джабитът заемаше почти половината под. В момента спеше свит на кълбо, положил глави върху гънките на дебелото си като дънер тяло. Това бе най-страховитият звяр, който познавах от Горчилище — с двеста и петдесет глави по цялата дължина, пълни със смъртоносна отрова. И все пак в Мочурището ми предстоеше да се срещна с още по-ужасни от него. Не знаех дали планът ми ще сработи, но бях решена да опитам. Вдигнах пръчката и с кратък замах прошепнах:

— Параликто.

Заклинанието удари решетката от светлина и отскочи обратно. Едва успях да се наведа навреме. То прелетя над главата ми и се заби с трясък в отсрещната стена.

Очевидно никакви магии не можеха да проникнат в клетката, а това беше проблем. Друг проблем бе, че джабитът се събуди. Сега петстотин очи ме фиксираха, всяко едно изпълнено с горяща омраза. Преглътнах, усещайки как куражът ме напуска. Очевидно щеше да ми се наложи да разруша преградата. Това означаваше поне за миг да освободя чудовището, а аз отлично познавах мълниеносната бързина на атаката му. Но не го ли сторех, Астрея със сигурност щеше да умре.

Реших да действам бързо — колебанието с нищо нямаше да ми помогне. И докато гледах гигантското влечуго пред себе си, се случи нещо странно. Обзе ме пълно спокойствие, а в гърдите ми се надигна неподозирана увереност. Насочих пръчката към прътите от светлина и фокусирайки се, произнесох:

— Еразио.

Те моментално изчезнаха.

Преди джабитът да осъзнае, че вече е свободен, замахнах още веднъж.

— Параликто.

Беше удивително да се види как такова грамадно създание замръзва като вкаменено. То тъкмо бе започнало да се надига, но сега всичките му очи добиха стъклен блясък, а зъбите удобно стърчаха от полуотворените усти.

Все пак го доближих с огромна предпазливост, молейки се на всяка крачка магията да удържи. Извадих металната купичка от джоба си и я поднесох към най-близката глава.

Вкарах я в устата и като я задържах под извитите, остри като бръснач зъби, се приготвих да изрека заклинанието, научено от Астрея. То служеше за извличане на течности от всякакви предмети, дори от камъни и дървета, и щеше да ни помогне да си набавяме вода в пустошта.

— Спрингато еруптикус.

В купичката рукнаха жълтеникави струйки. Останах поразена колко много отрова се съдържа само в един чифт зъби.

Когато съдинката почти се напълни, дойде ред и на обратната магия, с която спрях течащата отрова. Отстъпих до най-далечния ъгъл, оставих я на пода и се съсредоточих.

Две бързи заклинания, едно подир друго.

Замахнах с пръчката по дължината на влечугото и изрекох:

— Депараликто.

Джабитът в миг оживя и се вторачи в мен. Не бе трудно да отгатна какво се кани да направи.

— Инкарсерата!

Думата едва бе излетяла от устата ми, когато той се стрелна напред. И се удари право в прътите от бяла светлина, които наново го бяха обградили. Те не поддадоха и съществото се дръпна назад, навивайки с шумолене люспестото си тяло. Злите му очи искряха от безсилна ярост.

С доволна усмивка се обърнах да вдигна купичката. Но така и не я достигнах.

Джабитът атакува отново със смразяващия кръвта писък, за който се знаеше, че е последното, чувано от неговите жертви.

— Пас-пусе — извиках без да мисля и се ударих с пръчката по бедрото.

Моментално се озовах в противоположния ъгъл на стаята, а джабитът се блъсна в стената с цялата тежест на масивното си туловище. Покривът на къщата се разтресе, а в мазилката се появи дълга пукнатина.

Как, по дяволите, бе успял да се измъкне от клетката?

Той се обърна, замахвайки ядно с опашка. Мислите ми се устремиха назад към Комините, където навремето ме преследваха два джабита. Бях им избягала през малка дървена врата, с бронзова глава на пищящ Уъг вместо дръжка. Но тук нямаше нито такава врата, нито пищящ Уъг.

Звярът се хвърли напред.

— Ембатлементо.

Защитната преграда се издигна пред мен и той я удари с такава сила, че цялата стая потрепери. Паднах на колене, но се изправих навреме, за да видя как джабитът отскача назад и се строполява в безформена купчина на земята.

Не можех да повярвам на очите си. Бях отблъснала джабит.

Той се отърси от шока, но твърде късно. Преди да успее да нападне отново, вече бях извикала:

— Инкарсерата!

Белите лъчи се спуснаха от пода до тавана и обкръжиха чудовището.

Горещо се молех този път да удържат. Заобиколих го внимателно. Петстотинте горящи очи следяха и най-малкото ми движение, докато вземах купичката с отрова и се изнизвах от стаята.

Щом се озовах навън, подсигурих вратата след себе си със заключващо заклинание. Забързах по коридора и едва не се сблъсках с идващия насреща ми Делф. Той носеше в ръка овехтял тефтер.

— Намерих ги! Инструкциите за еликсира.

— Чудесно. — Подадох му купичката. — Аз пък издоих отрова от джабита.

— Да пукна дано! — пое я плахо той.

— А сега ни остава гармът.

Отидох пред втората врата, която ме бе прогонила, и извиках:

— Кристиладо магнифика.

Нищо.

Примигнах и повторих заклинанието.

Стаята беше празна. В клетката от бяла светлина нямаше никакъв гарм.

И тогава чух зад себе си ръмжене.

Преди да разбера какво се случва, нещо се стрелна покрай мен и ме прекатури на пода.

Когато успях да се обърна, видях чудовището, изправено на задните си крака, тъкмо се канеше да изригне огнения дъх, който щеше да ме превърне в пепел.

Но тогава се случи невъзможното. Хари Две, който в бързината ме бе съборил на земята, го изпревари. Скочи право върху него и захапа муцуната му със силните си челюсти. Гармът запищя от ярост, макар звукът да излизаше приглушен, защото не можеше да отвори уста.

Тогава взе да се мята и да удря нападателя си в стената. Но Хари Две не отпускаше захапката си, въпреки че краката му се размахваха безпомощно във въздуха, а от главата му се стичаше кръв. Гармът посегна с ноктестите си предни лапи, които щяха с лекота да го разкъсат на парчета. За миг пред очите ми изникна моето първо куче, Хари. То също ме бе спасило от гарм, но с цената на живота си. Нямах намерение да позволя това да се случи отново.

Цялото ми същество бе обзето от могъщо чувство. Не омраза, нито отвращение, а нещо много по-силно от тях. Съмнявам се да има дума, способна да го опише. Насочих пръчката право към гърдите на звяра и изрекох думата с такава решимост, та ми се стори, че дори без магическа сила тя ще извърши онова, което исках да се случи.

— Ригаморте!

Черният лъч се сблъска с многотонното чудовище и буквално го отлепи от земята. Хари Две го пусна и отлетя някъде встрани. Гармът се стовари върху стената и после бавно се свлече надолу. Още преди да докосне пода, бе мъртъв. Езикът висеше от зъбатата му паст, а вечно окървавените гърди не се повдигаха.

Притичах до Хари Две и коленичих. Краката му висяха изпочупени, главата му бе плувнала в кръв. Извадих Целебния камък от джоба си и го прокарах над него. Секунда по-късно той вече подскачаше и ближеше лицето ми. Притиснах го в прегръдките си толкова силно, че можех да усетя ударите на сърцето му близо до моето.

— Обичам те, Хари Две. Толкова те обичам. Благодаря ти, задето ме спаси.

Погледнах към неподвижния гарм. Кръвта, обливаща постоянно широката му гръд, правеше задачата ми лесна. Извадих стъклената бутилка, но изведнъж замръзнах.

Арчи стоеше на няколко крачки от мен, вдигнал магическата си пръчка.

Ето значи кой бе помогнал на джабита и гарма да се освободят. Още се мъчех да го осъзная, когато очите му се присвиха в тънки цепки, а устните му започнаха да произнасят:

— Рига…

Но така и не успяха да довършат. Зад Арчи се издигна огромен юмрук и се стовари върху темето му. Той рухна като сноп, а пръчката се изтърколи измежду пръстите му.

Делф ме изгледа гордо и изду мускули.

— Понякога не ти е нужна магия, Вега Джейн.