Пазителката

QUADRAGINTA NOVEM Четиримата оставащи

— Да се махаме, Вега Джейн! — викна Делф, дърпайки ме за ръката.

Но аз дори не се обърнах. С крайчеца на окото си видях как Лакланд се втурна надолу по склона, като пътем крещи да го последваме.

Петра просто бе коленичила със сведена глава, очаквайки покорно участта си. Хари Две стоеше до мен и правеше същото, което и аз — гледаше огнената смърт, приближаваща с главоломна бързина.

Пръчката бе в ръката ми, но аз си давах сметка, че силата й, макар и значителна, този път няма да ми стигне. Пламъкът от устата на Асъртър почти бе преодолял заклинанието Енгълфиадо. Онова, пред което бяхме изправени сега, бе милион пъти по-могъщо. То просто щеше да превърне в прах магичния ми щит.

Дестин бе около кръста ми, но тя не можеше да ни издигне на достатъчна височина, за да избегнем пламъците. Докато стоях така и наблюдавах, с мен се случи нещо удивително.

Паниката изчезна и ме обзе безметежно спокойствие. Нямах представа дали е просто примирение пред факта, че животът ми скоро ще приключи, или нещо съвсем различно.

Делф продължаваше да ме тегли настрани, но краката ми сякаш бяха сраснали със земята.

Това бе последната битка. И аз щях да умра в нея. Или да оцелея. Едно от двете. Трети вариант нямаше.

Пъхнах ръка в джоба на наметката си и извадих Фин. Не знам кое точно ме накара да се сетя за нея — толкова много мисли препускаха в главата ми в момента.

Бях завързала отново трите възела и докато гледах връвчицата, се чудех какво ли ще стане, ако изпълня онова, което възнамерявах.

Развързах първия възел.

Стената от пламъци удари къщурката на Асъртър и тя се изпари на мига.

Развързах втория възел.

Стената връхлетя самия трийсетметров гигант и го помете в небитието.

Вече нищо не стоеше между нас и кремацията.

— ВЕГА! — изкрещя Делф.

Но аз не го слушах. Само наблюдавах как смъртта ни приближава с невъобразима бързина и свирепост.

Развързах третия и последен възел на Фин — единственият, който не бях развързвала досега. И когато пръстите ми освободиха връвта, не знаех кое е по-лошо — пламъците…

Или онова, което току-що бях освободила.

Бях катапултирана право в небето със сила, от която дробовете ми се свиха, мозъкът ми омекна, а кожата едва не се смъкна от тялото ми. Фин бе изтръгната от ръката ми. Вятърът, който ме носеше, образува титанична вълна и пресрещна стената от пламъци в катаклизъм, в който нищо не можеше да оцелее. Ако все още се намирах на земята, положително щях да се разпадна на прах в мелачката на тази катастрофа на катастрофите. Трябваше да затворя очи поради вихъра, в който се носех. Боях се, че съзнанието ми просто ще откаже да възприеме случващото се, ще ми изневери, ако не спра да гледам.

Но накрая все пак трябваше да отворя очи. Погледнах под себе си и замръзнах. Не само че дърветата бяха прекършели като сламки, а скалите — станали на прах. Не само че пламтящата стихия бе потушена.

Вярно, всички тези неща се бяха случили.

Но се беше случило и друго.

Цялата Синя планина бе изчезнала. На нейното място се простираше равнина, плоска като дланта ми.

От огъня не бе останало нищо, нито дори струйка дим. Въздухът бе чист и кристално ясен.

Разполагах с прекрасен птичи поглед над местността, защото се намирах поне на километър височина. И това нямаше нищо общо с Дестин, защото и останалите — Делф, Лакланд, Петра и Хари Две също бяха горе заедно с мен. Всички висяхме в небето като окачени на невидими върви, а торбите ни плаваха около нас.

С развързването на третия възел на Фин целият пейзаж на Петия кръг бе изчезнал под напора на нейната сила, сякаш някой го бе навил на руло и отнесъл.

Но ето че могъщият вихър, издигнал ни дотук, спря също така внезапно, както се бе появил.

Невидимите върви се прекъснаха и ние започнахме да падаме.

Трябва да призная, че от неописуемото зрелище, разиграло се пред очите ми, бях изпаднала в нещо като транс. Но сега, виждайки как смъртта се носи насреща ни, бързо излязох от него.

Преобърнах се във въздуха, стрелнах се надясно и сграбчих Хари Две. Пристегнах го с ремъците и се устремих към Делф, който се намираше най-близо до мен.

— Ласадо — извиках, улових го с нишката светлина, а после, без да губя време, сторих същото и с Петра. Сега оставаше единствено Лакланд. Направих вираж и тъкмо набирах скорост към него, когато нещо отдолу ярко проблесна.

Спрях сепнато и забелязах, че Асъртър се е надигнал от опустошената земя. Как бе оцелял в сблъсъка на Фин с огнената стена, оставаше пълна загадка за мен. Все пак бе претърпял сериозни поражения. Ръстът му продължаваше да е великански, но вече не излъчваше пламъци. Представляваше по-скоро овъглена руина.

Но явно още бе способен да хвърля огнени стрели.

— Ембатлементо — изкрещях в последния момент, за да се предпазя с щита, а после насочих пръчката към Асъртър и добавих: — Импакто.

Почернялото тяло на гиганта се пръсна на хиляди парчета.

Едва тогава чух отчаян вопъл и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как премятащият се Лакланд с глух удар тупва на земята. И остава неподвижен.

Приземих се толкова рязко, че всички се натъркаляхме наоколо. Все още с Хари Две на гърдите, скочих на крака и първа стигнах до него.

Тялото му лежеше в неестествена поза, но той все още дишаше. Отвори клепачи и по устните му заигра странна усмивка.

— Добре се справихме, а? — успя да промълви.

Трескаво затърсих из джобовете си Целебния камък.

— Дръж се, Лак!

— Добре се справихме… — откъсна се още по-тихо от устните му.

Намерих Камъка и го вдигнах над него.

— Ще се оправиш!

— Добре… се… — той замлъкна.

Призовах хубави мисли, най-хубавите, които ми идваха наум. Отново и отново прокарвах Камъка над изпотрошеното му тяло. Продължих дори когато Делф и Петра дотичаха и коленичиха край нас.

— Лак! — простена потресено Петра.

— Ще се оправи! — отсякох. — Целебният камък е у мен.

Делф погледна към Лакланд и ме улови за рамото.

— Ще се оправи — повторих, а по лицето ми се затъркаляха сълзи.

— Вега Джейн — каза меко той.

Още малко, Вега. Продължавай с хубавите мисли. Няма начин да не успееш.

Очите ми се замъглиха и не видях как Петра се пресяга и затваря клепачите на Лакланд.

Не видях как Хари Две с тихо скимтене тика муцуна в неподвижната му длан.

Не видях как Делф измъква Камъка измежду пръстите ми.

От отчаяние ми идеше и сама да легна и повече никога да не мръдна от това място.

Да умра до Лакланд. Който току-що бе издъхнал.

Затова и Камъкът нямаше ефект над него. Винаги бях знаела, че той не може да вдига мъртъвци.

Делф внимателно ме изправи на крака и ме дръпна встрани от тялото.

— Ще се погрижим за него, Вега Джейн. Ще направим всичко както подобава.

Седнах на земята с гръб към спътниците си, докато те копаеха гроба и полагаха в него Лакланд Сайфърс. Хари Две дойде и се прислони до мен, но аз, за разлика от обикновено, не го погалих.

Ето че фаталният удар най-сетне ни бе нанесен. Смъртта ни съпровождаше от самото начало, постоянно витаеше около нас, но ние всеки път успявахме да й се измъкнем. Още Астрея ни бе предупредила, че шансовете ни да преминем живи през Мочурището са безкрайно малки. Не че не го разбирахме и без нея.

Познанството ми с Лакланд бе сравнително кратко, но въпреки това се чувствах покрусена. Не исках да приема безвъзвратната загуба.

Когато и последната буца пръст бе хвърлена над останките му, Делф и Петра се върнаха при мен.

— Готово е — каза тихо Делф. — Няма какво повече да сторим.

Погледнах към него, а после към Петра. Изпоцапаните им лица бяха мокри от сълзи.

Станах, отидох бавно до прясната могила и направих заклинание. Един овъглен къс дърво прелетя и се заби в земята, подобно на надгробен знак. С помощта на пръчката изписах върху него следните слова:

Тук почива Лакланд Сайфърс, добър приятел до самия край.

После издигнах магичен щит, който да пази необезпокояван вечния му сън.

Обърнах взор към хоризонта. Сега, когато планината вече не препречваше пътя ни, той изглеждаше равен и лесен. Макар че нищо тук не бе такова, каквото изглежда.

Взех торбата си от земята и я метнах на рамо.

Минах покрай Делф, Петра и Хари Две.

Вече бях променена. Различна. Чувствах го с всяка частица от съзнанието си. Аз бях водачката на своите другари. Отначало колеблива, неуверена. После, трупайки победа след победа, преодолявайки кръг след кръг, бях добила увереност. А ето че сега се бе случила катастрофата. Един от онези, които водех, които ми бяха доверили живота си, лежеше мъртъв. Да, аз бях променена напълно. И завинаги.

С магичната пръчка в ръка поех отново напред.

Към края.

Към проклетия край, за който бяхме платили толкова скъпо.