Пазителката

VIGINTI QUATTUOR Нещо като магьосница

Покрай обучението ми в различни вълшебства, времето летеше.

Така например с едно почукване с пръчката по десния си крак и произнасяне на фразата Пас-пусе, аз бях успяла да изчезна от стаята, в която се намирах, и да се озова в антрето отвън. Нямах представа как съм го направила, нито защо съм попаднала точно на това място, но Астрея остана много впечатлена, че съм го сторила още на четвъртия опит. Отбелязах известен успех също и в защитните магии. Но от друга страна, едва не удавих бедния Делф с неловко хвърляне на трудното заклинание Енгълфиадо.

Една вечер лежах капнала в леглото. На пръв поглед не изглеждаше, че размахването на пръчица и изричането на чудновати думи е чак толкова изморително, но всъщност бе нужно много повече от това. Особено изискването за участие на дух, тяло и съзнание бе по-тежко дори от работата в Комините.

Някой почука на вратата и аз надигнах сънено глава.

— Да?

— Вега Джейн, аз съм, Делф. Може ли да вляза?

— Една секунда. — Скочих, увих се в наметката си и отидох да отворя.

— Изглеждаш… чудесно — рече свенливо той.

— Благодаря, но откъде знаеш? Очите ти са затворени.

Той открехна клепачи съвсем леко, сякаш се притесняваше да не ме е заварил гола, после ги отвори напълно.

— Е, казвай, какво има? — Посочих му един стол, докато аз седнах на ръба на леглото. Делф свиваше и разпускаше едрите си юмруци — нещо, което знаех, че прави, когато е нервен или разстроен. — Хайде, изплюй камъчето.

— Работата е там, Вега Джейн, че… — Той млъкна, стана от мястото си и взе да се разхожда из стаята. Хари Две и аз го следяхме с поглед, въртейки глави наляво и надясно. — Работата е там, че аз… не мога… да правя магии. И щом е така, каква полза имаш ти от мен?

— Каква полза имам от теб? Шегуваш се, нали?

Той изду бицепса на едната си ръка, но не за демонстрация на сила, както показаха следващите му думи.

— Ето това е всичко, което имам — продължи, посочвайки го с пръст. — У дома, в Горчилище, съм силен, кажи-речи, най-силният от всички. Но тук съм един проклет слабак, Вега Джейн. Не мога да ти помогна с нищо. А щом не мога да ти помагам, значи само ще ти преча.

Той изведнъж оброни глава и остана да седи така, с отчаяно изражение.

Доловил болката и тревогата му, Хари Две отиде до него и взе да го побутва с муцуна, сякаш мъчейки се да го ободри.

— Добре, Делф — казах, докато той галеше разсеяно кучето по главата. — Да приемем, че умея да правя магии, а ти — не.

— Че то си е самата истина!

— Но сам виждаш, че аз тепърва се уча.

— Това, което виждам, Вега Джейн, е че от ден на ден ставаш все по-добра. Скоро ще настигнеш Астрея и ще я задминеш.

— И наистина ли мислиш, че няма какво друго да предложиш освен своите мускули? Не беше ли например ти онзи, с чиято помощ спечелих Дуелума?

— Дуелумът… Кой го е грижа за проклетия Дуелум? Не ме ли чуваш? Аз не мога да правя магии!

Втурнах се и го сграбчих за рамото.

— Никой от нас не е тръгнал на това пътешествие с мисълта, че е магьосник. И все пак тръгнахме, нали? Мисля, че знаеш защо го направихме.

Замълчах, защото исках да го чуя от него. Да съм наясно, че той го иска толкова, колкото и аз.

— За да открием истината — бе отговорът му.

Кимнах и го пуснах.

— Точно така. Дали ще стана добра вълшебница, или не, нямам представа. Нито пък дали ти имаш някакви магически заложби. Изобщо не съм сигурна ще успеем ли да прекосим Мочурището — то е пълно с какви ли не неразгадаеми тайни. Но това няма да ни спре да търсим отговорите, Делф. И ако ни е писано да умрем, то по-скоро бих приела това, отколкото да живея живот, който дори не е моят собствен.

— Добре, Вега Джейн — изпъшка Делф. — Права си.

— Значи всичко е наред? — Взрях се изпитателно в лицето му.

— Всичко е наред — усмихна се той.

Дните се търкаляха един подир друг и обучението ми продължаваше с пълна сила. Зубрех толкова много заклинания, че накрая ми се струваше, че не помня нито едно. Правех сложни движения с пръчката. Прилагах духа, тялото и съзнанието си по начини, за които не бях и сънувала преди. И всичко това се случваше под строгия надзор на Астрея Прайн. Ролята на учителка, изглежда, й се нравеше много повече от тази на надзирател.

Имах както своите триумфи, така и порядъчен брой неуспехи.

Един от най-ужасяващите моменти настъпи, когато веднъж атакувах с магия глинения голем.

— Джагада — извиках и замахнах рязко, но в своя ентусиазъм се разминах с целта. Проклятието улучи бедния Арчи в краката и той започна обилно да кърви от десетки места.

Аз изпищях, Хари Две изквича, а Делф се втурна да му помага.

Само Астрея запази спокойствие.

— Еразио — произнесе с хладен глас и раните на Арчи моментално заздравяха. Единствено панталоните му останаха разпрани.

Разсипах се в извинения, но той побърза да ме увери, че не се е случило нищо особено и че всеки прави грешки в началото. Въпреки това толкова се разстроих, че не можах да тренирам повече този ден. Вечерта на заспиване плаках, а образът на окървавения Арчи отказваше да напусне съзнанието ми.

На следващата сутрин разбих глинения голем с помощта на магията Импакто, а после, макар и с големи притеснения, трябваше да хвърля на Арчи проклятието Импарио. То го ослепи, но, за щастие, обратното заклинание сработи без проблем и начаса му възвърна зрението.

— Дух, тяло и съзнание — повтори ми за сетен път Астрея.

— Вече започвам да схващам — отвърнах уверено аз.

— Да, справяш се като цяло добре. — Погледнах я и усетих нещо недоизказано.

— Но? — повдигнах вежди.

— Още не си заставала срещу противник, който същевременно хвърля магии по теб, мъчейки се да те нарани или дори убие. А това променя всичко, Вега.

— Но как мога да го упражнявам?

— Ще го упражняваш, щом си готова.

— Искаш да кажеш, в истински бой?

— Да! Това ще е необходимо, ако искаш да излезеш жива от Мочурището.

Същата вечер, след като Делф и Арчи легнаха да спят, останах край огъня заедно с Астрея и Хари Две.

— Докато разглеждах стаите — подхвърлих, — видях една, в която имаше бебешка люлка, цялата потънала в паяжини.

— Да — кимна бавно тя. — Това беше стаята на моите деца.

— Навярно… не им е било много лесно.

Тя се изсмя безрадостно.

— Както самата ти така находчиво отбеляза, Вега, аз отнех животите им.

Замълчах смутено, съжалявайки за думите. Бях сигурна, че тя е имала най-добри намерения. Но понякога решенията ни са съпроводени от огромна цена. За другите.

— Те никога нямаха шанса да се запознаят със свои връстници. Да се влюбят, да създадат семейства. Да видят как децата им растат и имат свои деца. — Тя изпусна тежка, пропита от разкаяние въздишка и ме погледна за кратко, преди отново да отвърне взор. — Най-малката ми дъщеря, Ариана, си отиде първа. А беше такова жизнерадостно дете. Кой можеше да я вини, задето се превърна в досадна, мърмореща старица? Нямаше нищо друго освен тази къща, братята, сестрите си и мен. После, един по един, измряха и останалите. Уморени от това, че всъщност не съществуват. Решение, което бях взела вместо тях.

Този път тишината трая по-дълго и ми бе трудно да я наруша. Но ме вълнуваше още един въпрос от огромно значение за мен самата.

— Разбирам, че по-рано си убивала? — подех.

Тя остана вторачена в дълбините на огъня. Изглеждаше толкова млада, затова ми бе трудно да приема мисълта, че е на повече от осем века.

— За да се защитавам, да. И бях доста добра. Каквато ще трябва да станеш и ти.

Приседнах по-близо.

— На онова бойно поле, когато хвърлих Мълнията по нападателите, нямах представа, че ще ги убие.

— И се чудиш дали си способна да го направиш съзнателно?

— Онази вечер плаках, задето нараних бедния Арчи.

— Защото не е естествено да се убиваме един друг. Поне не за нас.

— Смяташ ли, че затова са ви… победили? Имам предвид Маладоните?

— Знаеш ли защо се наричат така Вега? Арчи обясни ли ти?

— Не.

— На нашия древен език името им означава „ужасна смърт“.

— Ужасна смърт? Вие ли сте ги кръстили така? Заради нещата, които са ви сторили?

— Не — поклати глава Астрея. — Те сами са се кръстили. За тях причиняването на подобна смърт на другите е въпрос на най-висше призвание.

— Но това е… отвратително! — възкликнах, неспособна да проумея как някой може да е толкова зъл.

— Маладоните винаги са били забележително добри в убиването. Макар че към края и някои от нас не им отстъпваха. Алис Адронис например ги изтребваше с цели дузини, без да й мигне окото.

— Не мисля, че е вярно.

— И откъде би могла да знаеш? — изгледа ме любопитно тя.

— Видях я в онази битка. Тя беше достойна. Благородна. Сигурна съм, че не е одобрявала убиването. Както не бих го одобрила и аз.

— И какво иде да докаже това?

— Че ако ни е все едно, с нищо няма да се отличаваме от Маладоните. И каква полза тогава, ако ги победим?

Коментарът ми очевидно я изненада.

— Стигнала си до този извод без каквато и да било помощ от мен.

— Налагало ми се е да стигам до собствени изводи и преди — отвърнах сериозно. — Но все още не знам дали ще съм способна да убивам, ако се наложи. Нито дори каква е магията за целта. Има ли някоя специална?

— Ригаморте — каза начаса тя с каменни черти. — Най-мощното от всички проклятия. Докато други са способни по един или друг начин да доведат до смърт, това го прави гарантирано.

— Дори звученето му е злокобно.

— Насочи пръчката си към мен и го произнеси.

— Моля?

— Насочи пръчката и кажи заклинанието.

— Но как после ще…

— Веднага! — изкрещя тя. — Или аз ще го направя на теб.

Ужасена, вдигнах ръка и извиках:

— Ригаморте!

Пръчката ми издаде само нещо като сподавена кихавица и това бе всичко.

— Е, предполагам, че ми е нужна практика — рекох неловко. — А ти и бездруго щеше да блокираш магията…

— Срещу нея няма щит. Само неминуема смърт.

— Ами ако беше сработила? — изгледах я потресено.

— Нямаше начин да сработи. Ти беше уплашена. Именно затова ти се разкрещях. Уплахата не е подходящата емоция, за да поразиш някого с нея.

— А кое тогава?

— Отвращение. Омраза. Нещо по-силно и от двете. Толкова всепроникващо, че да потисне всичките ти останали чувства. Да потече като разтопена лава в жилите ти. Да те накара да искаш да убиеш повече от всичко на света. Иначе само ще си хабиш силите нахалост. Да отнемеш чужд живот е нещо ужасно, Вега. Ето защо ти самата трябва да станеш ужасна.

Прочистих колебливо гърло:

— Не знам дали съм способна да изпитам подобно чувство към някого. Вярно, у дома в Горчилище имаше типове, които не ми се нравеха особено, но чак да ги убия — не, не бих могла.

— Ами ако трябва да избираш между своята смърт и тяхната? Защото, повярвай ми, изправиш ли се пред Маладон, той няма да те погали с перце.

По-късно размишлявах дълго върху това.

Дали щеше да се наложи да стана убийца, за да премина Мочурището и да осъществя онова, което си бях наумила?

По всичко изглеждаше, че да.