Пазителката

TRES Зверско угощение

Мястото, където ни отведоха, представляваше голяма, ниска пещера с размери около шест на дванайсет метра. Върху маса, издялана от масивна скала, горяха лоени свещи, а около нея имаше груби дървени столове.

Торн ни ги посочи с думите:

— Моля, разполагайте се. Всеки момент ще сервират вечерята.

Той самият се настани начело на трапезата. Върху облегалката на стола му бе издълбана голяма буква „Т“, подобно на кралски инициал. Делф и аз разменихме насмешливи погледи. Ама че надут глупак.

— Стана ми интересно — подех, — каква е онази трева, която расте по екосите?

— А, забелязали сте значи — усмихна се одобрително Торн. Сякаш бихме могли да я пропуснем. — Тя им помага да си вършат работата.

Откъм входа се разнесе суматоха и скоро се появиха четири екоса, помъкнали голямо блюдо. Когато приближиха кръга от светлина, хвърлян от свещите, успях да видя какво има върху него — едри късове и ноктести крайници от някакъв звяр, все още с пера и козина по тях. Стомахът ми начаса се разбунтува, но около „месото“ имаше също картофи, аспержи, фасул, чушки и червен лук, а изпод единия космат бут надничаше нещо, подобно на ряпа.

— Ама че гадост — промълви едва чуто Делф.

Пред нас бяха поставени метални чинии, заедно с груби вилици и ножове. Високият екос се появи отново и се зае да прислужва лично на Торн. Колкото до нас, явно трябваше да се обслужим сами.

Избягвайки полусуровите късове в блюдото, напълних чинията си със зеленчуци и ги поръсих със зелените подправки, сред които разпознах босилек и магданоз. Делф стори същото, макар да го видях да си откъсва и една мръвка която не изглеждаше чак толкова кървава.

Един екос доближи и постави до лакътя ми бокал с вода, така че успях добре да разгледам тревата по лицето му. Всъщност част от нея дори леко ме докосна по ръката. Беше твърда и бодлива.

Докато отпивах от водата, видях как Делф хвърля на Хари Две малко от месото.

— Хубаво куче — отбеляза Торн, зает да ръфа едно крило, от което в същото време небрежно скубеше перата.

— Благодаря. Значи тук разполагате с прясна вода? — Питах не просто от учтивост. Трябваше да се запасим с вода, ако искахме да оцелеем в предстоящото пътешествие.

— О, да. Има подземен поток. Истинска наслада за небцето.

— Бих искал да мога да кажа същото и за храната — рече Делф, изплювайки парче жилава кожа в чинията си.

— Това, което ядеш — посочи Торн към полуоглозгания кокал в едрата ръка на Делф, — е атеркоп. Въдят се в изобилие по повърхността на Мочурището и са лесни за хващане.

— Атеркоп? Не знаех за такова животно.

— Е, може би ти е познато под друго име — паяк.

С давещ се звук Делф изплю от устата си недосдъвканата хапка с такава сила, че тя се лепна на отсрещната стена.

За миг замръзнах, боейки се от реакцията на домакина. Отначало Торн просто се вторачи в Делф, а после отмести поглед към олигавеното паешко, стичащо се по стената на трапезарията му. Сетне изведнъж избухна в неудържим смях, към който ние скоро се присъединихме.

— Голям майтап — рече след минута, бършейки очи. — Е, аз самият също не си падам особено по тези гадини. Жилави са, пък трябва да се внимава и с отровата им. Виж, ряпата е друго нещо. Никога няма да те подведе. Добрата стара ряпа.

Продължихме да се храним, вече бъбрейки приятно помежду си. Използвах случая да го попитам какви други същества живеят под земята.

— Ами, като изключим екосите, които, разбира се, са най-цивилизовани, има също и гноми. — Той поглади брада с мазен показалец.

— Гноми? Никога не съм чувала за тях.

— Те рядко се показват навън. Обикновено ги използваме да копаят скалите за разни неща, които са ни необходими. Имат доста яки и остри нокти.

— А освен тях? — подканих го аз.

— Срещат се също и проклетите гръбове — смръщи вежди той.

— Гръбове? Те каква работа вършат?

— Да вършат работа? — Торн се приведе напред и лицето му застина като каменна маска. — Ти ни нападат — промълви тихо.

— Нападат ви?

— Да. — Очите му се свиха до тесни цепки. — Искат да ме убият.

— Но защо?

Той се върна към храната, без да ме удостои с отговор. Делф и аз се спогледахме озадачено. В този Уъг определено имаше нещо чалнато. Усетих как по гърба ми полазват мравки.

— А тези гръбове… как изглеждат? — попита предпазливо Делф.

— Като последното нещо, което искаш да изскочи насреща ти в тъмното, момко — отвърна много сериозно Торн.

— Но къде са? Някъде тук, под земята? — намесих се аз.

— Ще ви кажа къде са. Там, където най-малко ги очаквате. — Той удари по каменния плот на масата с такава сила, че ние едва не подскочихме от столовете. Делф разля малко от водата си, а Хари Две веднага се залови да я лочи.

— А сега вие ми разправете последните новините от Горчилище — каза Торн, като преглътна хапката си с голяма глътка от своя бокал. Не бях убедена, че пие просто вода, защото от време на време си доливаше от плоска сребриста бутилка, поставена до лакътя му. — Например кой е настоящият председател на Съвета?

— Тансий.

— А, хубаво. Свестен Уъг е той.

— Значи го познаваш?

— Разбира се. Беше добър приятел и на Върджил. — Отново надигна бокала.

— А сега е приятел на Моригон — добавих.

Репликата ми имаше забележителен ефект. Торн се задави с питието, а лицето му почервеня.

— Моригон, а? — попита, когато успя да се изкашля.

— Щом си напуснал селото толкова отдавна, тя трябва да е била момиче. А може и още да не е била родена.

— О, не е чак толкова млада, колкото смяташ.

— Тя сега също е член на Съвета — казах, наблюдавайки го любопитно.

От гърлото му се изтръгна глух смях, но очите му останаха сериозни.

— Какво друго?

— Ами от известно време строим… — започна Делф, но го прекъснах, без да обръщам внимание на въпросителния му поглед.

— Аз работех в Комините като Довършителка. Делф пък беше в Мелницата.

Истината бе, че не исках Торн да знае за Стената. Ако случайно принадлежеше към Кръвниците или пък съзнанието му бе обсебено от тях, последното, което следваше да научава, бе за огромното защитно съоръжение, издигано около Горчилище.

Реших да мина директно на темата, която действително ме интересуваше.

— Никога не съм чувала за друг Уъг, обитаващ Мочурището. Влизането вътре е забранено.

— Много неща са забранени. Но ето че и вие се появихте на прага ми. Какво ви доведе насам?

— Просто любопитство — отвърнах. — Искахме да видим какво има по тези места.

— И отвъд тях — вметна Делф, преди да успея да го сритам под масата.

— Отвъд Мочурището няма нищо — отсече Торн, оглеждайки ни един подир друг.

— Значи си проверявал? — попитах невинно.

— Не, никога не съм стигал по-надалеч оттук.

— Но тогава откъде знаеш…

Торн внезапно се изправи.

— Смятам, че всички сме изключително уморени. Спалните ви покои трябва да са вече готови. — Той нададе грухтящ звук, в отговор на който Хари Две сепнато изджафка, а едрият екос се появи отново. — Ето, Люк ще ви отведе до тях. Приятни сънища и на двама ви. — И той забързано се отдалечи.

Докато крачехме подир странното същество с трева вместо коса, Делф ми прошепна:

— Сигурна ли си, че постъпваме правилно?

— Не съм сигурна в нищо, Делф. Абсолютно в нищо.

И това бе самата истина.