Пазителката

DUODECIM Шеймъс

— Делф? — извиках, скачайки на крака. — Делф!

Озърнах се трескаво наоколо. Той не се виждаше никъде. Просто… беше изчезнал. Облакът! Вдигнах очи към небето. Там нямаше нищо освен продължаващата буря. Затичах се във всички посоки, надзъртах зад всеки камък, могилка и храст. Хари Две ме следваше по петите. Продължих да викам името на приятеля си, докато не останах без дъх. Накрая се сринах върху размекнатата земя. Мислите ми препускаха в безпорядък. После, когато минутите отминаваха, а него все още го нямаше, започнах да плача. Плачът ми прерасна в горчиви, задавящи ридания.

Лежах просната в калта, а Хари Две се бе свил закрилнически до мен.

— Делф, Делф — продължавах да нареждам. — Върни се обратно, Делф, моля те.

Но той не се връщаше. Сякаш се беше разтворил във въздуха.

Бавно се надигнах и взех торбата си. Едва тогава забелязах, че торбата на Делф я няма. Но как така един обикновен облак… Това бе невъзможно.

Тогава се сетих за думите на Торн, че в Мочурището няма нищо невъзможно. Торн! Дали пък този проклетник…? Но ако е бил той, положително щеше да вземе и мен.

Съпровождана от кучето, бавно поех напред. Гледах надолу, съсредоточила цялото си внимание върху това да поставям пред себе си единия крак, после другия. Да блокирам в главата си всичко останало. А най-вече мисълта, че Делф не е до мен. Все още не проумявах какво се бе случило. Веднъж дори спрях и затворих очи с надеждата, че щом ги отворя отново, ще го зърна пред себе си, лицето му ще разцъфне в познатата простодушна усмивка и ще чуя обичайното „Как си, Вега Джейн?“.

Но нищо подобно не се случи.

Сред безкрайната пустош на Мочурището, аз бях просто една изгубена Женска на петнайсет сесии, на която й идеше да си изплаче очите по своя приятел.

Но се оказах неспособна дори и на това. Сълзите ми бяха пресъхнали.

Бурята продължаваше да вилнее с пълна сила и светкавиците и гръмотевиците следваха толкова начесто, че вече дори не им обръщах внимание. Но сред тъмните облаци над мен сякаш се появи нова сянка. Вдигнах глава и челюстта ми увисна.

Това бе огромно летящо същество, почти с размерите на инфиций. Но после то се снижи и видях, че всъщност е жар-птица. Оперението й преливаше в ослепителни цветове, които светеха като маяк дори сред мрака на бурята. Клюнът и дългите й извити нокти бяха ужасяващо остри. В книгата на Куентин се казваше, че жар-птицата може да бъде както съюзник, така и враг. В момента не можех да си позволя да узная кое от двете е.

— Бягай! — викнах на Хари Две.

Наоколо имаше само едно възможно укритие — малък отвор в скалистия рид пред нас. Втурнах се към него, като постоянно се озъртах през рамо за гигантската птица, но небето притъмня съвсем, а дъждът рукна с такава сила, че не можех да видя по-далеч от носа си.

Щом достигнахме рида, се спрях. Да вляза без предпазни мерки в тясно, тъмно място насред Мочурището, можеше да стане последната постъпка в живота ми. Запалих ветроупорния си фенер и след като нахлузих ръкавицата, сграбчих Мълнията и я увеличих до пълния й размер.

Преметнах торбата през рамо и предпазливо пристъпих в отвора, който се оказа устие на доста просторна пещера. Бях изминала двайсетина крачки, когато дочух странен звук, подобен на мърморене. Не приличаше на животински, нито пък можех да доловя мириса на някакъв звяр.

— Хей! — извиках. — Кой е там?

Звукът начаса спря, което не ми се стори добър знак. Стиснах по-здраво копието и продължих напред. Кучето вървеше плътно до коляното ми. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-висока и просторна ставаше пещерата.

— Има ли някой? — викнах отново.

Тъмен силует прекоси прохода пред нас и се шмугна в сенките от другата му страна.

Поставих фенера на пода и насочих Мълнията.

— Излез веднага или… ще те нараня — изрекох, при което гласът неловко ми изневери.

Сантиметър по сантиметър силуетът се измъкна от укритието си. Оказа се, че принадлежи на дребно човече, загърнато в наметка с качулка.

— Кой си ти? — попитах озадачено.

— Наричат ме Шеймъс — отвърна то на уъгски. — А ти коя си, миличка, а, коя си? — Очите му бяха предпазливо приковани в Мълнията, която още държах вдигната в ръката си.

— Аз съм Вега Джейн. А можеш ли да ми кажеш… какво си? — добавих.

Съществото смъкна качулката си.

— Аз съм хоб, ето какво съм.

Разбрах това още щом зърнах лицето му. Бях чела за хобовете в книгата на Куентин, където имаше и рисунка. Този тук стигаше малко над кръста ми, с набита фигура, широка челюст, сплеснат нос, близко разположени кафяви очи и уши, щръкнали като на кучето ми, само че по-дълги и месести и седефенорозови отвътре. Пръстите, с които бе свалил качулката, бяха криви и възлести, завършващи с остри нокти. Босите нозе, подаващи се изпод ръба на наметката, бяха големи и космати. Самата наметка имаше парцалив и мръсен вид. Впрочем лицето, ръцете и краката на собственика й също не бяха много по-чисти.

— Аз пък съм Уъгмортка — казах.

Той приближи към мен и осъзнавайки, че още държа копието, насочено към него, го сведох към земята.

— И защо искаш да нараняваш другите, а, миличка?

— Наранявам само онези, които ми причиняват зло.

— Че хобовете не причиняват зло никому.

Книгата на Куентин също казваше, че това са като цяло услужливи създания, стига да им даваш дребни подаръци от време на време. Зачудих се кое ли би представлявало подходящ подарък за него.

— Да, и аз така съм чувала. Твоя ли е тази пещера?

— Докато не продължа нанякъде, да.

— Навън има буря — отбелязах.

— Буря или не, пътят ме влече — отвърна уклончиво той.

— Значи живееш в Мочурището?

— Ще рече, в онова място навън?

— Да.

Той ме дари с крива усмивка, разкривайки неравни и гнили зъби.

— Че къде другаде да живея, миличка?

— Можеш да ме наричаш просто Вега.

— Мога, стига да искам, да. — Беседата ни определено не беше от най-смислените. — Значи казваш, че си Уъгмортка, миличка? И какво ще рече туй?

— Така се наричат жителите на Горчилище. Накратко, Уъгове. Това е село, а Мочурището го заобикаля отвсякъде.

Той кимна, но не бях сигурна, че изобщо разбира за какво говоря.

— Виж — продължих. — Аз имам приятел, Делф. Седяхме заедно недалеч оттук, когато изведнъж отгоре ни се спусна тъмен облак. Щом облакът се вдигна, него го нямаше. Можеш ли да ми помогнеш да го намеря? Трябва да го намеря. На всяка цена.

Вместо да отговори, хобът ми обърна гръб и се упъти към вътрешността на пещерата. Грабнах бързешком фенера и го последвах.

Стигнахме малка ниша в скалата, обзаведена с един-два сандъка, навито на руло одеяло, дървено ведро и две запалени свещи, залепени върху каменните издатини.

След като огледах обстановката, оставих багажа си на земята и седнах върху единия сандък. Беше студено, а течението караше пламъчетата на свещите да потреперват. Загърнах се по-плътно в наметката и в следващия момент ме прониза чувство на вина. Бедният Делф вероятно беше някъде навън, без никаква закрила от бурята и дъжда.

— Хладно ли ти е, миличка? — попита Шеймъс.

После седна на другия сандък, бръкна в джоба си и извади отвътре нещо, което накара мен да ококоря очи, а Хари Две — да се прехласне в бурен лай.

Без да ни обръща ни най-малко внимание, Шеймъс постави на пода малката топка синкав огън, която държеше в шепата си, извади от другия си джоб някакъв прах и я поръси. Пламтящите езичета моментално лумнаха, издигайки се почти на половин метър височина.

— Как го направи? — попитах, след като си възвърнах дар слово.

— Кое, миличка? — изгледа ме с невинно изражение хобът.

— Как извади огън от джоба си?

— Извадих го, и толкоз. Не видиш ли?

— Не, не видя — изрекох, преди да се усетя. — Тоест не виждам. Откъде си се научил на това?

— Няма какво да се уча, миличка. Всички хобове го можем. — Той довърши репликата с доволен кикот, потривайки ръце.

Приближих се до огъня и незабавно усетих как по цялото ми тяло се разлива благодатна топлина. В съзнанието ми изникна далечен спомен отпреди много сесии. Как седя заедно с брат си и нашите родители пред огнището на малката ни къща в Горчилище. Приключили сме с обичайната скромна вечеря.

Никога не сме били заможни, но тогава, сред тихия домашен уют, докато наблюдавах баща си с неговата блага усмивка, майка си с нейния грижовен поглед и малкия си брат, броящ съсредоточено краката на паяка в ъгъла, се чувствах като най-щастливия Уъг на света.

После споменът избледня и аз се върнах в настоящето.

— Ще ми помогнеш ли да открия приятеля си? — попитах отново. Извадих от торбата част от запасите си и ги поставих пред него. — Искаш ли малко от храната ми? — Нямах представа дали това ще го заинтригува, но трябваше да опитам.

— Какво ти се намира, миличка?

— Консерви. Месо, зеленчуци, туршия. Имам още хляб, сирене, ябълки, круши, други такива неща.

— И туй е всичко? — видът му бе разочарован.

Огледах провизиите и се зачудих какво ли друго е очаквал. Порових още малко из торбата и напипах тенекиена кутия с шоколадови бонбони, които бях купила от сладкарницата на Хърман Хелвит още в Горчилище. Бърз като мълния, хобът я грабна от ръцете ми и взе да я души.

— Ето какво му се ще на Шеймъс, да, миличка.

— Цялата кутия? — повдигнах вежди.

Без да си прави труд да я отваря, той направо сряза с нокът металния капак, извади първия попаднал му бонбон и го лапна. Преметна го веднъж-дваж с език и го глътна с примляскване, а подир него и още един. Накрая се ухили с омазаната си в шоколад уста.

— Един, два, стига толкоз, че после пак ще ни се доще, да.

Той остави кутията и протегна длани над огъня. Очите му се притвориха, а главата му се отпусна назад. Заслушах се в бурята, вилнееща навън. Дали Делф бе успял да си намери подслон? Или вече бе твърде късно за това? Потреперих при мисълта.

— Можеш ли да ми помогнеш? — настоях. — Моля те!

Хобът не отвърна нищо, наблюдавайки ме изпод полуспуснатите си клепачи. Макар видът му да бе леко плашещ, реших да не се отказвам.

— Хайде, Шеймъс. Нали те почерпих с бонбони.

Пак никаква реакция. Извадих книгата за Мочурището и потърсих нужната ми страница.

— Хобовете — прочетох на глас — са сила на доброто. Винаги са склонни да помогнат на нуждаещия се. Стига да сме мили с тях и да ги зарадваме с подарък, ще ни служат вярно и няма да ни подведат.

Вдигнах книгата и я обърнах към него така, че да види илюстрацията.

— Отде намери туй нещо? — оживи се Шеймъс, накланяйки любопитно глава.

— От някой, който е бил Мочурището и е познавал такива като теб.

Той се пресегна отново към кутията, оставена до сандъка, но Хари Две скочи и застана с ръмжене над нея.

Хобът бързо отдръпна ръка и изрече намусено:

— Какво се зъби пък тоз? Шеймъс е добър, не е лош. Виж, и листата го казват.

— Значи ще ми помогнеш, така ли? — Погледнах към бонбоните. — Наистина се тревожа за приятеля си.

— И с пълно право, миличка. — Той се изкиска и после добави с тайнствен тон: — Защото тук е опасно, да.

Известно време стояхме мълчаливо. Чуваше се само пропукването на синкавия огън и съдейки по внезапно настъпилата тишина, аз реших, че бурята навън трябва да е отминала.

— Той изчезна в облак — повторих за сетен път. — Това говори ли ти нещо?

Шеймъс положи пръст върху устните си, сякаш да ми покаже, че е потънал в дълбок размисъл.

— Недалеч оттук — рече накрая — има едно място.

— Какво място? — попитах напрегнато. Опасенията ми за Делф нарастваха с всяка изминала секунда.

— Къща.

— Насред Мочурището? — възкликнах с почуда.

При това той млъкна, а клепачите му се затвориха напълно.

— Шеймъс, какво търсикъща в този пущинак? Живее ли някой в нея?

— Може да живее, а може и да не живее.

— Ти добър хоб ли си, или не? — отсякох. Тези увъртания ми идваха в повече.

— Добър хоб.

— Тогава ми отговори на въпроса. Моля те.

Той отвори очи и ме погледна начумерено.

— Живее, да, една Женска — провлачи с неохота.

— Коя е тя? — настоях.

Шеймъс се изправи на мястото си и сякаш за пръв път ме погледна сериозно в очите.

— Ти защо си тук? — изрече сопнато.

— Аз попитах първа. А ти, като хоб, още не си ми показал никаква доброта.

Той посочи към огъня.

— Нали ти беше студено, а сега не е!

— А ти пък изяде два от бонбоните ми. — Взех кутията и му я подхвърлих, а той я чевръсто я улови. — И можеш да спечелиш и останалите.

Челото му се сбръчка в колебание.

— Не знам как й викат — рече накрая.

— Зла ли е?

— Не може да се каже, че е зла — изтръгна се от него с неохота.

— А как оцелява сред толкова опасни същества?

— Те просто не я закачат.

— Защо?

— Не я закачат, и толкоз.

— Ще ми помогне ли тя да открия Делф?

Свиване на рамене.

— Ако тя не ти помогне, никой тук няма да успее.

— Ще ми покажеш ли как да стигна дотам?

— Какво? — запротестира той. — В таз ужасна буря?

— Аз мога да летя — добавих.

Очите му се разшириха.

— Да летиш? Що за дивотии!

— Ела, ще ти покажа. — Изправих се и пристегнах Хари Две към гърдите си. — Нямаме и минута за губене.

Шеймъс ме последва, мърморейки, до входа на пещерата. Вятърът бе утихнал, но дъждът още се лееше като из ведро и макар да беше ден, плътните облаци потапяха всичко в мрак. Облаци. Като онзи, който бе отвлякъл Делф.

— Щом можеш да вадиш от джобовете си огнени топки — обърнах се към хоба, — какво ще кажеш да ги използваме, за да си осветяваме пътя?

В първия момент той сякаш се изненада от предложението, но после кимна, бръкна под наметката си и измъкна още една малка синкава сфера.

— Скачай на раменете ми — казах.

— Не става, много съм тежък.

Вдигнах го без усилие и го накарах да ме яхне и да се улови за ремъците.

— Там горе ли отиваме? — посочи боязливо той.

— Да, но не се притеснявай. Досега не съм имала фатално падане.

После пристъпих под дъжда, надянах очилата и с един отскок полетях в търсене на Уъга, без когото не можех да живея.