Нашествие

9.

— Ригс? Хей, Ригс?

Беше пак Джак Кроу. Звучеше доста доволен.

— Здрасти, Джак. Оцеляхме.

— И още как, умни ми приятелю. Ти оказа огромна помощ. Искам да те направя старши лейтенант, Ригс. Не, забрави това. Направо командир! Как ти звучи това, командир Ригс? Искам да знаеш, че ще бъдеш единственият човек с толкова висок ранг във флотата ми. Ще бъдеш мой заместник.

Аз се изкисках.

— Ако изчакам още един ден, ще ме направиш ли капитан?

— Хубаво, смей се — рече раздразнено Кроу. — За теб това е една голяма шега, нали? Но не забравяй, че аз създадох организация, която ни опази живи днес. Онзи кораб можеше да избие всички ни. Помисли си за това. Твоите идеи ни осигуриха победата, но без моята организация нямаше да можем да действаме заедно и всичко щеше да се провали.

— Тук си прав, Джак.

— Добре. Радвам се, че го признаваш. Аз не съм просто някакъв мегаломан, които иска да се нарече комодор.

— Какво е комодор? — попитах.

— Ранг между капитан и адмирал.

— Ти сега комодор ли си?

— Ами, осъзнах, че колкото повече кораби се присъединяват към нас, от толкова повече рангове имаме нужда. По-голяма йерархия.

— Разбирам — рекох ухилен.

— Но това няма значение. Искам да помислиш върху следното: какво щеше да направи този кораб, ако бяхме загубили битката? Ако бе успял да стигне до Земята?

— Не знам.

— Ами ако следващия път са десет такива кораба, или пък сто?

— Следващия път ли? — попитах учудено. Честно да си призная, изобщо не бях размишлявал за възможните усложнения от току-що състоялата се битка. Изведнъж се почувствах в небрано лозе. Нямах представа какво става тук. Разбирах, че от гледна точка на врага ние представляваме въоръжените сили на Земята. Дали току-що не бяхме въвлекли планетата си в някаква война? Отчаяно се нуждаех от повече информация. Щеше ли да има следващ път? Защо не? Войните обикновено не свършваха с една битка.

— Джак… искам да кажа, комодор Кроу. Разполагаш ли с по-подробна политическа информация? Земята във война ли е, или ние току-що обявихме война на съществата в онзи кораб, като помогнахме на нашите кораби да го унищожат?

— Чудесни въпроси. Присъедини се към нас и ще ти възложа да намериш отговорите. А аз ще се занимавам с набиране на нови членове и с организационна дейност.

— Какво, по дяволите, са правили твоите хора досега? — попитах. — Нима аз трябва да откривам всичко?

— Виж, Кайл, повечето параноици, които спят с пистолет под възглавницата, не са големи мислители. Тази организация не се състои от философи, дипломати и техници. Представлява по-скоро банда опортюнисти и убийци с хъс за оцеляване. Отрязани сме от останалите хора на Земята и нямаме много вяра на правителствата си. За нещастие командването на флотилия от извънземни кораби в космическа битка изисква нещо повече от бързи рефлекси и инстинкт за убиване. Започвам да осъзнавам, че си ми по-нужен от всеки друг в моята флота. За последен път те питам: ще се присъединиш ли към мен?

Замислих се дълбоко за няколко секунди. Хвърлих поглед към Сандра, която кимна решително. Въздъхнах и осъзнах, че вероятно са прави. Не ми харесваше мисълта да се присъединя към някаква независима организация от опълченски тип. Не беше в стила ми. Но при сегашното положение не виждах как можем да получаваме заповеди от Земята, а не исках някакви военни да се качат на борда и да ме изхвърлят от кораба. Саможертвата си има граници. Пък и откъде да знам дали Пентагонът може да управлява този кораб по-добре от мен? Дали те щяха да спечелят битката? Може и да надценявах уменията си в решаването на проблеми, но пък корабът имаше добра причина да ме избере.

— Добре, комодоре. Убеди ме. Засега влизам в организацията ти. Ще бъда командир, ако така искаш. Между другото, как наричаш флотата си?

— Размишлявах върху това. Какво ще кажеш за „Звездна армада“? Звучи доста добре, не смяташ ли?

Съгласих се. Наистина звучеше добре. Прекъснах връзката и погледнах отново към Сандра. Тя се усмихваше и си помислих, че досега не съм виждал много усмивки на лицето ѝ. Беше адски красива, но трябваше да я избавя от тези абсурдни кабели, които висяха на глезените ѝ като пранги. Може би трябваше да се подложа на инжекцията или каквото там искаше корабът от мен, за да позволи на хората да се движат необезпокоявани в мое присъствие. Трябваше да го разпитам за подробности. Добавих това наум към растящия списък от неща за вършене.

— Впечатлена съм — каза Сандра, като продължаваше да ми се усмихва.

Беше много привлекателна. Освен това бе много по-млада от мен, но колкото повече време прекарвах с нея, толкова по-малко ми пукаше. Естествено бях предпазлив, защото съм виждал как други професори поемат по този път с асистентки и тем подобни. Съществуваше една легендарна формула, която уж била измислена от някакъв стар, развратен професор. Тя описваше критичното съотношение в такава връзка. В нея влизаше числена оценка на младостта и привлекателността на студентката, съпоставена с дължината на неизбежно краткия брак. Зависимостта беше обратнопропорционална. Колкото по-хубаво бе момичето, толкова по-кратък бе бракът. Като гледах Сандра, очакваше ни най-много двегодишна връзка. Все пак щяха да са чудесни две години.

Обърнах се пак към измисления от мен екран, който вече обхващаше три стени. Златните точки, символизиращи приятелските кораби, се бяха раздалечили и се отправяха назад към тъмния полумесец на Земята. Бяха се появили нови златни светулки, които се носеха над повърхността на планетата. Това сигурно бяха корабите, успели да открият подходящ „команден персонал“. Едва не потреперих при тази мисъл. Колко ли хора бяха измъкнати от леглата си и избити? По един на минута, може би? Роякът от кораби бе безмилостен в издирването на някой, който да мине през тестовете им. Вече знаех, че са машини, състоящи се от нещо като течен метал. В сърцата им нямаше милост, защото нямаха сърца.

— Децата ми би трябвало вече да са съживени — казах на Сандра. — Обзалагам се, че се побъркват в лазарета, ако са били будни и са прекарали цялата битка вързани.

— Наистина звучи гадничко — рече Сандра. — Надявам се, че не са слепи и не пищят там вътре, както правех аз, преди да ме извадиш.

Поех си дълбоко дъх. Чувствах се добре, малко поотпуснат след дългата, тежка нощ, която със сигурност бе най-лошата в живота ми. Трудно беше да не се чувствам добре, след като бях спасил себе си и куп други хора, а може би и цялата Земя. Но на доброто ми настроение не бе съдено да трае дълго.

— Аламо, какво става с децата ми?

Отговорът бе бърз и унищожителен.

— Биологичните единици не можаха да бъдат съживени — каза корабът.

Вцепених се.

— О, не — промълви Сандра и посегна към мен. Една черна змиевидна ръка се стрелна, уви се около китката ѝ и я дръпна обратно. — Кайл?

В стомаха ми се оформи буца лед. Тя затрудняваше говоренето, мисленето, всичко. Предполагам, че хората биха го нарекли шок. Маймуната на надеждата ме бе спипала. Досега не бях признал колко здраво е впила зъби в мен. В ума ми децата бяха живи. Всичко изглеждаше толкова логично. Алесандра бе съживена и се намираше в чудесна форма. Бях предположил, че корабът ще сътвори същото чудо и с Кристин и Джейк. Като някой примитивен туземец, който вижда как чуждестранният доктор лекува смъртоносна болест с инжекция и си мисли, че за тази магия няма граници. Но логично погледнато, те бяха далеч по-мъртви от Сандра. Тя бе прекарала в студения океан само частица от времето, през което те бяха лежали с потрошени тела в двора на фермата ми. Клетките се разлагаха далеч по-бавно в ледената вода, отколкото на открито в топла пролетна нощ. Освен това Сандра не беше изкормена. Да зашиеш обратно няколко пръста не е същото като да възстановиш чревния тракт. Корабът бе закърпил Сандра, но не бе успял да стори същото с децата ми.

Тресях се от ярост. Този кораб бе убил децата ми, беше ме залъгвал, че ще ги съживи, а после ги бе убил отново — пък макар и да бяха живи само в съзнанието ми. Изведнъж ме връхлетя цялата скръб, която изпитвах по-рано, но бе оставена на изчакване. Потоп от емоции, сдържан досега от маймуната на надеждата.

— Искам да видя децата си — рекох задавено. — Донеси ми ги, проклет да си!

— Биологичните форми не са на борда.

— Къде са?

— Когато опитите за съживяване се провалиха, те бяха освободени.

— Искаш да кажеш, че си ги изхвърлил? Защо го направи?

— Всички отпадъци трябва да бъдат изхвърляни.

— Къде са?

— Неизвестно.

— Как така „неизвестно“? — изревах аз срещу стените. Тези вбесяващи, студени стени. — Къде ги изхвърли?

— Бяха освободени малко след началото на битката.

— Значи в космоса. Изхвърлил си ги в космоса. В орбита ли са? Телата, имам предвид?

— Предупреждение за предварителна оценка. Следните данни са само приблизителни: отпадъците бяха изхвърлени в снижаваща се орбита. Има голяма вероятност да са навлезли отново в атмосферата на планетата.

— „Отпадъците“ ли? Значи са изгорели при навлизането в атмосферата?

— Вероятността за това е над деветдесет и девет процента.

— Дори не ми остана какво да погреба — рекох глухо.

Сандра ми говореше нещо, но не чух нито дума. Дори не я погледнах. Отворих една кутия бира, която се търкаляше по палубата на кораба, и я изпих. Беше топла и имаше вкус на пикня, но я изгълтах бързо. После паднах на колене и я повърнах.

— Ето ти още малко човешки отпадъци — казах.

Тръшнах се отново на мокрия диван.

— Аламо. Закарай ме обратно до фермата ми.